Гласът на покоя

Екхарт Толе

Стъпки отвъд себичността и страданието, или какъв сте в действителност

За автора

Екхарт Толе е роден в Германия, където живее до тринадесетгодишна възраст. След като завършва Лондонския университет, работи като изследовател и наблюдател в Кеймбриджкия университет.

На двадесет и една година преживява дълбока духовна промяна, която практически разрушава старата му самоличност и променя коренно хода на живота му.

Следващите няколко години Толе посвещава на стремежа да разбере, осмисли и задълбочи промяната, отбелязала началото на пътуването навътре в себе си.

Екхарт не принадлежи към никоя конкретна религия или традиция. Учението му внушава просто, но проникновено послание с непреходната яснота на древните духовни водачи: има път за преодоляване на страданието и за откриване на вътрешен мир.

Сега Екхарт пътува много, разпространява учението си и утвърждава присъствието си из целия свят. От 1996 г. насам живее във Ванкувър, Канада.

За книгата

Посланието на Екхарт Толе е просто и достъпно: ако намерим покоя вътре в себе си, надмогваме неуморния ум и чувствата си и откриваме огромни дълбини от дълготраен мир, доволство и спокойствие. Посредством „Силата на настоящето” прозренията му са достигнали до милиони хора по целия свят. Сега, в „Гласът на покоя”, Толе ни предава същината на своето учение в кратки текстове, които всеки лесно може да разбере.

Толе познава духовните потребности на нашето време и черпи от вечните истини, които са в основата на всички духовни традиции, като ги поднася новаторски. Книгата е едновременно древна и модерна, изпълнена с непреходна мъдрост. Тя е истинско откровение за онези, които са готови да дадат на думите възможност да извършат своето вълшебство.

Въведение

Истинският духовен учител няма какво да преподава в обичайния смисъл на думата, няма какво да ви даде или да добави към вас – нова информация, вяра или правила на поведение. Единственото, което може да направи духовният учител, е да ви помогне да премахнете онова, което ви разделя от истината кои сте всъщност и от познанието, което вече имате дълбоко в себе си. Духовният учител има за задача да ви разкрие измерението на вътрешната дълбочина, която е и покой.

Ако се обърнете към духовен учител – или към тази книга, – търсейки стимулиращи мисълта идеи, теории, убеждения или интелектуални дискусии, ще бъдете разочаровани. Иначе казано, ако търсите храна за мисълта, няма да я намерите, а ще пропуснете самата същина на учението, същината на тази книга, която не е в думите, а в самите вас. Добре е да помните това, да го усещате, докато четете. Думите не са нищо повече от пътни знаци. Онова, към което сочат, не се намира в царството на мисълта, то е измерение вътре във вас самите и е по-дълбоко и безкрайно по-широко от мисълта. Едно от свойствата му е животрептящото усещане за мир, така че ако почувствате как във вас настъпва покой, докато четете, значи книгата си изпълнява задачата като ваш учител: напомня ви и ви сочи пътя към дома.

Това не е книга, която да прочетете от край до край и после да я оставите. Живейте с нея, вземайте я често в ръце – и още по-важно, оставяйте я често или прекарвайте повече време, като я държите, отколкото като я четете. Много читатели изпитват естествено желание да спрат да четат след всеки пасаж, да постоят, да помислят, да притихнат. Винаги е по-полезно и по-важно да престанете да четете, отколкото да продължите. Оставете книгата да си свърши работата, да ви извади от старите коловози на привичното стереотипно мислене.

Формата на тази книга може да бъде възприемана като съвременен вариант на най-старата писмена форма на духовно учение – древноиндийските сутри. Сутрите са могъщи водачи към истината под формата на афоризми или пословици, почти без концептуални разяснения. „Ведите” и „Упанишадите” – ранните свещени учения – са записани във вид на сутри, съдържащи проповедите на Мъдреците. Ако бъдат извадени от контекста на разказа, евангелските притчи на Иисус също могат да се разглеждат като сутри, както и задълбоченото учение, съдържащо се в „Дао-дъ дзин” – древнокитайската книга на мъдростта. Предимството на сутрата като форма се състои в нейната краткост. Тя не ангажира мислещия ум повече от необходимото. Онова, което не казва, към което само насочва, е по-важно от казаното. Наподобяващият сутрите характер на тази книга е особено подчертан в Първа глава – „Тишина и покой”, която съдържа само кратки параграфи. Тя представя същността на цялата книга и за някои читатели може да се окаже напълно достатъчна. Другите глави са за онези, които се нуждаят от още „указателни знаци”. Като древните сутри написаното в тази книга е свещено и произтича от състояние на съзнанието, което можем да наречем покой. За разлика от древните сутри, обаче, казаното тук не принадлежи към определена религия или духовна традиция, а е непосредствено достъпно за цялото човечество. Засилено е и усещането за неотложност. Промяната на човешкото съзнание вече не е лукс, който, така да се каже, е постижим само за малцина, а необходимост, за да не се самоунищожи човешкият род. В днешно време се ускоряват както разрушаването на старото съзнание, така и възникването на новото. По парадоксален начин нещата едновременно се влошават и подобряват, макар че „влошаването” поражда голям шум.

Книгата, разбира се, използва думи, които в процеса на четене умът превръща в мисли.

Но това не са обикновени мисли – повтарящи се, шумни, самоцелни, вдигащи врява, за да привлекат внимание. Като всеки истински духовен учител, като древните сутри мислите в тази книга не казват: „Погледни ме!”, а „Погледни отвъд мен!”. Тъй като мислите се раждат от покоя, те притежават сила – силата да ви върнат в онзи покой, от който са произлезли. Този покой е и вътрешен мир, а вътрешният покой и мир са същината на вашето Битие. Именно покоят ще спаси и промени света.

ЕКХАРТ ТОЛЕ

Първа глава

Тишина и покой

Покоят е вашата истинска същност.

Какво е покоят? Онова вътрешно пространство, онова съзнание, в което думите на тази страница се възприемат и превръщат в мисли. Без това съзнание не би имало възприятие, нито мисъл, нито свят.

Вие сте това съзнание, приело формата на човек.

Когато загубите връзка с вътрешния покой, губите връзка със себе си. Когато загубите връзка със себе си, изгубвате себе си в света.

Вашето най-съкровено себеусещане, усещането за това кои сте, е неделимо от покоя. То е онова АЗ СЪМ, което е по-дълбоко от името и формата.

Еквивалентът на външния шум е вътрешният шум на мисленето. Еквивалентът на външната тишина е вътрешният покой.

Когато край вас има тишина, послушайте я. Просто я забележете. Обърнете ú внимание. Вслушването в тишината пробужда вътрешния покой, защото само чрез покоя можете да усетите тишината.

Ще видите, че в момента, в който забелязвате тишината наоколо, вие не мислите. Съзнавате, но не мислите.

Когато осъзнаете тишината, веднага настъпва състоянието на спокойна вътрешна будност. Вие сте в настоящето. Освободили сте се от хилядолетния колективен човешки стереотип.

Погледнете някое дърво, цвете, растение. Нека съзнанието ви се спре върху него. Вижте колко е спокойно, колко дълбоко вкоренено е в Битието. Позволете на природата да ви научи на покой.

Когато се вглеждате в дърво и възприемате неговия покой, във вас самите настъпва мир. Свързвате се с него на много дълбоко ниво. Чувствате се едно с това, което възприемате в покоя и чрез него. Усещането за единство с всички неща е любов.

Тишината помага, но не ви е необходима, за да намерите покоя. Дори при наличието на шум можете да съзнавате покоя зад шума, да съзнавате пространството, където възниква шумът. Това е вътрешното пространство на чистото осъзнаване, самото съзнание. Можете да съзнавате съзнанието като фон на всички ваши възприятия, на цялото ви мислене. Осъзнаването на съзнанието означава възникване на вътрешен покой.

Всеки шум, който ви дразни, може да ви помогне точно толкова, колкото и тишината. Как? Като се откажете от вътрешната си съпротива срещу шума, като го оставите да бъде такъв, какъвто е – това приемане също ви отвежда в царството на вътрешния мир, наречено покой.

Когато приемате дълбоко момента такъв, какъвто е – в каквато и форма да се проявява, – вие сте в покой, вие сте в мир.

Обърнете внимание на празнотата – празнотата между две мисли, краткото късче тишина между думите в разговора, между нотите на пианото или флейтата, празнотата между вдишването и издишването.

Когато обръщате внимание на тези промеждутъци, съзнаването на „нещо” се превръща... просто в съзнание. Лишеното от форма измерение на чистото съзнание възниква някъде дълбоко във вас и замества отъждествяването с формата.

Истинският интелект действа тихо. Покоят е мястото, където се раждат творческата способност и решенията на проблемите.

Дали покоят е просто отсъствие на шум и съдържание? Не, той е самият интелект – скритото съзнание, от което се ражда всяка форма. А как това може да бъде отделно от вас? Формата, която си мислите, че сте, е възникнала от това съзнание и се поддържа от него.

То е същността на всички галактики и на всяко стръкче трева, на всички цветя, дървета, птици и всички други форми.

Покоят е единственото нещо на този свят, което няма форма. Но пък, от друга страна, то не е точно нещо и не е от този свят.

Когато се загледате в дърво или в човек в състояние на покой, кой гледа? Нещо по-дълбоко от човека. Съзнанието гледа своето творение.

В Библията се казва, че Бог създал света и видял, че това е добро. Същото виждате, когато гледате от състояние на покой, опразнено от мисли.

Нужно ли ви е повече знание? Дали повечето информация ще спаси света? Или по-бързите компютри, повечето научни и интелектуални анализи? Не е ли мъдростта това, от което човечеството най-много се нуждае сега?

Но какво е мъдростта и къде да я намерим? Мъдростта идва със способността за покой. Просто гледайте, просто слушайте. Не е нужно нищо повече. Когато сте в покой и гледате и слушате, тогава се задейства отвъдпонятийният интелект във вас. Позволете на покоя да направлява думите и действията ви.

Втора глава

Отвъд мислещия ум

Повечето хора прекарват целия си живот затворени в клетката на собствените си мисли. Те никога не се измъкват от тясната, умотворна, персонализирана представа за себе си, обусловена от миналото.

Във вас, като във всички хора, съществува измерение на съзнанието, което е много по-дълбоко от мисълта. То е самата ваша същност. Можем да го наречем присъствие, осъзнаване, непредубедено съзнание. Според древните учения това е Христос във вас или вашата природа на Буда.

Откриването на това измерение освобождава вас и света от страданието, което причинявате на себе си и на другите, когато не познавате друго освен създаденото от ума „малко аз” и то ръководи живота ви. Любовта, радостта, творческата изява и трайният вътрешен мир не могат да дойдат в живота ви иначе освен през това неподвластно на стереотипите измерение на съзнанието.

Ако успеете да разпознаете, макар и за миг, мислите, които прекосяват ума ви, просто като мисли, ако успеете да забележите мисловно-емоционалните си шаблони на реакция при проявата им, значи това измерение вече се пробужда във вас като съзнание, в което мислите и емоциите се случват – вечното вътрешно пространство, в което се разгръща съдържанието на живота ви.

Потокът на мисълта има огромна инерция, която лесно може да ви повлече със себе си. Всяка мисъл се преструва на ужасно важна. Тя иска изцяло да погълне съзнанието ви. Ето ви едно ново духовно упражнение: не взимайте мислите си прекалено насериозно.

Колко лесно е човек да попадне в капана на собствените си понятия!

В стремежа си да научи, разбере и контролира човешкият ум обърква своите мнения и възгледи с истината. Той казва: „Точно така е.”

Трябва да си по-голям от мисълта, за да осъзнаеш, че както и да тълкуваш „своя живот” или нечий друг живот или поведение, както и да съдиш за някоя ситуация, това не е нищо повече от гледна точка, една от многото възможни. Не е нищо повече от купчина мисли. А действителността е единно цяло, в което всички неща са преплетени и нищо не съществува само по себе си.

Мисленето фрагментира действителността – нарязва я на понятийни парченца.

Мислещият ум е полезен и мощен инструмент, но много ви ограничава, ако напълно превземе живота ви и вие не съзнавате, че той е само дребен аспект на съзнанието, което всъщност представлявате.

Мъдростта не е продукт на мисълта. Дълбокото познание, което тя представлява, възниква от простия акт да отдадеш на някого или нещо пълното си внимание. Вниманието е първичен интелект, чисто съзнание. То премахва бариерите, създадени от понятийното мислене, и с това настъпва осъзнаването, че нищо не съществува отделно и само по себе си. Свързва възприемащия и възприеманото в единно поле на осъзнаване. Лекува разединението.

Когато сте затънали в компулсивно мислене, избягвате онова, което е. Не искате да бъдете, където сте. Тук. Сега.

Догмите – религиозни, политически и научни – произтичат от погрешното убеждение, че мисълта може да улови действителността или истината. Догмите са колективни понятийни затвори. А най-странното е, че хората обичат затворническите си килии, защото им дават чувство за сигурност, фалшивото усещане за „аз знам”.

Нищо не е донесло повече страдание на човечеството от неговите догми. Наистина, рано или късно всяка догма се разпада, тъй като действителността в крайна сметка доказва неистинността ú, но ако не бъде прозряна заблудата в самата ú основа, догмата ще бъде заменена от друга.

Каква е тази основна заблуда? Отъждествяването с мисленето.

Духовното пробуждане е пробуждане от съня на мислите.

Царството на съзнанието е много по-необятно, отколкото може да схване мисълта. Когато престанете да вярвате на всичко, което мислите, излизате от мисълта и виждате ясно, че мислещият не е вашата истинска същност.

Умът винаги пребивава в състояние на „незадоволеност”, той винаги е алчен за още. Когато се отъждествявате с ума си, лесно се отегчавате и ставате неспокойни. Отегчението означава, че умът е жаден за още стимули, за още храна за мисълта и жаждата му остава неутолена.

Когато се чувствате отегчени, можете да утолите жаждата на ума, като се зачетете в списание, като се обадите по телефона, като пуснете телевизора, като се поровите из интернет, като излезете на пазар или – и това никак не се случва рядко – като прехвърлите менталното чувство за недоимък от ума към тялото и го задоволите за кратко чрез поглъщане на повече храна.

А можете да си останете отегчени и неспокойни и да наблюдавате усещането за отегчение и неспокойство. С осъзнаването на усещането внезапно го обгръщат празнота и покой. Отначало полека, но с усилването на чувството за вътрешно пространство отегчението започва все повече да отслабва и да губи значимостта си. Ето че дори и отегчението може да ви помогне да научите какво сте и какво не сте.

Откривате, че „отегченият човек” не сте вие. Отегчението е просто стереотипно движение на енергията във вас. Вие не сте нито гневни, нито тъжни, нито уплашени. Отегчението, гневът, тъгата, страхът не са „ваши”, не са личностни. Те са състояния на ума, които идват и си отиват.

Нищо от това, което може да идва и да си отива, не сте вие.

„Отегчен съм.” Кой знае това?

„Ядосан съм. Тъжен съм. Страх ме е.”

Кой знае това?

Вие сте знанието, а не състоянието, за което то се отнася.

Всички видове предразсъдъци означават, че се отъждествявате с мислещия ум.

Означават, че вие вече не виждате другия човек, а само собствената си представа за него. Свеждането на друго живо човешко същество до представа вече е форма на насилие.

Мисленето, което няма своите корени в осъзнатостта, става самоцелно и нефункционално. Лишеният от мъдрост ум е изключително опасен и разрушителен. В такова състояние днес се намира по-голямата част от човечеството. Проявата на мисълта като наука и високи технологии, макар сама по себе си да не е нито добра, нито лоша, също става разрушителна, защото твърде често мисълта, която се материализира, няма корени в осъзнатостта.

Следващата стъпка в човешката еволюция е превъзмогването на мисълта. Сега това е нашата най-неотложна задача. Тя не означава да престанем да мислим, а само да не се отъждествяваме изцяло с мисълта, да не бъдем обсебени от нея.

Почувствайте енергията на вътрешното си тяло. Веднага мисловният шум ще намалее или ще изчезне. Почувствайте я в дланите си, в стъпалата си, в корема си, в гърдите си. Почувствайте живота, който сте, живота, който движи тялото ви.

Тогава тялото ще стане нещо като врата към по-дълбоко усещане за живот, отвъд непостоянните емоции и отвъд мислите.

Във вас има живот, който можете да почувствате с цялото си същество, не само с главата. В присъствието тук и сега, в което не се налага да мислите, всяка клетка е жива. Ако обаче в това състояние в името на някаква практическа цел възникне нужда от мисъл, тя се появява. Умът все така работи, и то прекрасно, когато по-висшият интелект, който сте вие, го използва и се изявява чрез него.

Може би не обръщате внимание на кратките периоди на „съзнание без мисъл”, които се случват естествено и спонтанно в живота ви. Може да сте заети да вършите нещо с ръцете си или се разхождате из стаята, или чакате пред гишето на летището и присъствате така пълно в настоящето, че обичайното статично напрежение на мислите отстъпва място на осъзнатото присъствие. А може да забележите, че гледате небето или слушате някого, без умът ви да го коментира. Възприятията ви стават кристално чисти, незамъглени от мисълта.

За ума всичко това не е важно, защото той има „по-важни неща”, за които да мисли. Не го и запомня, затова може да пропуснете да забележите, че това се случва.

Истината е, че това е най-важното нещо, което може да ви се случи. То е началото на промяната от мислене към осъзнато присъствие.

Почувствайте се удобно в състоянието на „незнание”. То ви отвежда отвъд границите на ума, защото умът винаги се стреми да тълкува и заключава. Той се страхува от незнанието. Затова когато незнанието не ви притеснява, вие вече сте надмогнали ума. По-късно от това състояние възниква по-дълбоко, свободно от понятия знание.

Творчеството, спортът, танците, преподаването, адвокатурата – овладяването на всяко занятие изисква мислещият ум или изобщо да не участва, или поне да отстъпи на втори план. Напред излизат сила и интелект, които са по-големи от вас и същевременно едно с вас. Вече няма вземане на решения, правилното действие се осъществява спонтанно и не „вие” го извършвате. Овладяването на живота е точно обратното на контрола. Настройвате се към това по-голямо съзнание. Именно то действа, говори и работи.

Моментна опасност може да прекрати временно потока на мислите и така да ви даде възможност да усетите какво е да си тук в настоящето, буден и съзнаващ.

Истината е много по-всеобхватна, отколкото умът е в състояние да възприеме. Никоя мисъл не може да улови истината. В най-добрия случай може да сочи към нея. Тя може например да гласи: „В същността си всички неща са едно цяло.” Това е указателна табела, а не обяснение. Да разберете тези думи означава да почувствате дълбоко в себе си истината, към която те сочат.

Трета глава

Себичният Аз

Умът непрестанно търси не само храна за мисълта, но и храна за своята идентичност, за своето себеусещане. Така се появява егото и то постоянно се самовъзпроизвежда.

Когато мислите или говорите за себе си, когато казвате „аз”, обикновено имате предвид „моята личност и моята история”. Това е Аз-ът на вашите симпатии и антипатии, страхове и желания, Аз-ът, който никога не остава задоволен за дълго. Това е умотворна представа за вас самите, обусловена от миналото и стремяща се да се осъществи в бъдещето.

Разбирате ли, че този Аз е мимолетно, временно образувание, като вълничка по повърхността на езеро?

Кой е този, който го разбира? Кой е този, който съзнава мимолетността на вашата физическа и психическа форма? „Аз, който съм.”

Това е по-дълбокият Аз, който няма нищо общо с миналото или с бъдещето.

Какво ще остане от страха и желанията, свързани с проблемите в сегашното ви положение в живота, които всекидневно окупират вниманието ви? Една чертица, дълга няколко сантиметра, между датата на раждането и датата на смъртта върху надгробния ви паметник.

За себичния Аз тази мисъл е потискаща. За вас е освобождаваща.

Когато мисълта поглъща изцяло вниманието ви, това означава, че се отъждествявате с гласа, звучащ в главата ви. Тогава в мисълта се влага чувство за самоличност. Това е егото, сътвореният от ума Аз. Тази ментално изградена самоличност се чувства непълна и несигурна. Затова страхът и желанията са преобладаващите в нея емоции и движещи сили.

Когато разберете, че в главата ви говори глас, който се представя за вас и никога не млъква, ще се събудите от несъзнателното си отъждествяване с мисловния поток. Щом забележите този глас, ще осъзнаете, че вие не сте този глас – не сте мислещият, а онзи, който осъзнава мисленето.

Да разпознаете себе си в съзнанието, скрито зад гласа, означава свобода.

Себичният Аз винаги търси. Търси едно или друго, което да добави към себе си, за да се почувства по-завършен. Това обяснява непреодолимата загриженост на егото за бъдещето.

Когато осъзнаете, че „живеете за всеки следващ момент”, вече сте се измъкнали от модела на себичния ум. Едновременно с това възниква възможността да изберете да отдадете пълното си внимание на този момент.

Когато отдавате цялото си внимание на настоящия момент, в живота ви навлиза интелект, несравнимо по-голям от себичния ум.

Когато живеете чрез егото, винаги свеждате настоящия момент до средство за постигането на някаква цел. Живеете за бъдещето и когато постигнете целите си, не сте удовлетворени – или поне не за дълго.

Когато отдавате повече внимание на действието, отколкото на бъдещите резултати, които искате да постигнете чрез него, разбивате старите условности на егото. Тогава действието не само става далеч по-резултатно, но и носи безкрайно повече удовлетворение и удоволствие.

Почти всяко его съдържа елемент на така наречената „идентичност на жертва”. Някои хора имат толкова силна представа за себе си като жертва, че това се превръща в сърцевина на тяхното его. Недоволството и оплакванията съставляват важна част от самосъзнанието им.

Дори и ако оплакванията ви са напълно „основателни”, вие сте си изградили идентичност, която много прилича на затвор с решетки от мисловни форми. Вижте какво си причинявате или по-скоро вижте какво ви причинява вашият ум. Почувствайте колко сте емоционално привързани към своята история на жертва, осъзнайте непреодолимото си желание да мислите или говорите за това. Бъдете там като присъствие, наблюдаващо вътрешното ви състояние. Не е нужно да правите нещо. С осъзнаването идват промяната и свободата.

Оплакванията и противопоставянето са любими мисловни шаблони, чрез които егото се самоукрепва. За мнозина преобладаващата част от психоемоционалната активност се състои в оплакване и съпротива срещу едно или друго. По този начин правите така, че ситуацията или другите да са „криви”, а вие – „прави”. Като „прави” имате усещане за превъзходство, а чрез него укрепвате самочувствието си. В действителност, разбира се, укрепвате само илюзията на егото.

Можете ли да наблюдавате тези шаблони в себе си и да разпознаете истинския характер на оплакващия се глас в главата ви?

Себичното самосъзнание има нужда от конфликт, тъй като чувството му за обособена идентичност укрепва в борбата срещу едно или друго, в демонстрацията, че „това съм аз”, а „това не съм аз”. Нерядко племена, народи и религии извличат силното си чувство за колективна идентичност от наличието на врагове. Кои ще са „вярващите”, ако ги няма „неверниците”?

В общуването си с другите умеете ли да откривате едва доловимото чувство за превъзходство или непьлноценност спрямо тях? Това, което виждате, е егото, живеещо чрез сравнението.

Завистта е страничен продукт на егото, което се чувства наранено, ако другиму се случи нещо хубаво, ако друг има повече, знае повече или може повече от вас. Идентичността на егото зависи от сравнението и се храни от понятието „повече”. То е готово да посегне лакомо към всичко. Може би укрепвате фалшивото си себеусещане, като смятате, че животът се е отнесъл с вас по-несправедливо или че сте по-болни от другите.

Кои са въображаемите истории, от които извличате своето себеусещане?

На всяка конструкция на себичния Аз е присъща нуждата от съпротива и изключване, за да се поддържа чувството за отделност, от която зависи оцеляването му.

Така се получава „аз” срещу „другите”, „ние” срещу „тях”.

Егото има нужда да бъде в конфликт с нещо или с някого. Това обяснява защо търсите мир, радост и любов, но не можете да ги търпите дълго. Казвате, че искате щастие, но сте пристрастени към нещастието си.

Нещастието ви в крайна сметка произтича не от обстоятелствата в живота ви, а от стереотипите на вашия ум.

Изпитвате ли чувство за вина за нещо, което сте направили – или не сте успели да направите – в миналото? Едно е сигурно: действали сте според своето ниво на осъзнаване, или по-точно на неосъзнаване, по това време. Ако сте били по-съзнаващи, бихте постъпили различно.

Вината е още един опит на егото да си създаде идентичност, някакво себеусещане. За егото няма значение дали така създаденият Аз е позитивен или негативен. Онова, което сте направили или не сте успели да направите, е било проява на несъзнаване – човешко несъзнаване. Егото обаче го персонализира и заявява: „Аз го направих”, затова вие поддържате в ума си представа за себе си като „лоши”.

В течение на хилядолетия хората са извършвали безброй жестоки, насилствени, нараняващи деяния едни срещу други. И продължават да го правят. Всички тях ли трябва да заклеймим, виновни ли са всички те? Или тези действия са просто проява на несъзнаване, на етап от развитието, който вече надрастваме?

Иисус е казал: „Прости им, понеже не знаят що правят.”[1] Тези думи са в сила и за вас.

Ако си поставяте себични цели, за да се освободите, да се изтъкнете или да засилите чувството си за собствена значимост, дори и да ги постигнете, те няма да ви донесат удовлетворение.

Поставяйте си цели, но знайте, че постигането им не е най-важното. Когато нещо произтича от присъствието в настоящето, това означава, че сегашният момент не е просто средство за постигането на някаква цел, че действието само по себе си носи удовлетворение във всеки един момент. Вече не свеждате Настоящето до средство, както прави себичното съзнание.

„Няма аз. Няма проблем.” Това казал будисткият учител, когато го помолили да обясни същността на будизма.

Четвърта глава

Настоящето

На пръв поглед изглежда, че настоящият момент е само един от многото моменти. Всеки ден от живота сякаш се състои от хиляди моменти, в които се случват различни неща. Но ако се вгледате по-внимателно, няма ли винаги само един единствен момент? Целият живот не е ли „настоящият момент”?

Този момент – Сега – е единственото, от което по никакъв начин не можете да избягате, единственият постоянен фактор в живота ви. Каквото и да се случи, колкото и да се промени животът би, едно е сигурно: винаги е Сега.

След като няма начин да избягаме от Настоящето, защо да не го посрещнем с радост, защо да не се сприятелим с него?

Когато се сприятелите с настоящия момент, се чувствате добре независимо къде се намирате. Ако не се чувствате удобно в Настоящето, където и да отидете, ще носите неспокойствие със себе си.

Настоящият момент е такъв, какъвто е. Винаги. Можете ли да го приемете?

Разделянето на живота на минало, настояще и бъдеще е плод на ума и в крайна сметка е илюзорно. Миналото и бъдещето са мисловни форми, абстракции на ума. Миналото може само да се помни в Настоящето. Онова, което си спомняте, е събитие, което се е случило в Настоящето, и вие си го спомняте в Настоящето. Бъдещето – когато настъпи – ще бъде Настояще. Така че единственото реално нещо, единственото, което изобщо съществува, е Настоящето.

Да съсредоточите вниманието си върху Настоящето, не означава да отричате онова, което ви е нужно в живота, а да определите кое стои на първо място. После можете да се справите с по-маловажното съвсем лесно. Това не означава: „Вече не се занимавам с вещи, защото няма нищо друго освен Настоящето.” Не. Първо вижте кое е главно, направете Настоящето свой приятел, а не враг. Признайте го, почитайте го. Когато Настоящето е основата и фокусната точка на живота ви, той се развива с лекота.

Прибирате тенджери, измисляте бизнес-стратегия, планирате пътуване... Какво е по-важно – действието или резултатът, който искате да постигнете чрез него? Този или някакъв бъдещ момент?

Отнасяте ли се към сегашния момент, сякаш той е някакво препятствие, което трябва да преодолеете? Смятате ли, че има по-важен бъдещ момент, до който трябва да стигнете? Почти всички живеят по този начин през повечето време. И тъй като бъдещето така и не идва, освен под формата на настояще, този начин на живот е нездрав. Той генерира непрекъснат поток от тревожност, напрежение и неудовлетворение, не уважава живота, който е Сега и никога нищо различно от Сега.

Почувствайте живота в тялото си. Това ви закотвя в Настоящето.

В последна сметка вие не поемате отговорност за живота, докато не поемете отговорност за сегашния момент – за Настоящето. Настоящето е единственото място, в което се намира животът.

Поемането на отговорността за настоящия момент означава да не се съпротивлявате вътрешно срещу „качеството” на Настоящето, да не спорите с това, което е, а да се равнявате с живота.

Настоящето е такова, каквото е, защото не може да бъде различно. Будистите го знаят от край време, физиците сега го потвърждават: няма изолирани неща и събития. Под повърхността всички неща са свързани помежду си и са част от съвкупността на Космоса, който е създал формата на настоящия момент.

Когато казвате „да” на това, което е, влизате в хармония със силата и интелекта на самия Живот. Едва тогава може да станете проводници на положителна промяна в света.

Една проста, но основна духовна практика е да приемате всичко, което възниква в Настоящето – във вас или извън вас.

Когато вниманието ви се измести към Настоящето, то става будно внимание.

Все едно че се събуждате от сън – съня на мисленето, съня на миналото и бъдещето.

Такава яснота, такава простота. Няма място за създаване на проблеми. Просто този момент – такъв, какъвто е.

Още щом пристъпите в Настоящето с цялото си внимание, осъзнавате, че то е свещено. Има нещо свещено във всичко, което възприемате, когато сте тук и сега.

Колкото повече обитавате Настоящето, толкова повече усещате простата, но дълбока радост от Битието и свещеността на живота.

Повечето хора бъркат Настоящето с онова, което се случва в Настоящето, и грешат. Настоящето е по-дълбоко от случващото се в него. То е пространството, в което това се случва.

Затова не бъркайте съдържанието на сегашния момент с Настоящето. Настоящето е по-дълбоко от всяко съдържание, възникващо в него.

Когато пристъпите в Настоящето, излизате от съдържанието на своя ум. Непрестанният мисловен поток се забавя. Мислите не поглъщат вече цялото ви внимание, не ви ангажират изцяло. Между мислите се появяват промеждутъци – пространство, покой. Започвате да осъзнавате колко по-широки и по-дълбоки сте от своите мисли.

Мислите, емоциите, сетивните възприятия, всичко, което ви се случва – това съставлява съдържанието на живота ви.

„Моят живот” е онова, от което извличате своето себеусещане – и „моят живот” е съдържателен, или поне така ви се струва.

Непрестанно пренебрегвате най-очевидния факт – вашето най-съкровено усещане „Аз съм” няма нищо общо с онова, което се случва в живота ви, нищо общо със съдържанието. Усещането „Аз съм” е едно с Настоящето. То остава неизменно. В детството и старостта, в здраве и болест, в успехи и провали това „Аз съм” – пространството на Настоящето – остава непроменено в своето най-дълбоко ниво. Обикновено то се обърква със съдържанието, затова усещате това „Аз съм” или Настоящето само смътно и непряко, през съдържанието на живота си. С други думи, чувството ви за битие се замъглява от обстоятелствата, от потока на мисълта и от многобройните неща в света. Настоящето се замъглява от времето.

Така забравяте вкоренеността си в Битието, своята Божествена реалност и се изгубвате в света. Когато човек забрави кой е, възникват объркване, гняв, потиснатост, насилие и конфликт.

А колко е лесно да си спомните истината и така да се върнете у дома:

Аз не съм моите мисли, емоции, сетивни възприятия и изживявания. Аз не съм съдържанието на живота си. Аз съм животът. Аз съм пространството, в което се случва всичко. Аз съм съзнание. Аз съм Настоящето. Аз съм.

Пета глава

Кой сте в действителност

Настоящето е неделимо от онова, което вие сте на най-дълбоко равнище.

Много неща в живота имат значение, но само едно е абсолютно важно.

Важно е дали успявате или се проваляте в очите на света. Важно е дали сте здрави или не, дали сте образовани или не. Важно е дали сте богати или бедни – това несъмнено прави живота ви различен. Да, всички тези неща имат значение в относителен смисъл, но те нямат абсолютно значение.

Има нещо, което е по-важно от всички тези неща и което е насочено към вашата същност отвъд мимолетното лично себеусещане.

Ще намерите мир, не като преподреждате обстоятелствата в живота си, а като осъзнаете кой сте на най-дълбоко равнище.

Прераждането не помага, ако и в следващия си живот все така не знаете кой сте.

Цялото нещастие в нашия свят се дължи на личното чувство за „аз” или „ние”. То прикрива същността на това кой сте. Когато не съзнавате най-дълбоката си същност, в крайна сметка винаги създавате нещастие. Съвсем просто е. Когато не знаете кой сте, си изграждате умотворна самоличност – заместник на вашето прекрасно Божествено битие, и се вкопчвате в това страхливо и ненаситно его.

Да защитавате и утвърждавате това фалшиво самосъзнание тогава става ваша главна мотивираща сила.

Много от използваните в ежедневието фрази, понякога дори самата структура на езика, разкриват факта, че хората не знаят кои са. Казвате: „Той загуби живота си”, или пък „моят живот”, сякаш животът е нещо, което можеш да притежаваш или да загубиш. Истината е, че вие не притежавате живот, вие сте живот. Онзи единствен живот, единственото съзнание, с което е проникната цялата Вселена и което приема временни форми, за да се яви като камък, стръкче трева, животно, човек, звезда или галактика.

Усещате ли дълбоко в себе си, че това е нещо, което вече знаете? Усещате ли, че вие вече сте това?

За повечето неща в живота имате нужда от време – да усвоите ново умение, да построите къща, да станете специалист, да направите чаша чай... Времето обаче е безполезно за най-важното нещо в живота, единственото, което наистина има значение – себеосъществяването, което означава да узнаете кой сте отвъд повърхностното его, отвъд името, физическата форма, миналото, историята си.

Не можете да откриете себе си в миналото или в бъдещето. Единственото място, където можете да намерите себе си, е Настоящето.

Хората с духовни търсения се стремят към себеосъществяване или просветление в бъдещето. Ако сте търсещ човек, значи се нуждаете от бъдещето. Ако вярвате в това, то е истината за вас – наистина ще ви трябва време, докато осъзнаете, че нямате нужда от бъдеще, за да бъдете себе си.

Когато гледате някое дърво, вие го осъзнавате. Когато мислите или чувствате, осъзнавате мисълта или чувството. Когато изживявате нещо приятно или болезнено, осъзнавате усещането.

Тези твърдения изглеждат истинни и очевидни, но ако се вгледате в тях внимателно, ще забележите, че по едва доловим начин самата им структура съдържа фундаментална илюзия – илюзия, която е неизбежна, когато използвате езика. Мисълта и езикът създават привидна двойственост и отделна самоличност, каквато не съществува. Истината е: вие не сте някой, който осъзнава дървото, мисълта, чувството, изживяването. Вие сте осъзнатостта, в която и чрез която се осъществяват тези неща.

Докато сте заети с делничните си дела, можете ли да съзнавате себе си като осъзнатостта, в която се развива цялото съдържание на живота ви?

Казвате: „Искам да позная себе си.” Вие сте това „себе си”. Вие сте Знанието. Вие сте съзнанието, посредством което се опознава всичко. А то не може да опознае себе си, то е себе си.

Отвъд това няма нищо за опознаване, но от него произтича всяко знание. Аз-ът не може да превърне себе си в обект на знанието или на съзнанието.

И така, вие не можете да станете обект спрямо себе си. Именно поради това е възникнала илюзията за его-идентичността: защото вашият ум ви е превърнал в обект. Казвате: „Това съм аз.” И започвате да изграждате връзка със себе си, да разказвате на другите и на себе си своята история.

Когато знаете, че вие сте съзнанието, в което се случват всички явления на съществуването, се освобождавате от зависимостта от явленията и от търсенето на себе си в различни ситуации, места и условия. С други думи, вече не е важно какво се случва или не се случва. Нещата губят своята тежест и сериозност. В живота ви навлиза игриво настроение. Виждате в света един космически танц, танц на формата – ни повече, ни по-малко.

Когато знаете кой сте всъщност, настъпва трайно, живо усещане за спокойствие. Можете да го наречете радост, защото радостта е именно това – животрептящо спокойствие. Това е радостта да знаете, че сте самата същност на живота, преди той да е приел някаква форма. Радостта от Битието – от това, истински да бъдете себе си.

Както водата се среща в твърдо, течно и газообразно състояние, така и съзнанието може да се разглежда като „замръзнало” във физическа материя, „течно” като ум и мисъл или лишено от форма като чисто съзнание.

Чистото съзнание е Животът, преди той да приеме конкретна форма, и този Живот гледа света на формите през „вашите” очи, защото вие сте съзнанието. Когато го разберете за себе си, ще разпознавате себе си във всичко. Това е състояние на абсолютна яснота на възприятието. Вече не сте отделна единица с тежко минало, което се превръща в понятиен екран, през който се интерпретира всяко изживяване.

Когато възприемате, без да интерпретирате, можете да усетите кой е възприемащият. Максималното, което можем да изразим със средствата на езика, е, че съществува поле на буден покой, където се извършва възприятието.

Чрез „вас” лишеното от форма съзнание осъзнава себе си.

Животът на повечето хора е движен от желание и страх.

Желанието е нуждата да добавиш нещо към себе си, за да бъдеш още повече себе си. Страхът е страх да не загубиш нещо и така да бъдеш накърнен и непълен.

Тези две стремления скриват факта, че Битието не може да се даде или отнеме.

Битието в цялата си пълнота е вече във вас,

Сега.

Шеста глава

Приемане и Капитулация

Винаги, когато можете, „надниквайте” в себе си, за да видите дали несъзнателно не създавате конфликт между вътрешно и външно, между външните обстоятелства в момента – къде се намирате, с кого сте, какво правите – и своите мисли и чувства. Усещате ли колко е болезнено да се противите в себе си срещу онова, което е?

Когато го проумеете, разбирате също, че вече сте свободни да се откажете от този безполезен конфликт, от това вътрешно състояние на война.

Ако трябва да изразите с думи вътрешната си действителност в момента, колко често всеки ден би трябвало да казвате: „Не искам да бъда там, където съм.” Как се чувствате, когато не искате да бъдете там, където сте – в задръстване на пътя, на работа, в чакалнята на летището, с хората около вас?

Наистина, има места, от които е добре да се махнеш – и понякога това е може би най-правилната постъпка. В много други случаи обаче измъкването не е възможно. В тези случаи нагласата „не искам да бъда тук” е не само безполезна, но и нездрава. Тя прави вас и другите нещастни.

Известна е максимата: където и да отидеш, винаги е едно и също. Иначе казано: вие сте тук. Винаги. Толкова ли е трудно да го приемете?

Наистина ли изпитвате необходимост да поставяте в ума си етикет на всяко сетивно възприятие или изживяване? Наистина ли имате нужда да поддържате с живота връзка, основана на реакцията харесва ми/не ми харесва, която ви поставя в почти постоянен конфликт с обстоятелствата и хората? Или това е само здраво вкоренен навик на ума, който може да бъде преодолян? Не като правите нещо, а само като позволите на настоящия момент да бъде такъв, какъвто е.

Привичната негативна реакция укрепва егото. Позитивната го отслабва. Вашата материална идентичност – егото – не може да понесе капитулацията.

„Толкова много имам за вършене.” Да, но какво е качеството на онова, което свършвате? Шофирате на път за работа, разговаряте с клиенти, работите на компютър, тичате по задачи, занимавате се с безброй неща, които съставляват делниците ви... Доколко сте цялостни в онова, което правите? Дали сте му отдадени, или не? Това именно определя житейския ви успех, а не количеството усилие, което полагате. Усилието означава напрежение и натиск, необходимост за достигане на някаква точка в бъдещето или постигане на определен резултат.

Можете ли да откриете в себе си и най-малка следа от нежелание да правите това, което правите? Това е отрицание на живота, така че е невъзможно резултатът да бъде наистина положителен.

Ако можете да откриете нежелание в себе си, можете ли също така да се откажете от него и да се отдадете изцяло на онова, което правите?

„Да правиш нещата едно по едно” – така е определена същността на дзен-будизма от един дзен-учител.

Да правиш нещата едно по едно, означава да бъдеш изцяло в онова, което правиш, да му отдаваш цялото си внимание. Това е действие на себеотдаване, което изпълва със сила.

Приемането на онова, което е, ви отвежда на по-дълбоко ниво, където вътрешното ви състояние и себеусещане вече не зависят от оценките на ума за „добро” и „лошо”.

Когато кажете „да” на живота такъв, какъвто е, когато приемете момента такъв, какъвто е, усещате в себе си пространство, изпълнено с дълбок покой.

На повърхността е възможно все още да сте щастливи, когато грее слънце, и не толкова щастливи, когато вали; може да сте щастливи, че сте спечелили един милион долара, или нещастни, задето сте загубили всичко, което сте притежавали. Но вече нито щастието, нито нещастието стигат толкова дълбоко. Те са вълнички, набраздяващи само повърхността на вашето Битие. Неизменният ви вътрешен мир остава недокоснат, каквито и да са външните обстоятелства.

Приемането на онова, което е, разтваря във вас дълбинно измерение, което не зависи нито от външните, нито от вътрешните условия на постоянно променящите се мисли и емоции.

Капитулацията става много по-лесна, когато осъзнаете преходността на всяко преживяване, когато приемете факта, че светът не може да ви даде нищо, което да има трайна стойност. След това продължавате да се срещате с хора, да участвате в различни дейности и събития, но вече сте свободни от стремленията и страховете на себичния Аз. Иначе казано, вече не изисквате една ситуация, човек, място или събитие да ви удовлетворяват или да ви правят щастливи. Позволявате им да бъдат мимолетни и несъвършени.

Чудото е в това, че когато вече не поставяте пред тях невъзможни изисквания, всяка ситуация, човек, място или събитие не само започват да носят удовлетворение, но и стават по-хармонични, по-умиротворени.

Когато приемете напълно настоящия момент, когато престанете да спорите с онова, което е, непреодолимото желание да мислите отслабва и отстъпва място на буден покой. Вие сте в пълно съзнание, но умът не поставя етикети на момента. Това състояние на отсъствие на вътрешна съпротива ви отваря за непредубеденото съзнание, което е безкрайно по-голямо от човешкия ум. Тогава този огромен интелект може да се изяви чрез вас и да ви помага – и във външен, и във вътрешен план. Затова, изоставяйки вътрешната съпротива, често установявате, че обстоятелствата в живота ви се променят към добро.

Казвам ли:

„Радвайте се на момента. Бъдете щастливи”? Не.

Позволете на момента да бъде такъв, какъвто е. Това е достатъчно.

Капитулацията е капитулация пред настоящия момент, а не пред някаква история, чрез която интерпретирате момента и после се опитвате да се примирите с него.

Може например да имате някакво увреждане, което вече не ви позволява да ходите. Състоянието е такова, каквото е.

Сега умът ви гради ли история, която гласи: „Дотук ли го докарах? Озовах се в инвалидна количка. Животът се отнесе зле и несправедливо с мен. Аз не го заслужавам.”

Можете ли да приемете настоящия момент такъв, какъвто е, и да не го смесвате с историите, които умът плете около него?

Капитулацията настъпва тогава, когато престанете да питате: „Защо това се случва на мен?”

Дори и в привидно най-неприемливите и болезнени ситуации дълбоко е скрито нещо добро, във всяка катастрофа се съдържа зрънце милост.

От най-древни времена е имало мъже и жени, които пред лицето на тежка загуба, болест, лишаване от свобода или наближаваща смърт са приемали привидно неприемливото и така са намирали „мира, който надвишава всеки ум”[2].

Приемането на неприемливото е най-големият извор на милост на този свят.

Има ситуации, в които не помагат никакви отговори и обяснения. Животът престава да изглежда смислен. Или някой, който страда, идва при вас за помощ и вие не знаете какво да направите, какво да му кажете.

Когато приемете напълно, че не знаете, се отказвате да търсите мъчително отговори със своя ограничен ум. Именно тогава чрез вас може да се прояви висшият интелект. Тогава дори за мисленето ви може да има полза, тъй като висшият интелект се влива в него и го вдъхновява.

Понякога капитулацията означава да се откажете от опитите да разберете и да намерите удобство във факта, че не знаете.

Познавате ли хора, чиято най-важна работа в живота като че ли е да правят себе си и другите нещастни, да сеят нещастие? Простете им, защото и те са част от пробуждането на човечеството. Ролята, която играят, се състои в засилване на кошмара на себичното съзнание, на некапитулацията. В това няма нищо лично. Това не са те.

Може да се каже, че капитулацията е вътрешният преход от съпротива към приемане, от „не” към „да”. Когато се предадете, себеусещането ви вече не се отъждествява с реакциите и оценките на ума, а се превръща в пространство, обгръщащо реакцията и оценките. Това е преход от отъждествяването с формата – мисълта или емоцията – към това, да бъдете и да съзнавате себе си като нещо без форма – безпределно съзнание.

Всичко, което приемете изцяло, ще ви донесе мир, дори и приемането на факта, че не можете да приемете, че се противите.

Оставете Живота на мира. Позволете му да бъде.

Седма глава

Природата

Ние сме зависими от природата не само за физическото си оцеляване. Нуждаем се от нея и за да ни показва пътя към дома, пътя за излизане от затвора на собствените ни умове.

Изгубваме се в действия, мисли, спомени, очаквания – в лабиринт от сложности и в изпълнен с проблеми свят.

Забравили сме нещо, което скалите, растенията и животните все още знаят. Забравили сме как да бъдем – как да бъдем в покой, да бъдем себе си, да бъдем, където е животът: Тук и Сега.

Винаги когато насочите вниманието си към нещо в природата, нещо, което е възникнало без човешка намеса, напускате затвора на понятийното мислене и в някаква степен участвате в състоянието на обвързаност с Битието, в което съществува цялата природа.

Да насочите вниманието си към някой камък, дърво или животно, не означава да мислите за него, а просто да го възприемате, да го задържите в съзнанието си.

Тогава нещо от неговата същност преминава във вас. Усещате колко е спокойно и същото спокойствие се заражда и във вас. Усещате колко дълбоко е вкоренено то в Битието – едно с всичко, което съществува. Осъзнавайки това, вие също намирате дълбоко в себе си кътче покой.

Когато се разхождате или почивате сред природата, уважавайте нейното царство, отдавайки му се изцяло. Бъдете в покой. Гледайте. Слушайте. Вижте как всяко животно и всяко растение са напълно и изцяло себе си. За разлика от хората, те не се раздвояват. Не живеят чрез мисловни образи на самите себе си, затова нямат нужда да бранят и утвърждават тези образи. Сърната е себе си. Нарцисът е себе си.

Всичко в природата не само е единно в себе си, но е и в единство с Всемира. То не се отделя от тъканта на цялото, претендирайки за отделно съществуване: „аз” и „всичко останало”.

Съзерцаването на природата може да ви освободи от това „аз”, което ви създава толкова неприятности.

Насочете съзнанието си към различните едва доловими звуци в природата: шумоленето на листата във вятъра, падането на дъждовните капки, бръмченето на насекомо, първата птича песен при изгрев слънце. Отдайте се изцяло на слушането. Отвъд звуците има нещо много по-голямо, нещо свещено, което не може да бъде разбрано от мисълта.

Вие не сте създали тялото си, нито пък можете да контролирате функциите му. Там действа интелект, много по-могъщ от човешкия ум. Това е същият интелект, който се грижи за цялата природа. Можете да се приближите до него, само като осъзнаете собственото си вътрешно енергийно поле – като почувствате жизнеността, живителното присъствие в тялото.

Игривостта и радостта на кучето, безусловната му любов и готовност да приветства живота във всеки момент често е в контраст с вътрешното състояние на собственика му – потиснат, тревожен, натоварен с проблеми, унесен в мисли, отсъстващ от единственото място и време, които реално съществуват: Тук и Сега. Интересно, като живее с такъв човек, как кучето успява да остане толкова нормално, толкова весело?

Когато възприемате природата само чрез ума си, чрез мисълта, не можете да усетите жизнеността ú, битието ú. Виждате само формата и не съзнавате живота вътре във формата – свещената загадка. Мисълта свежда природата до стока, използвана за постигане на печалба или знание или някаква друга практическа цел. Вековната гора се превръща в дървен материал, птицата – в научен проект, планината – в нещо, което трябва да бъде покорявано или в което да се копаят мини.

Когато възприемате природата, оставете пространство без мисъл, недокоснато от ума. Ако подхождате така към природата, тя ще откликне и ще участва в развитието на човешкото и планетарното съзнание.

Обърнете внимание колко е отдадено на сегашния момент цветето, колко е отдадено на живота.

Растението, което имате у дома – заглеждали ли сте се някога истински в него? Позволявали ли сте на това познато, но въпреки това загадъчно късче битие, което наричаме растение, да ви разкрие тайните си? Забелязвали ли сте дълбокия покой в него? Как е заобиколено от покой? В момента, в който осъзнаете, че цветето излъчва мир и покой, това цвете става ваш учител.

Наблюдавайте някое животно, цвете, дърво и вижте колко е спокойно то в Битието. То е себе си. В него има огромно достойнство, невинност и святост. Но за да видите това, трябва да преодолеете навика на ума да нарича нещата с имена. Погледнете ли отвъд неговите етикети, усещате неизразимото измерение на природата, което не може да бъде разбрано от мисълта или възприето от сетивата. То е хармония, святост, която изпълва не само цялата природа, но и вас.

Въздухът, който дишате, е природа, както и самият процес на дишането.

Насочете вниманието си към дишането и ще осъзнаете, че не вие го правите. Това е дъхът на природата. Ако трябва да помните да дишате, скоро ще умрете, а ако се опитате да спрете да дишате, природата ще надвие.

Ще възстановите връзката си с природата по най-личен и силен начин, като осъзнаете дишането и се научите да задържате вниманието си върху него. Това е целебно и изпълващо със сили занимание. То измества съзнанието от понятийния свят на мисълта към вътрешното царство на неподвластното на стереотипи съзнание.

Имате нужда от природата като ваш учител, който да ви помогне да възстановите връзката си с Битието. Но не само вие се нуждаете от природата, тя също се нуждае от вас.

Вие не сте отделени от природата. Всички ние сме част от Единния Живот, който се изявява в безброй форми в цялата Вселена – форми, които са изцяло свързани помежду си. Когато осъзнаете свещеността, красотата, невероятния покой и достойнство на някое цвете или дърво, вие давате нещо на това цвете или дърво. Чрез вашето осъзнаване природата също се опознава. Тя осъзнава своята красота и свещеност чрез вас!

Огромно пространство на тишина обгръща цялата природа. То обгръща и вас.

Само когато във вас настане мир, имате достъп до царството на покой, което обитават скалите, растенията и животните. Само когато шумният ви ум замълчи, можете да се свържете с природата на дълбоко равнище и да преодолеете усещането за отделеност, създадено от прекомерното мислене.

Мисленето е етап в еволюцията на живота. Природата съществува в невинен покой, който предхожда възникването на мисълта. Дървото, цветето, птицата, камъкът не съзнават своята красота и свещеност. Когато човек се смълчи, той превъзмогва мисълта. В покоя отвъд мисълта има друго измерение на познание и осъзнатост.

Природата може да ви отведе до покоя.

Това е нейният дар към вас. Когато възприемате природата и се присъедините към нея в царството на покоя, това царство се прониква с вашето съзнание. Това е вашият дар към природата.

Чрез вас природата осъзнава себе си. Тя ви е чакала милиони години!

Осма глава

Взаимоотношенията

Колко бързо си създаваме мнение за хората и си правим заключения за тях! На себичния ум му носи удовлетворение да лепва етикети на другите, да им придава понятийна идентичност, да произнася „справедливи” присъди над тях.

Всяко човешко същество е научено да мисли и да се държи по определен начин – това е както генетично обусловено, така и придобито от опита в детството и културната среда.

Хората не са това, само изглеждат такива. Когато съдите някого, обърквате истинската му същност с шаблоните на предубедения ум. Това само по себе си е дълбоко вкоренен и несъзнаван шаблон. Придавате на другите понятийна идентичност и тя става затвор не само за тях, но и за вас.

Да се откажете от оценките, не означава да не виждате какво правят другите. Означава да разбирате, че поведението им е форма на условност, и да го приемате като такова. Не създавайте от него идентичност на хората.

Това освобождава и вас, и другите от отъждествяването с наложените шаблони, с формата, с ума. Егото повече не управлява взаимоотношенията ви.

Докато егото ръководи живота ви, повечето ваши мисли, емоции и действия произтичат от желания и страхове. Затова във взаимоотношенията си или искате нещо от другия, или се страхувате от нещо в другия.

Онова, което искате, е може би удоволствие или материално благополучие, признание, похвала или внимание, или укрепване на представата ви за себе си посредством сравнение, уверявайки се, че имате, знаете или сте повече от другите. Страхувате се да не се окаже обратното и това по някакъв начин да накърни самочувствието ви.

Когато поставите настоящето в центъра на вниманието си – вместо да го използвате като средство за постигането на някаква цел, вие надмогвате егото и несъзнателния непреодолим стремеж да използвате хората като средство (а целта е да се самоутвърдите за сметка на другите). Щом отдадете цялото си внимание на човека, с когото общувате, вие изключвате от връзката миналото и бъдещето, освен за практически нужди. Когато присъствате изцяло с всеки, с когото се срещате, вие се отказвате от понятийната идентичност, която сте изградили за него – вашето тълкуване за това, кой е другият човек и какво е правил в миналото, – и сте в състояние да общувате без себичните желания и страхове. Ключът е вниманието, което представлява състояние на буден покой.

Колко прекрасно е да превъзмогнеш желанията и страховете във взаимоотношенията си! Любовта нищо не иска и от нищо не се страхува.

Ако миналото на другия беше ваше минало, ако неговата болка беше ваша болка, ако неговото ниво на съзнание беше ваше, щяхте да мислите и действате точно като него. Когато осъзнаете това, идват прошката, състраданието, покоят.

Егото не обича да чува това, защото ако му бъде отнета възможността да противостои, да играе ролята на праведния, ще загуби силата си.

Когато приемате всеки, който навлиза в пространството на Настоящето, като скъп гост, когато позволявате на всеки да бъде такъв, какъвто е, другите ще започнат да се променят.

За да познаваш друго човешко същество в дълбоката му същност, не е нужно да знаеш всичко за него: миналото му, историята му, какво е преживял. Ние смесваме осведомеността. за някого с дълбокото му познаване, което не се вмества в понятия. Осведомеността за някого и познаването са съвършено различни неща. Едното засяга формата, а другото – необвързаното с форма. Едното действа посредством мисълта, а другото – посредством покоя.

Осведомеността за даден обект е полезна за практически цели. На това ниво не можем без нея. Но когато тя е преобладаващ фактор в една връзка, става ограничаваща, дори разрушителна. Мислите и понятията създават изкуствени бариери, разделение между хората. Тогава взаимоотношенията не се коренят в Битието, а се основават на мисълта. Щом липсват бариерите на понятията, любовта присъства естествено във всички човешки контакти.

По-голямата част от общуването между хората се свежда до размяната на думи – територия на мисълта. Много е важно да внесете малко покой, особено в отношенията с най-близките ви хора.

Никоя връзка не може да се развива успешно без усещането за пространство, което покоят носи. Медитирайте заедно или прекарвайте заедно известно време в мълчание сред природата. Когато се разхождате или когато седите в колата или у дома, свикнете да се чувствате удобно заедно в покой. Покоят не може и не е нужно да се създава. Просто бъдете възприемчиви за онзи покой, който вече съществува, но обикновено е заглушен от менталния шум.

Ако няма пространство на покой, умът ръководи връзката и тя лесно може да бъде изпълнена с проблеми и конфликти. Ако има покой, връзката може да укрепне и да носи плодове.

Истинското слушане е друг начин да внесете покой във връзката. Когато наистина слушате някого, възниква измерението на покой и то става важна част от отношенията ви.

Но умението да се слуша истински се среща рядко. Обикновено по-голямата част от вниманието на хората е заето от мислите им. В най-добрия случай те претеглят думите ви или се подготвят какво да кажат. А може и изобщо да не слушат, увлечени от собствените си мисли.

Истинското слушане надхвърля слуховото възприятие. То е възникването на будно внимание, пространство на присъствие, в което се приемат думите. Тогава думите вече нямат първостепенно значение. Те може да са смислени или безсмислени. Важното е не какво слушате, а самият акт на слушане, пространството на осъзнато присъствие, което възниква в процеса на слушането. Това пространство е обединяващо поле на съзнание, където се срещате с другия, без да ви разделят бариерите на понятийното мислене. И другият вече не е „друг”. В това пространство вие се сливате в едно съзнание.

Често ли се случва да се повтарят едни и същи драми във връзките ви? Често ли става така, че сравнително дребни различия провокират ожесточени спорове и емоционална болка?

Корените на подобни изживявания са в основните шаблони на егото – потребността да бъде право и, разбира се, някой друг да греши. Иначе казано, отъждествяването с позицията на ума. Да не забравяме и нуждата на егото постоянно да се намира в конфликт с някого или нещо, за да поддържа усещането си за отделност между „аз” и „другите”, без което то не може да оцелее.

Освен това има и насъбрана емоционална болка от миналото, която вие като всеки човек носите в себе си – личната болка на вашия житейски път и колективната болка на човечеството, идваща от много, много далечни времена. Това „тяло-болка” е енергийно поле вътре във вас, което от време на време ви превзема, защото има нужда от още емоционална болка, от която да се храни и зарежда. То се опитва да контролира мислите ви и да ги прави дълбоко негативни. То обича негативните мисли, защото те резонират с неговата честота и може да се храни с тях. То също така предизвиква в близките ви хора, особено в партньора ви, негативни емоционални реакции, за да черпи енергия от драмата и емоционалната болка.

Как можете да се освободите от тази дълбоко вкоренена, несъзнателна идентификация с болката, която прави живота ви толкова нещастен?

Осъзнайте я. Осъзнайте, че вие не сте тази болка, разпознайте я такава, каквато е: минала болка. Наблюдавайте я как се проявява в партньора ви или във вас. Когато разчупите несъзнателното си отъждествяване с нея, става възможно да я наблюдавате в себе си и вече не я подхранвате. Тогава тя постепенно ще загуби енергийния си заряд.

Взаимоотношенията между хората могат да бъдат ад. А могат да бъдат и изключително духовно преживяване.

Когато погледнете друго човешко същество и усетите силна любов към него или когато съзерцавате красотата на природата и нещо във вас ú откликне силно, затворете очи за миг и почувствайте същината на тази любов или красота в себе си като неделима от вас, от истинската ви природа. Външната форма е мимолетно отражение на онова, което вие сте в дълбоката си същност. Затова любовта и красотата не могат никога да ви напуснат, за разлика от всички външни форми.

Как се отнасяте към света на вещите, на безбройните неща, които ви заобикалят и с които боравите всеки ден? Към стола, на който седите, към писалката, колата, чашата? Дали те за вас са просто средство за постигането на някаква цел, или понякога осъзнавате съществуването, битието им, макар и за кратко, като ги забележите и им посветите вниманието си?

Когато се привързвате към предмети, когато ги използвате, за да утвърждавате своята ценност в собствените си очи и в очите на другите, грижата за предметите може лесно да обсеби целия ви живот. Когато се отъждествявате с вещи, вие не ги цените заради онова, което са, защото търсите себе си в тях.

Когато цените един предмет заради това, което е, когато признавате битието му без мисловни проекции, не може да не почувствате благодарност за съществуването му. Може също да усетите, че предметът не е бездушен, а само така го възприемате. Физиците потвърждават, че на молекулно ниво предметите всъщност са пулсиращо енергийно поле.

Ако цените безкористно света на нещата, светът около вас ще оживее по начин, който изобщо не можете да възприемете чрез ума.

Когато се срещнете с някого дори и за кратко, признавате ли неговото битие, като му отдавате цялото си внимание? Или свеждате другия до средство за постигането на цел, проста функция или роля?

Какво е отношението ви към касиерката в супермаркета, към пазача на паркинга, към техника, към клиента?

Един миг внимание е достатъчен. Ако гледате или слушате другия в състояние на буден покой – може би само за секунда-две или пък за по-дълго, това е достатъчно, за да възникне нещо по-реално от ролите, които обикновено играем и с които се отъждествяваме. Всички роли принадлежат на предубеденото съзнание – човешкия ум. Онова, което възниква в акта на внимание, е непредубедено – онова, което сте в своята същност отвъд названието и формата. Вече не действате по сценарий, ставате истински. Когато това измерение се появи във вас, това предизвиква появата му и в другия човек.

В крайна сметка, разбира се, „друг” човек няма, вие винаги срещате себе си.

Девета глава

Смърт и Вечност

Когато вървите през девствена гора, недокосната от човешка ръка, ще видите не само кипящия навсякъде около вас живот, но и паднали дървета, гниещи дънери, разлагащи се листа на всяка крачка. Където и да погледнете, ще видите живот, но и смърт.

Ако обаче се вгледате по-внимателно, ще откриете, че гниещият дънер и разлагащите се листа не само раждат нов живот, но и те самите са пълни с живот. В тях действат микроорганизми. Молекулите се преподреждат. Така че смърт няма никъде, само преобразуване на формите на живот. Какво можем да научим от това?

Смъртта не е противоположна на живота. Няма нищо противоположно на живота. Обратното на смъртта е раждането. Животът е вечен.

Векове наред мъдреци и поети са изтъквали, че човешкото съществуване е като сън – привидно ясно и реално и все пак така мимолетно, готово да се разпадне във всеки момент.

Наистина, в смъртния ви час историята на вашия живот може да ви се стори като сън, който наближава края си. Но дори и в съня трябва да има истинска същност. Трябва съзнание, в което да се случва сънят, иначе не би го имало.

Тялото ли създава това съзнание, или съзнанието създава съня за тялото, съня за някаква самоличност?

Защо повечето хора, които са се намирали на косъм от смъртта, са престанали да се страхуват от нея? Помислете върху това.

Разбира се, вие знаете, че ще умрете, но това си остава само понятие на ума, докато не се срещнете „лично” със смъртта за първи път – при тежко заболяване или катастрофа, която се случва с вас или с ваш близък, или когато почине любим човек. Тогава смъртта влиза в живота ви като осъзнаване на собствената ви бъдеща смърт.

Повечето хора се отвръщат от нея със страх, но ако не се уплашите и посрещнете лице в лице факта, че тялото ви е тленно и може във всеки момент да изчезне, настъпва някакво макар и леко отграничаване от физическата и психическата форма, от „аз”. Когато проумеете и приемете преходността на всички форми на живота, настъпва странно усещане за мир.

Приемайки смъртта като факт, съзнанието ви в известна степен се освобождава от отъждествяването с формата. Затова в някои будистки традиции монасите редовно посещават моргата и там медитират сред телата на мъртвите. В западната култура смъртта е табу. Дори възрастните хора се опитват да не говорят и да не мислят за нея, телата на мъртвите се прибират на скрито място. Култура, която отрича смъртта, неизбежно придобива плитък и повърхностен характер, тя се интересува само от външната форма на нещата. Когато се отрича смъртта, животът губи дълбочината си. Възможността да узнаем кои сме отвъд името и формата, трансцендентното измерение, изчезва от живота ни, защото вратата към него е смъртта.

Хората не обичат нещо да свършва, защото всеки край е малка смърт. Затова на много езици думата за сбогуване означава „ще се видим отново”.

Когато нещо свърши – приятелско събиране или ваканция, или когато децата напуснат дома, вие преживявате една малка смърт. Изчезва „формата”, в която това преживяване е битувало в съзнанието ви. Често след него остава чувство за празнота и повечето хора се стараят с всички сили да не го усещат, да не го поглеждат в лицето.

Ако можете да се научите да приемате и дори да посрещате с радост свършека на нещата в живота ви, ще установите, че чувството за празнота, което отначало ви измъчва, се превръща в усещане за вътрешно пространство на дълбок покой. Ако се научите да умирате по този начин всеки ден, ще се отворите за Живота.

Повечето хора смятат, че тяхната самоличност, тяхното самоусещане са нещо изключително ценно, което не искат да загубят. Затова толкова се страхуват от смъртта.

Изглежда ви невероятно и страшно, че Аз-ът може да престане да съществува. Но вие обърквате безценния Аз с вашето име и форма и свързаната с тях история. Този Аз вече не е нищо повече от временно образувание в полето на съзнанието.

Докато тази обвързана с формата идентичност е единствената, която познавате, няма да съзнавате ценността на своята същност, най-съкровеното усещане „Аз съм”, което само по себе си е чисто съзнание.

То е вечното във вас – и единственото, което не можете да загубите.

Когато в живота си се сблъскате с някаква тежка загуба – ако загубите имуществото си, дома си, ако се провали важна връзка, ако загубите репутацията си, работата си или физическата си дееспособност, тогава нещо във вас умира. Чувствате се по-непълноценни от преди. Може донякъде да загубите ориентация: „Без това... кой съм аз?”

Когато формата, с която несъзнателно сте се отъждествявали и сте възприемали като част от вас, ви напусне или изчезне, това може да бъде много болезнено. Така да се каже, остава дупка в тъканта на съществуването ви.

Когато това се случи, не отричайте и не игнорирайте болката и тъгата, които изпитвате. Приемете, че ги има. Внимавайте за склонността на ума да плете истории около загубата, в която ви е отредена ролята на жертва. Страхът, гневът, негодуванието, самосъжалението са емоциите, които придружават тази роля. След това осъзнайте какво се крие зад тези емоции, както и зад изградената от ума история – дупката, празното пространство. Можете ли да погледнете в лицето това странно усещане за празнота и да го приемете? Тогава то може би вече няма да ви се струва страшно. Може с изненада да откриете, че от него се излъчва мир.

Когато настъпи смърт, когато изчезне някаква форма на живот, тогава Бог – непознаващият формата, безплътният – просветва през отвора, останал след изчезналата форма. Затова смъртта е най-свещеното нещо в живота. Затова Божественият мир може да стигне до вас чрез съзерцаването и приемането на смъртта.

Колко мимолетно е всяко човешко преживяване, колко краткотраен е животът ни! Има ли нещо, което да не е подчинено на раждането и смъртта, нещо вечно?

Замислете се: ако имаше само един единствен цвят, например синьо, и целият свят и всичко в него беше синьо, тогава нямаше да има синьо. Трябва нещо, което да не е синьо, за да отличите синьото, иначе то няма да „се открои”, няма да съществува.

По същия начин, не е ли необходимо нещо, което не е мимолетно и преходно, за да разпознаем мимолетността на всички неща? Иначе казано, ако всичко, включително и вие, е тленно, щяхте ли да го знаете? Дали фактът, че го съзнавате и виждате краткотрайния живот на всички форми, включително вашия собствен, не показва, че нещо във вас е неподвластно на разрухата?

Когато сте на двадесет години, знаете, че тялото ви е силно и енергично. Шестдесет години по-късно съзнавате, че тялото ви е отслабнало и старо. Мисленето ви може също да се е променило в сравнение с времето, когато сте били на двадесет години, но съзнанието, което знае дали тялото е младо или старо и дали мисленето се е променило, е останало същото. Това съзнание е вечно във вас – то е самото чисто съзнание, неподвластният на формата Единствен Живот. Можете ли да загубите него? Не, защото вие сте този живот.

Някои хора намират дълбок мир и сякаш излъчват светлина непосредствено преди смъртта, сякаш някаква светлина прозира през разпадащата се форма.

Понякога много болни или възрастни хора стават, така да се каже, почти прозрачни през последните няколко седмици, месеци, дори години от живота си. Когато ви погледнат, виждате светлина, която струи от очите им. Вече няма психическо страдание. Те са капитулирали и личността, умотворният себичен Аз вече е изчезнал. Те са „умрели още преди смъртта” и са намерили дълбокия вътрешен мир, който е осъзнаването на безсмъртното вътре в тях.

Всяка катастрофа или бедствие съдържа потенциално измерение на спасение, което обикновено не осъзнаваме.

Огромният шок от напълно неочакваната връхлитаща смърт може да принуди съзнанието да прекъсне изцяло отъждествяването си с формата. В последните мигове преди физическата смърт и докато умирате, усещате себе си като свободно от форма съзнание. Изведнъж изчезва страхът, остава само спокойствие и знанието, че „всичко е наред”, че смъртта е само разрушаване на формата. Тогава разбирате, че смъртта в крайна сметка е илюзорна – също като формата, с която сте се отъждествявали.

Смъртта не е аномалия или най-ужасното от всички събития, както ви внушава съвременната култура, а най-естественото нещо на света, неотделимо от своята противоположност – раждането, – което е също толкова естествено. Припомнете си това, когато седите до нечие смъртно легло.

Голяма привилегия и свещенодействие е да присъствате при нечия смърт като свидетел.

Когато сте край умиращ човек, не отричайте който и да било от аспектите на изживяването. Не отричайте случващото се, нито собствените си чувства. Осъзнаването на факта, че нищо не сте в състояние да направите, може да ви накара да се почувствате безпомощни, тъжни или гневни. Приемете чувствата си. Поне направете още една стъпка: приемете, че нищо не можете да направите.

Приемете го напълно. Вие нямате никаква власт. Капитулирайте дълбоко в себе си пред всички страни на изживяването, пред чувствата си, пред болката и страданието на умиращия. Състоянието на капитулация на съзнанието и покоят, който то носи, ще помогне много на умиращия и ще облекчи прехода. Ако са нужни думи, те ще дойдат от покоя вътре във вас. Но те няма да имат първостепенно значение.

С покоя идва и благодатта – настъпва мир.

Десета глава

Страдание и край на страданието

Всички неща са свързани помежду си. Будистите винаги са го знаели, физиците го потвърждават сега. Нищо от онова, което се случва, не е изолирано, а само така изглежда. Колкото повече го съдим и обличаме в думи, толкова повече го изолираме. Нашето мислене фрагментира целостта на живота.

Но всяко събитие произтича от цялостния живот. То е част от мрежата на взаимосвързаност, която представлява Космосът.

Това означава, че онова, което е, не би могло да бъде другояче.

В повечето случаи не можем изобщо да разберем каква роля може да има някакво привидно безсмислено събитие в целостта на Космоса, но признаването на неговата неизбежност в безкрайността на цялото може да постави началото на вътрешно приемане на нещата такива, каквито са, и завръщане към хармонията с целостта на живота.

Истинската свобода и краят на страданието идват, когато сякаш само вие избирате какво да чувствате или преживявате в момента.

Вътрешното сливане с Настоящето слага край на страданието.

Наистина ли е необходимо страданието? И да, и не.

Ако не бяхте страдали, във вас нямаше да има дълбочина, смирение, състрадание. Сега нямаше да четете тази книга. Страданието разчупва черупката на егото и идва момент, в който е изпълнило задачата си.

Страданието е необходимо, докато не осъзнаете, че не е необходимо.

Нещастието има нужда от сътворения от ума Аз и неговата история, от понятийна идентичност. То се нуждае от време – от минало и бъдеще. Когато премахнете времето от нещастието, какво остава? Остава настоящият момент такъв, какъвто е.

Усещането може да бъде за тежест, тревога, притеснение, гняв, дори гадене. Това не е нещастие и не е личен проблем. В човешката болка няма нищо лично. Тя просто е силен натиск или силна енергия, която усещате някъде в тялото си. Като му обръщате внимание, усещането не се превръща в мисъл и не презарежда нещастния Аз.

Вижте какво ще стане, когато просто оставите едно чувство да си съществува.

Създава се много страдание, много нещастие, когато вземате за истина всяка мисъл, която мине през главата ви. Една ситуация не може да ви направи нещастни. Може да ви причини физическа болка, но не да ви направи нещастни. Нещастни ви правят вашите мисли. Тълкуванията, историите, които сами си разказвате, ви правят нещастни.

„Онова, което тъкмо сега си мисля, ме прави нещастен.” Осъзнаването на този факт елиминира несъзнателното себеотъждествяване с мислите.

„Какъв отвратителен ден. Той не си направи труда да ми се обади, след като му оставих съобщение. Тя ме предаде.”

Разказваме на себе си и на другите разни историйки, често под формата на оплакване. Те се създават несъзнателно, за да утвърждават винаги недоимъчното ни самочувствие, като доказваме „правотата си” и изкарваме нещо или някого „крив”. „Правотата” ни поставя в положение на въображаемо превъзходство и така укрепва фалшивото ни себеусещане, егото. Освен това ни създава някакъв враг – да, егото се нуждае от враг, за да дефинира границите си. За тази цел може да послужи дори и времето

Чрез привични оценки на ума и емоционално свиване поддържаме с другите хора и със събитията в живота си персонализирани отношения на противодействие. Това са все форми на самоизфабрикувано страдание, които не съзнаваме, защото те носят удовлетворение на егото. Егото се утвърждава чрез противодействието и конфликта.

Колко прост щеше да бъде животът без такива истории.

„Вали.

Той не се обади.

Аз отидох. Тя не дойде.”

Когато страдате, когато сте нещастни, останете изцяло в Настоящето. Нещастието и проблемите не могат да оцелеят в Настоящето.

Страданието започва, когато с ума си назовавате или определяте някаква ситуация като нежелателна или лоша. Недоволни сте от ситуацията, недоволството ви я персонализира и пуска в ход противодействащия Аз.

Назоваването с имена и лепенето на етикети е привично действие, но навикът може да бъде преодолян. Започнете да се упражнявате да избягвате епитетите, като първо опитате с дребните неща. Ако изпуснете самолет, счупите чаша или се подхлъзнете и паднете в калта, можете ли да се въздържите да определите случилото се като лошо или болезнено? Можете ли веднага да приемете момента такъв, какъвто е?

Назоваването на нещо с думата „лошо” ви причинява вътрешна емоционална конвулсия. Ако му позволите да бъде такова, каквото е, без да го определяте, изведнъж получавате достъп до огромна сила. Емоционалното свиване ви отрязва достъпа до тази сила, силата на самия живот.

Вие сте яли от плода на дървото за познаване на добро и зло.

Стигнете по-далеч от доброто и злото, като се въздържате да определяте нещо в ума си като добро или зло. Когато преодолеете навика да използвате епитети, силата на Вселената протича през вас. Когато не се съпротивлявате срещу онова, което преживявате, нещо, което бихте нарекли „лошо”, често бързо се превръща в точно обратното благодарение на силата на самия Живот.

Наблюдавайте какво ще стане, когато не назовавате преживяното „лошо”, а вместо това го приемете в себе си, кажете му „да” и му позволите да бъде такова, каквото е.

В каквато и житейска ситуация да се намирате, как бихте се почувствали, ако я приемете изцяло такава, каквато е – още Сега?

Има много недоловими и недотам недоловими форми на страдание, които са толкова „нормални”, че обикновено изобщо не ги разпознаваме като страдание и дори може да носят удовлетворение на егото: раздразнението, нетърпението, гневът, спорните въпроси, недоволството, оплакването.

Можете да се научите да разпознавате всички тези форми на страдание, когато се появяват, и да знаете, че в този момент създавате страдание за себе си.

Ако имате навика да си създавате страдание, сигурно го създавате и на другите. Тези несъзнателни шаблони на ума изчезват, просто като ги направите съзнателни, като ги осъзнавате при появата им.

Не може да бъдете съзнаващи и едновременно с това да си създавате страдание.

В това е чудото: дълбоко зад всяко състояние, човек или ситуация, които изглеждат „лоши” или „зли”, се крие някакво добро. То ви се разкрива – отвътре и отвън, – като приемете в себе си онова, което е.

„Не се противи срещу злото” е една от най-висшите истини на човечеството.

Ето един диалог:

„Приеми онова, което е.”

„Наистина не мога. Разтревожен съм и съм разгневен.”

„Тогава го приеми.”

„Да приема, че съм разтревожен и разгневен? Да приема, че не мога да приема?”

„Точно така. Внеси приемане в неприемането.

Внеси капитулация в съпротивата.

И виж какво ще стане.”

Хроничната физическа болка е един от най-суровите учители, които човек може да има. Онова, на което тя учи, гласи: „Всяка съпротива е безполезна.”

Няма нищо по-нормално от нежеланието да страдате. Но ако можете да се откажете от това нежелание и позволите на болката да бъде, може би ще забележите едва доловимо вътрешно разграничаване от болката, пространство между вас и нея. Това означава да страдате съзнателно, доброволно. Когато страдате съзнателно, физическата болка може бързо да изпепели егото във вас, тъй като то се състои предимно от съпротива. Казаното важи и за тежките физически увреждания.

„Да поднесеш страданието си на Бога” означава същото, казано с други думи.

Не е нужно да бъдеш християнин, за да разбереш дълбоката универсална истина, съдържаща се в символна форма в образа на кръста.

Кръстът е инструмент за изтезание.

Той символизира най-силното страдание и безпомощност, които човек може да изпита.

И внезапно човек се предава, страда доброволно и съзнателно и изразява това с думите:

„Да бъде не Моята воля, а Твоята.”[3]

В този момент кръстът – инструментът за изтезание – показва скритото си лице на свещен символ, символ на Божественото.

Онова, което привидно е отричало наличието на каквото и да е трансцендентно измерение на живота, посредством капитулацията става врата към това измерение.

---

[1] Евангелие от Лука 23:34 (бел. ред.).

[2] Послание на св. ап. Павел до филипяни 4:7 (бел. ред).

[3] Евангелие от Лука 22:42 (бел. ред).

ФДЕ "Роза" организира конференция на тема "Епохата на Шамбала",

която се посвещава на 20 години Сътрудничество със Светлата Йерархия и на 180 години от Рождението на Е. П. Блаватска.
Програма:
1. E.П.Блаватска – основоположник на Учението за Всемирното Бяло Братство.
Магдалена Георгиева, Русе
2. Сътрудничеството с Йерархията на Светлината.
Върбанка Николова, София
3. Духовното осъзнаване и развитие в Епохата на Шамбала.
Паско Николов, София
4. Дългът на българите към Богомилите.
Теодора Мечкарова, В.Търново
5. Пътят на Гносиса.
Общество на Златния Розенкройц
6. Агни Йога и общинния начин на живот.
Гергана Бабикова, София
7. Философията на Ади Гуру.
Върбанка Николова, София
Музикално оформление: с любезното съдействие на диригент Валентин Попов.
Програмата продължава в неделя, 26 юни с духовна работа сред природата в местността на Басарбовския манастир.
Няма религия по-висша от Истината
от емблемата на Теософското движение

Място: Дом на учените, ул. "К.Иречек" 16, гр. Русе