Слонове пенсионери с истинска любов

Равносметка

 

„Да бъде животът ни съвършен, това е смисълът на нашето съществувание.” (Учителят Беинса Дуно)

Отшелникът изтри потта от челото си с опакото на ръката си и приседна край пътя да си почине. Протритата му дреха го стягаше като нажежена до червено ризница. Бе жарък юлски ден. Слънцето препичаше безмилостно, прахоляк се вихреше на облачета след стъпките му, откакто бе поел към планината. И когато усети, че повече не може да се бори с умората и жегата, реши да си даде кратък отдих. А и мощната снага на любимата му планина вече се извисяваше гордо на хоризонта. Още ден път – и ще си бъде у дома. Да, тя че неговият дом отдавна, твърде отдавна. Дори не знаеше от колко години. Вече бе престанал да ги брои. Нима имат значение човешките мерки за времето, когато си се отправил към вечността...

Седеше притихнал върху туфа полуизсъхнала трева, заслушан в спомените си. И тъкмо щеше да махне с досада ръка (защото каква полза от спомени, когато живееш в безвремието) и да поеме отново на път, когато чу гласове. Някъде отдолу, от равнината. Сигурно идеха хора от малкото селце, което преди няколко часа остави зад себе си. В гората от едната страна на пътя растяха гъби и диви ягоди, разстилаха се дебели сенки и шуртяха бистри поточета с ледена планинска вода.

След минута вече ги зърна надолу, по пътя. Бяха момче и момиче. На възрастта, на която той някога напусна дома си. Нито още деца, нито вече младежи... Вървяха усмихнати, хванати ръка за ръка, и току се споглеждаха изпод око, срамежливо... „Влюбени птички...” – мина му през ума. И в същия миг споменът го грабна и го отнесе някъде много надалеч.

Той самият, преди още да бе прогледнал за живота, се влюби в едно момиче. То бе ново в техния град. Пристигнало бе отскоро с родителите си и ходеше на уроци по френски език при една изискана госпожа в съседната къща. Още щом я зърна за първи път с плавната ú походка да пресича улицата и да влиза в съседния вход, той разбра, че тя му е много, много близка душа. Научи кога идва на уроци и по това време винаги си намираше повод да излезе от къщи и да я проследи с поглед, когато минава покрай него. А тя пристъпваше леко, с вирнато носле, с гордо вдигната глава и без да поглежда встрани. Сякаш не забелязваше нищо около себе си. Напразно се опитваше да надзърне в очите ú и да открие отражението си в тях. И може би така и щеше да си остане недосегаема в непристъпната си крепост, ако негово величество Случаят не му беше подал ръка.

Онази сутрин (понеже тя ходеше на уроци именно сутрин) из градчето цареше необичайно оживление. Очакваха някаква важна особа от столицата и цялата градска управа начело с кмета бе на крак от ранни зори. Метяха улиците и ги поливаха с огромни маркучи. Всичко трябваше да заблести от чистота, та да спечелят одобрението на именития гост. А дали той въобще щеше да обърне внимание на приготовленията – това е отделен въпрос. Големите политици, силните на деня държавни мъже обикновено са твърде ангажирани с народните дела, та да зърнат нещо, по-далече от носа си. Ама, хайде – нали такъв е редът. Трябва да е чисто и прегледно навсякъде.

Та онази сутрин и по тяхната улица бяха плъзнали като мравки чистачи с дълги метли и други, въоръжени с внушителни маркучи, излизащи от утробата на водоноски . шумотевица, суетня, гърлени подвиквания, възсоленички шеги, изобщо... брожение. Кипи работа, градът се хигиенизира като за изложба, елате ни вижте!

А момичето си вървеше все така невъзмутимо по тяхната улица, защото урокът си е урок и хич не го интересуват някакви си важни клечки със столична репутация. Та то тъкмо завиваше от ъгъла, когато водоноската му пресече пътя и един дърт циганин, без да го вижда, пусна мощна струя вода – като че от Ниагарския водопад... И докато се усети какво е направил, момичето бе залято от глава до пети с вода, сякаш току-що излязло от басейн. Но не по бански костюм, а в басмената си рокличка. Тя мигом залепна по тялото ú и очерта с безмилостна точност нежната ú фигура. Момичето дори не успя да каже „гък”. Остана вкаменено на мястото си и не знаеше какво да прави. Водата се стичаше от него и в краката му лъсна тъмното око на солидна локва. Тогава момчето разбра, че е ударил неговият час. То се завтече като светкавица към сащисаното момиче. В крачка свали от гърба си връхната си дреха и го наметна с нея. Без да продума, притисна крехките ú рамене и я отведе в дома си. Помогна ú да се подсуши. Изрови една стара, но чиста рокля на майка си и въобще спаси положението. Урокът по френски така или иначе пропадна, но честта на момичето бе спасена. То му благодари с топла усмивка и признателни очи. И си тръгна. Няколко месеца след това родителите ú напуснаха града и я отведоха със себе си. Той дори не научи името ú. Това, което знаеше със сигурност, обаче, бе, че образът на момичето ще остане завинаги в сърцето му.

Минаха много години. Родителите му си заминаха от този свят. Той остана съвсем сам и реши да тръгне по белия свят да дири истината. Коя точно истина – още не знаеше. И така изостави родната си къща и се засели в планината. И немалко истини прозря в самотното си общуване с Бога, ала образът на онова ангелско момиче си оставаше все така ярък и красив в съзнанието му. С хора почти не общуваше. Дори ги избягваше, понеже му разбъркваха мислите и нахлуваха неканени в покоя на душата му.

Две сенки, паднали върху му, които му закриваха жаркото следобедно слънце, го изведоха от вцепенението. Момчето и момичето, все така хванати за ръка, се бяха спрели пред него на пътя. Гледаха го усмихнати и без въпрос в очите. Той също им се усмихна. Никой не продума.

След минута, в която погледите им оставаха слети в прегръдката на тиха обич и разбиране, те продължиха пътя си. Толкова млади и така влюбени...

А отшелникът не мръдна от мястото си и, притворил очи, отново извика в паметта си светлия лик на онази, която завинаги бе изваяла в сърцето му прекрасен, величествен паметник на съвършенството.

Константин Златев

Бензол в колата ви

Не палете колата си веднага, щом влезете в нея. Преди да влезете в нея, отворете прозорците и вратата, за да се проветри добре – едва след това влезте и я запалете.

Причината: според резултатите от изследванията таблото на колата изпуска бензол – токсин, който причинява рак (канцерогенен е – обърнете внимание на миризмата на пластмаса, която се излъчва от купето на колата). Освен че предизвиква рак, бензолът отравя костите ви, причинява анемия и намалява белите кръвни телца. Продължителното излагане на въздействието му причинява левкемия и повишава риска от ракови заболявания. Може да доведе дори до спонтанен аборт.

Приемливите нива на бензол в затворено помещение са 50 мг/кв.фут.

Кола, паркирана навън със затворени прозорци, съдържа 400-800мг бензол.

Ако сте паркирали навън на слънце при температура над 60 градуса по Фаренхайт, нивата на бензола са 2000-4000 мг – 40 пъти над допустимото ниво.

Бензолът влияе зле и на бъбреците и черния ви дроб, а най-лошото е, че за тялото е много трудно да го изхвърли.

Затова ПРОВЕТРЯВАЙТЕ ДОБРЕ КОЛАТА СИ ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕТЕ В НЕЯ И ДА ЗАПАЛИТЕ ДВИГАТЕЛЯ.

Именно веществата, излъчващи бензол, причиняват рак.

Предайте това на колкото може повече хора.

В търсене на себе си

Люсиена Алексиева

Стихове

Настроения

***

Природата в пастелни цветове

нанася по земята краски,

копнея да достигна бялото небе

и върху него мойто име да надраскам!

***

Пресъхнал чучур, гнили плодове

и каменна чешма в крещяща жажда –

единствено бръшлянът си плете

със клончета прическа важна.

***

Със необятност пълна е душата,

без граница между любов и ярост свята –

красива радост буйни чувства пали

и дива болка в скута ú се гали!

***

Златно лято, от клас натежало,

бликащ порив в зелени листа

и небето е толкова бяло!

С нова радост осмислям света.

***

Да стигнеш до върха и да лавираш,

пълзейки по ръба на острието,

да гълташ трудностите, без да спираш…

Това осмисля ли ти битието?

Молитва

Издухай здраво черните ми мисли,

изгълтай яростта от мойте тръпки,

изпий страха от живите ми вени

и пресуши морето ми от отчаяние!

Бъди със мен във моята промяна

и удари в сърцето ми камбаната,

стъпи дълбоко в мойте нови стъпки -

със теб съм силна, Оптимизъм мой!

Признателност

Нахлу в душата ми внезапно,

безцеремонно с чувствата ми се разпореди,

създаде ми вълнения и трепети…

Не ти се сърдя за това, което стори,

а благодарна съм дори,

че мойте черно-бели делници

във ярки тонове ти оцвети.

Започвайки отново

С останала дълбоко в мен чувствителност

усетих в твоята приятелска душа

готовност заедно да споделим мига

на ново осъзнаване и порив.

Бъди до мен и подкрепи ме,

да стана силна помогни ми!

Молба

Бръкни в душата ми до дъно,

излей от нея чувствата горчиви,

със нежни длани раните ú погали,

за да усетя, че съм жива…

И будейки се призори,

да се почувствам пак щастлива.

Тиха обич

Да обичам спокойно и с нежност,

без раздираща, кървава ревност,

любовта да е мойто изкуство –

искам тихо да я почувствам!

Научи ме да шепна със устни

и да галя със стоплящи длани,

в любовта да потъвам отпусната

и от мен да избяга страха ми.

Горчива обич

Горчива обич, пълна с диви чувства –

привличане, отблъскване, борба,

да бъдем заедно е истинско изкуство,

без него няма свобода.

Да бъдеш мой, да бъда твоя -

отдадени един на друг,

взаимно свойте пътища затваряме

и нашта обич свършва тук.

Да вземем, без да сме отдали,

във егоизъм се стремим -

и обичта ни става на парцали

в борбата да я разделим.

Любов и щастие не се поделят –

те само общо се споделят!

Бягство

Стопявам се невидима за теб,

разтапям се, изгубвам се, изчезвам,

изплъзвам се от твоя страх

и вече няма кой да ме преследва!

... Когато не усети, че ще бягам,

ти не понечи да ме задържиш

и аз изчезнах, във Духа стопена,

остана само свобода от мене.

Обновление

От огъня остана само пепел -

димът предателски се бе изнизал…

…и аз отново се заемам

да пременя душата си във бяла риза.

В търсене на себе си

Главата ми – разцепена на две,

и мислите ми – раздвоени в две посоки;

пропадам във бездънни светове

и търся свойта идентичност напосоки.

Вървя напред и връщам се назад,

във ляво, в дясно, после горе, долу …

… и всеки път откъсват се от мен

парченца от душата ми оголена.

Къде съм аз – ни тук, ни там…

Не мога да се събера отново –

разпръсната навсякъде, аз знам,

че да се сблъскам с всичко съм готова.

Разливам се в простора необятен –

така за себе си съм по-понятна.

Бяла топлина

Снегът вали и времето е тъжно,

приплаква вятърът отвън

и мойто настроение се мъчи

да се събуди от кошмарен сън.

Снежинки бели спускат се полека,

целуват нежно влажната земя

и стелят се в постелка мека –

във нея искам да се пременя.

Да бъда бяла и красива,

завила своята душа –

да стопля като с мека риза

студа на мойте сетива.

В жестоката безмълвна зима

аз търся топлинка любима.

Освобождение 1

Във този свят се лутам неразбрана

сред хора дишащи, но без лица –

попаднала във тесните пространства,

аз искам пак да излетя!

Във старите утъпкани пътеки

аз пътя си не мога да съзра –

не искам да пристъпвам напосоки,

а да преследвам моята звезда!

Да бъда безгранична, волна,

частица от света голям –

аз се изтръгвам като мълния,

неустрашима в своя плам!

Освобождение 2

Усещам тялото си странно –

със много болка и наслада.

Заслушвам се в сърцето си –

то пее ми прощална серенада.

Разливам се със мислите си блеснали,

проникващи отвъд и възхитени.

Напускам те, обвивко земна –

изхвръквам, за да бъда пак родена.

Полет в безкрайността

Стоя на ръба на висока скала –

пред мен е безкрай, а зад мен е пустиня.

Не искам ни стъпка да върна назад

от моя предишен живот изстинал.

Дотук се довлякох, от болки раздирана,

със рани кървящи и мъка неспирна,

с последни усилия стигнах ръба –

сега аз затварям очи и летя!

Свободна и лека, прозрачна и мека,

пречистена, светла, просторна, уханна,

изпълнена с устрем, пияна от щастие –

прегърнала вятъра страстно!

Не се боя от дивата безкрайност,

а търся да докосна ново тайнство!

Объркан свят

Потъвам във сърцето на Земята,

усещам пулса ú горчив

да ме разкъсва на парчета…

О, Господи, защо съм жива!

От болка се задъхвам, стена,

сълзи в очите ми блестят –

жестока смърт, измъчено рождение,

проклет живот на кръстопът!

Със всеки удар болката нараства,

плющи и шиба като бич

в опустошеното пространство,

раздирано от моя вик:

„Поспрете, хора! Накъде вървите!

Върнете времето назад!

Станете нови, за да сътворите

от ада – нежен земен свят!”

В търсене на Бога

Душата ми зъзне, скована от страх,

сърцето ми бие лудешки…

В главата ми мислите блъскат се пак –

проклинам живота човешки.

Обръщам се плахо и диря опора

във Бога, и моля се с плам:

за прошка, за сила, за обич, за вяра –

готова съм всичко да дам!

Какво ли пък имам, та тъй да е скъпо,

че пазя и браня с война,

когато съм тук мимолетно и зная,

че както всички, и аз ще умра….

Без „искам”, без „трябва”, без грубост и власт

смирение търся в душата си аз!

Оживление

Ти искаш ли да бъдеш нещо друго:

например, да си светеща дъга

или пък малка бяла птица,

разперила криле в нощта?

Ще кажеш, че това е невъзможно,

че няма смисъл от мечти,

но може ли човек да е доволен,

ако не се стреми към висини?!

Очи затвориш ли, ще видиш,

че няма граници в света,

ще вдишаш ново вдъхновение

и ще изгрееш в светлина!

Многоцветна

Белият цвят е красив, но безгласен –

със него аз тичам в снега,

със синьото тайнство преливам в безкрая,

с червения писък крещя.

Със черен воал се прикривам от мрака,

със жълтото в пламък горя,

кафява аз жадно потъвам в земята,

в зелено раста под дъжда!

Самодива

Когато затворя клепачи,

потъвам в безкрайна вселена –

там песни на диви свирачи

събуждат природата в мене.

Танцувам и пея в забрава,

а после с ръце уморени

посаждам в земята корава

едно мъничко, светещо семе.

На мойта любов засияла

сърцето пулсира в пръстта

и аз се завръщам тъй бяла

в спокойната нощ на съня.

Надежда

Отново нещо в мен се е родило

и с нова жажда за живот

аз давам му от мойта сила,

за да порасне и узрее в плод.

Една надежда ярка, дръзновена

прокрадва се на моето небе –

посрещам я щастлива, вдъхновена,

обиквам я като дете.

Оставям я да ме изпълни цяла,

да цъфне в моята душа

и да ме претвори във бяло,

дори несбъдната да си остане тя.

Мъдрост свята

За да напишеш стихове за красотата,

ти трябва да си весел и щастлив,

да не усещаш самотата,

а да се радваш, че си жив,

че твоите очи съзират

във всеки нов ден – нов късмет,

а не да се оставиш да умират

мечтите ти, сковани в лед.

Студът далеч от твоята душа да бяга,

във чувства нежни тя да разцъфти

и хората за тебе да са братя,

а ти все по-високо да летиш…

Окрилян с вяра в по-доброто,

ти щастие да подариш

на другите – самотни, слаби, бедни,

протегнали ръка в нощта,

и да усетиш, че си им потребен,

съгрявайки ги с твойта топлина –

да ги научиш да съзират светлината,

дарявайки ги с Мъдрост свята.

В стихове душата си люлея

За всяко настроение поема

звъни във моята душа

и нов бял лист аз вземам,

за да се утеша.

Що крие се във мене, става явно –

било то щастие или тъга –

и се освобождава място празно

за нови чувства да растат.

Не знам дали това, което пиша,

ще стигне някога до вас,

но вътре в мене нещо диша

и ме обзема с нова страст.

Със стиховете аз живея,

във тях душата си люлея.

Поезия в полунощ

На рафта книгите ми тихо спят,

затворили корици мълчаливо.

Часовникът тиктака във нощта,

за да не би на пръсти времето да се изниже.

Аз пак съм хванала тетрадка и листа –

да запечатам моето безсъние,

а кучетата вият във нощта

и от небето грее пълнолуние.

Мечтание в стихове

Когато музата ми пак ме посети,

ще я поканя да остане дълго,

ще си говоря с нея до зори,

а после ще я придружа до ъгъла.

Ще ú помахам със ръка

и ще се върна в мойта стая –

сама, но не самотна, ще творя

и в стихове аз пак ще си мечтая.

Време за промяна

***

Това, което искам да ви разкажа, е историята на Христос от днешния ден. На Този, Който се завърна при хората, за да ги спаси, възстановявайки връзката им с Бога. Христос е сред вас и ви говори. Вслушайте се в думите Му, усетете любовта Му и отворете сърцата си, за да възкръсне в тях Бог с пълната слава и великолепие на Създател!

Приемете мъдростта – мъдростта на живота, довел хората тук, на Земята, за да се учат и да се усъвършенстват, и да познаят светлината!

Любовта е всесилна! Тя отваря сърцата на хората и издига душите до голямото прозрение на смисъла на живота. Няма живот без любов! Това е вечната истина, която осмисля човешкото съществуване на Земята. Искате ли да усетите любовта? Отворете сърцата и душите си за светлината и умовете си за мъдростта!

Ще попитате къде е Христос? Той е сред вас и във вас! Приели сте Го с вашето кръщение и носите Неговото учение. Нека то разцъфти и възвести връщането на спасителния порив за любовта към Бога и единението с Бога. Не чакайте човека Иисус пак да се роди! Отворете сърцата си и повикайте Христос да се въплъти във всеки от вас! Бъдете Синове на Създателя – мъдри и светли, изпълнени с любов и доброта, какъвто бе Той самият!

Може би ще си кажете, че не сте достойни за това!

Защо се страхувате? Защо се срамувате? Защо сами се отдалечавате от своя Отец и Баща? Не бъдете неразумни деца! Не повтаряйте грешките на своите предшественици, да смятате, че привилегията да се свързваш с Бога и да бъдеш воден от Бога е била веднъж завинаги дадена единствено и само на един човек и е отнета за всички останали! Не бягайте от отговорност! Вие сте дошли тук, на Земята, като Божии деца и вече е дошло време да пораснете. Божият Син е потенциално заложен във всеки от вас и може да се изяви, стига да пожелаете да пораснете и да осъзнаете защо сте дошли тук, и каква е вашата мисия на Земята.

„А Църквата! Къде е ролята на Църквата във всичко това?” – ще възкликнат някои от вас. Нека да оставим на всеки да определи своята роля и принос за духовното издигане на човечеството и да го осъществи. Не се осланяйте на църковната институция да изпълни за вас това, което трябва да направите сами! Искайте прошка, искайте смирение, искайте прозрение от Господ Бог и Той ще ви го даде. Молете се и отваряйте по този начин съзнанието си за Неговото ръководство. Ако имате нужда от помощници – познавате такива, но не забравяйте, че връзката е винаги лична и директна! Никой не може да измоли прошка за вас, ако вие сами не се помолите! Никой не може да ви даде Божията благословия, ако Създателят не ви я даде! Никой не може да отвори душите ви за любовта, ако вие сами не ги отворите!

Бъдете любящи същества! Обичайте себе си, обичайки Бога в себе си! Обичайте другите, обичайки Бога в тях! Всичко на тази Земя е плод на Божественото сътворение и носи в себе си частица от Създателя. Не унищожавайте природата! Не унищожавайте човешки същества, защото ви е дадено да уважавате и обичате сътвореното наравно с вас самите. Вие всички сте част от общата картина независимо колко сте различни един от друг. Вие правите света пъстър и многообразен – един хармоничен букет, сътворен от ръцете на Създателя.

Това, което нашият Баща ни завеща, е да се обичаме и да си помагаме, и най-вече да прощаваме. Той е Този, Който може да отсъди и да прецени кой трябва да се извини и кой заслужава да се поощри. Всеки от нас изначално се стреми да бъде обичан от своя баща и никой родител не би допуснал децата му да се наказват едни други, нито пък да се самонаказват сами – негово е правото да прецени. Няма по-висш съдник от нашия Създател! Негово е правото да прости!

Мъката, която цари по Земята, трябва да се изкорени от сърцата и на нейно място да се посее любовта. Без страх, без яд, без агресия душите на хората могат и трябва да греят, изпълнени с любов и светлина!

Ще попитате как може да се постигне това? Много е просто и едновременно с това е трудно. Изисква непоколебима вяра и безкрайна мъдрост. И вярата, и мъдростта са индивидуално постижение. Те не се купуват и не се продават, те просто се развива, и се притежават, и се затвърждават.

„Има ли Бог?” – ще попитат някои от вас. Част от хората ще кажат: “Има.” Друга част ще кажат: “Няма”. Независимо от това дали вярваме, или не, ние сме тук, за да изживеем живота си и да се учим от грешките си. Всеки може да попадне в ролята на заблуден и това е част от неговия опит. Всеки върви по пътя си и в процеса на изминаване достига до своето осъзнаване. Не се учудвайте, че хората вървят по различни пътеки и в течение на своя живот изминават различни разстояния. Всеки върви според собствените си възможности и постига резултати в зависимост от своята подготовка и упоритост, както и в зависимост от своята способност да си поставя цели и да ги преследва, учейки се от собствените грешки и от грешките на другите.

Човек не е различен от това, което е. Той всъщност е това, което е! Помислете си какви сте били, какви сте в момента и какви искате да бъдете. При това не мислете за материални неща, тъй като те са нетрайни и във всеки момент може да ви бъдат отнети. Преценете спрямо вашето духовно развитие и мъдростта, която искате да придобиете. Искате ли да бъдете по-мъдри? Искате ли да бъдете по-осъзнати и духовно извисени? Може би да! Тогава помислете за Създателя! Има ли по-мъдър от Бога? Има ли по-извисен от Бога? Не се притеснявайте, че не можете да Го достигнете! Та вие Го носите в себе си! Той живее чрез вас и във вас! Не мислете, че Той иска да ви отдалечи от Себе Си – напротив, Той по всякакъв начин се стреми да ви приближи. Защо тогава се страхувате да поискате близостта? Защо изначално се боите, че няма да ви се даде? Нали не сте вие тези, които определяте какво възнаграждение ще ви се даде!? Постарайте се, поработете и получете това, което сте заслужили! А след това благодарете. Когато стремежите ви са чисти, когато действията ви са упорити и последователни, нямате основание да се съмнявате, че няма да ви са даде. Просветление се дава на този, който безрезервно вярва и упорито работи за това да го получи, и по този начин да помага на другите. Бог иска да ви даде, когато вижда и знае, че заслужавате и че с това, което получавате, няма да злоупотребявате, а ще работите като Негови помощници на Земята за облагородяване и извисяване на всички Негови чеда.

Хора, опомнете се! Не търсете спасението в разпънатия преди 2000 години на кръста Човек! Спасете душите си, следвайки Неговото дело, прилагайки на практика Неговите съвети да обичате себе си и хората до себе си като ваши братя и сестри, деца на общия Създател! Обичайте Бога чрез любовта си към хората! Служете на Бога чрез своята служба за хората! Така вие съхранявате и умножавате всичко, създадено от Бога. Бъдете щастливи и се радвайте на живота, който ви е даден от Създателя, възхвалявайте го и го обичайте във всичките му проявления! Бъдете благодарни и на най-малката тревичка, че съществува, защото тя е част от живота на Земята и също като вас живее и умира по законите на нашия Създател, за да радва нашите очи и да успокоява нашите души.

Открийте Бога в себе си и във всяко същество на тая земя! Бъдете достойни деца на Създателя!

***

Никой не е толкова умен, че да може да решава за себе си! Животът е съвкупност от много обстоятелства, които ни помагат или ни възпрепятстват да постигаме поставените от нас цели. Дали наистина е така? Обикновено отговаряме: “Един Господ знае.” И сме прави, много прави, защото наистина е така. Господ ни води и ни помага да вървим по пътя, който сме избрали. Той знае по-добре от нас как да ни упъти, тъй като може да види всичко и да прецени кое е най-добро за нас. Често ние се заблуждаваме поради това, че виждаме нещата ограничено и правим заключенията само въз основа на фактите и опита, с който разполагаме. Трудно е да оценим смисъла на тежкото и стръмно изкачване, ако не знаем, че то води към върха. Още по-трудно е да осъзнаем, че много по-лесно е да вървиш надолу и дори да падаш и че при падането може да се нараниш. Изкачването на високите духовни върхове е дадено на светлите души, падането е за тежките и слабите!

Няма човек, който да не се плаши от смъртта. Смъртта е неизвестното – това, което ни отнема живота. А познаваме ли живота? Тук сме дошли да се учим и да се развиваме всеки според своето вътрешно усещане за това, накъде го влече. Препятствията са ни дадени за да ги преодоляваме и да помъдряваме!

Искате ли да бъдете по-мъдри? Искате ли да бъдете по-извисени? Защо тогава се боите от трудностите? Защо се стремите да избягвате препятствията? Създателят се грижи за вас и ви помага. Стига да Му вярвате и да се молите за помощ, Той винаги се отзовава, за да ви спаси. Неговата цел не е да ви унищожи, а да ви накара да се осъзнаете чрез мъдростта! Отворете очите си! Повдигнете главите си и ще видите, че над вас е простор и светлина! Това са даровете на Създателя, нашия Отец! Той ни е отредил безгранично развитие и ни дарява с живот, за да го изживяваме и за да помъдряваме. А светлината? Какво ни дава тя? Отнемеш ли живота, отиваш в тъмнината. Навлезеш ли в живота – попадаш в светлина. Толкова е просто, че хората дори не се замислят защо заспиват в тъмнина и работят в светлина. Светлината е живот. Тя идва при нас, за да ни просветли и да ни облагороди. Помислете си какво би означавал човешкият живот без светлина, без топлина. Просветлете душите си! Сгрейте сърцата си! Бъдете живи същества – щастливи деца на своя Баща! Не се притеснявайте от грешките, не се страхувайте от заблудите – те са ви дадени, за да се учите и да ги преодолявате. Мислете накъде вървите! Следвайте посоката към светлината и няма да сгрешите, защото така се приближавате към Създателя – ще бъдете по-близо до Бога! Искате ли да сте близо до Бога? Искате ли да усещате Създателя, вашия Баща, докато живеете на майката Земя?

Щастието! Какво е щастие?! Трудно е да се определи, защото всеки го усеща по различен начин. А скръбта – не я ли усещаме също по различен начин, всеки със собствената си душа?! Има ли човек, който да не иска да бъде щастлив! Има ли човек, който да иска да скърби?! Но как ще оценим щастието и радостта, ако не познаваме скръбта! Нашият Отец е мъдър и иска да ни научи да изпитваме радостта, като ни покаже и нейната обратна страна. Нека се молим за това, което искаме да получим, останалото ни се дава, за да го изживеем, за да помъдреем. Няма бяло без черно, няма ден без нощ, няма живот без смърт – ето това е, което трябва да разберем!

Искате ли да ви разкажа една приказка? Да! Защо? За да избягате от реалността? Няма реалност без нереални неща! Няма видимо без невидимо. Няма мъж без жена. Няма възрастни без деца. Пъстра картина! Абсолютно многообразие на противоположни неща! Ето това е мъдростта! Мъдростта на света!

Животът е преходен, щастието – също, както и всички хубави неща. Затова трябва да ги познаваме чрез мъдростта. Смисълът на живота е да бъде променлив и многообразен – в това е неговата пълнота. Представяте ли си, ако трябваше да живеем вечно, колко дълъг и безкраен щеше да е нашият път? Колко много би трябвало да вървим и никога да не го извървим? Как ви се струва една такава перспектива? Бихте ли се впуснали в едно такова приключение? Няма ли да се уморите? Нашият грижлив Баща е предвидил това и е ограничил нашия живот в рамките на даден срок, в който да се учим и след това да се явим на задължителния изпит, където всеки от нас получава оценката, която заслужва. Затова бъдете старателни! Не прескачайте трудните упражнения, защото само така ще отидете подготвени за финалния тест. Наближават тежки изпитания, които ще помогнат на човечеството да израсне и да помъдрее, ако иска да оцелее. Подготвяйте се, за да ги посрещнете! Така нараства вероятността успешно да ги преодолеете – всеки според собствената си подготовка, знания и опит. Не очаквайте да ви се размине всичко това, през което трябва да минете!

Любовта е нещо уникално. Тя е дадена на хората, за да осмисли живота им. Можете ли да си представите живота без любовта? Та той произхожда от любовта! Ние живеем с любовта на нашия Създател и на майката Земя, която ни храни като нейни чеда. Любовта между телата на мъжа и жената създава децата. Любовта в сърцата огрява душата. Колко богати души имат хората, които освен себе си обичат и близките си, както и всички хора на Земята! Обичайте своите родители, братя и сестри! Обичайте своя небесен Отец и майката Земя! Не пестете любовта си! Не охлаждайте душата си! Запалете огъня на любовта да грее в нея! Само така вие сте живи. Само така вие изпълнявате своята цел на Земята. Няма ли любов в сърцата, трудно се крепи душата!

***

Когато човек се обърне назад и погледне живота си, често иска да го изживее отново. Струва му се, че ако има този шанс, нещата ще се променят и той ще съумее да постигне много повече и да бъде много по-щастлив.

Какво ни пречи да изживеем живота си така, както искаме? Може би това, че не осъзнаваме неговата стойност, ни пречи да го ценим! Животът ни се дава даром и затова ние сме склонни да го разхищаваме. Истинското осъзнаване на това, колко ценен е животът, идва със старостта. Докато животът е пред нас, ние смятаме, че всичко можем да правим с него. Когато се изчерпа, едва тогава се замисляме как е най-добре да го използваме. Но тогава обикновено е твърде късно да предприемаме каквито и да било промени.

За сравнение си представете какво можеш да произведеш от 100 кг тесто и какво от 2-3кг или от 5 кг тесто. Господ дава на всеки живот, за да го поеме в ръцете си и да го моделира по собствено желание. Колко щастливи се чувстваме, когато можем да направим много неща, включително и да помогнем на другите да моделират живота си по по-добър начин. Ако сме лоши и завистливи, ние може да се опитаме да попречим на другите да живеят щастливо, но дали това ни помага ние самите да живеем по-добре? Със сигурност – не! Голяма грешка е, когато се опитваме да отнемем от живота на другия. В този случай не само не прибавяме към своя, но рискуваме някой друг да се насочи към нас и да извърши спрямо нас това, което ние сме направили. Не е ли по-добре взаимно да си помагаме, вместо да си пречим един на друг?

Когато даваме, ние всъщност получаваме! Подавайки ръка на по-слабия, ние всъщност ставаме по-силни. Давайки от своето, ние отваряме при себе си път за нови неща. Отнемайки от другия, ние изпадаме във вечен страх от възмездие и трябва да опазваме със сила придобитото с насилие. Няма вечен живот на Земята, но има вечен страх, който може да убие нежните искри на всяко щастие. Помислете как бихте искали да изживеете живота си! Той ви се дава тук, на Земята, с добро, за да го изживеете с добро! Получавате го като дар от Бога, но го ценете и знайте, че той ви принадлежи дотолкова, доколкото успявате да го живеете, дарявайки любов и светлина!

Няма значение какво си правил в живота си, има значение какво правиш и какво можеш да направиш! Човешко е да се греши, но много по-лесно е да бъдат избегнати грешките, отколкото да се поправят след това. Всяко пренареждане и преправяне на къщата на живота изисква много повече усилия, коства похабено време и ресурси. Затова всеки трябва много отговорно и отрано да се заеме и да осмисли цялостния проект на живота си. Така ще узнае какво гради и ще може да го изгради по своята мярка. Много е важно да пресметне силите си в зависимост от стремежите си и да прецени каква постройка може да изгради със собствени усилия и без чужда помощ. Тогава строежът със сигурност ще бъде успешен и ще се гради стабилно и щастливо. Не отнемайте от другите, за да придобиете за себе си, защото това ще ви тежи. И знайте, че вашето щастие и любов се разпростират върху другите и се умножават. Умножете стойността на живота си, давайки и помагайки на другите! Няма по-добър живот от живота, изживян с добро!

Смъртта е нещо, което ни спохожда неизбежно. Всички знаем, че в един миг тя ще дойде и ще почука на вратата ни. Затова трябва да сме готови във всеки един момент да я посрещнем, без да се изненадваме. Тя идва при нас, когато е необходимо. От нас зависи кога тази необходимост ще възникне. Решението е в ръцете на нашия Създател. Затова трябва да се молим за по-дълъг живот и да се стремим да го живеем по-пълноценно. Не обърквайте пътя, за да имате възможност по-дълго да вървите по него!

Смъртта сама по себе си не трябва да ни плаши. Тя идва, за да постави ново начало в нашия път. Смъртта носи със себе си развитие – друго развитие. Тя идва, когато сме изчерпали възможностите си за развитие в този живот. От нас зависи дали и колко искаме да живеем. Винаги имаме шанс в рамките на възможната продължителност на човешкия живот да поискаме от Създателя по-дълъг живот, като Му докажем, че ще го изживеем ползотворно. Иначе какъв е смисълът да си губим времето да вървим в грешна посока? Нашият Отец се грижи всеки от нас да получава това, което иска и което заслужава. Заслужете това, което ви се дава!

Трудностите извисяват и облагородяват, ако ги приемем като нещо дадено, което трябва да преодолеем или с което трябва да свикнем да живеем, за да станем по-силни и по-способни да оцеляваме. Нашият Отец иска да ни направи силни и способни, затова ни дава изпитания, които да преодоляваме и да осъзнаваме. Искате ли да имате лек живот? Сигурно – да. Но такъв живот ще ви направи слаби! Ще отнеме от вашата сила и способност да преживявате не само леки, но и трудни моменти. Искате ли да бъдете неукрепнали или искате да докажете своята сила да преживявате различни ситуации и да се обогатявате по този начин с натрупан опит и усещания? Колко е леко, но и безинтересно да се научиш да вървиш по равното и колко по-щастлив се чувства човек, когато успее да изкачи един труден връх. Няма непреодолими препятствия. Бог ни помага да вървим нагоре и да укрепваме, като според нашите сили и възможности ни води по маршрут, който да е интересен и полезен за нашето собствено развитие.

Когато се молим, ние добиваме допълнителна сила, защото нашият Създател чува молитвите ни и ни помага. Но трябва да вярваме и да се уповаваме на Неговата помощ и ръководство, защото как иначе ще сме сигурни, че не сме се заблудили и пътят, по който вървим, е този, който Бог ни е отредил.

Накъде върви човек в живота си? Често ние бързаме да стигнем някъде, без да се замисляме накъде вървим и кой ни води. Едва когато се озовем на неподходящото място, осъзнаваме, че сме сбъркали и се опитваме да поправим грешката си, но често вече не са ни останали сили и време да сторим това.

Животът е един безкраен наниз от събития. Пъстра броеница! В нея има жълти и бели, и сини, и зелени, и кафяви мъниста. Всяко мънисто е брънка от нашия живот. Понякога сме доволни от цвета им, друг път – не. Така е, защото ги гледаме поотделно всяко едно, независимо от останалите. А колко по-интересно е да гледаш цялата броеница и да се възхищаваш от нейната пъстрота! Колко по-добре е, прехвърляйки мънистата, да знаеш, че трябва да ги преодолееш, за да вървиш напред и в крайна сметка да стигнеш дотам, откъдето си тръгнал, но вече много преживял и доста помъдрял.

Храмът да се отвори! Храмът на душата да се отвори! Пуснете в него Бог да живее, за да не пустее! Бъдете силни същества! Вярвайте силно и обичайте силно своя Бог! Той ви пази, Той ви води. Той ви подкрепя в трудни моменти, за да вървите напред и да не се препъвате, и да не изоставате. Не изоставайте от собственото си развитие! Не се ограничавайте с материалните неща – те са преходни и нетрайни. Тях нито можете да ги донесете, нито можете да ги отнесете от този живот. Работете за душата си! Развивайте душата си! Тя е вашето най-голямо богатство, което можете да разширявате, задълбочавате и извисявате в неограничена степен. Пречиствайте душата си! Проветрявайте чувствата в нея, за да бъде тя светла и чиста – желан храм за любовта. Обичайте от цялата си душа! Обичайте по най-светлия и чест начин, на който сте способни!

Мъка! Мъка и пустота е налегнала човешката душа! Мъката да се изтрие, пустошта да се облагороди с любов, мракът да отстъпи място на светлината!

Отворете душите си! Просветлете душите си! Проветрете мислите си! Не оставяйте черните мисли да пораждат у вас тъжни чувства. Мислете за хубави и добри неща! Усещайте хубави приятни чувства! Знаете ли колко е трудно и едновременно лесно човек да бъде добър?

- Защо ни питате? – ще кажете. - Ясно е, че всеки иска да бъде добър, но далеч не всеки може да бъде такъв при всяко свое действие, при всяка своя мисъл.

Вярно е! Така е! Кой казва, че трябва да бъдем едни и същи през целия си живот? Кой казва, че не трябва да се променяме! Нали така се развиваме! Не се страхувайте от черните мисли, за да не ги допуснете да ви завладеят! Бъдете смели и ги гонете! Бъдете силни и ги преборете! В това е вашето израстване, в това е вашето развитие. Не се притеснявайте да не се подхлъзнете! Не се притеснявайте да не се препънете! Защото само така можете да се научите да вървите и независимо от хлъзгавите и каменисти места да напредвате без страх, че може да се нараните. Вашата сила е във вашата вяра, че дори и да се нараните, вие ще успеете да се съхраните, ако вървите в правилната посока по пътя, определен от Създателя. Търсете връзката със Създателя! Той знае накъде ви води, Той знае как да ви упъти и да ви научи да вървите, така че да се развиете и да се извисите.

Гледайте напред и никога назад! Напред е това, което можете да промените. Напред е това, което можете да предвидите.

***

Здравето е ценно за човека. Когато говорим за здраве, обикновено всички мислим за физическото здраве. Много по-рядко човек се сеща да се замисли за духовното си здраве, а нещата са свързани и взаимозависими. Представете си една болна душа как се блъска в тялото и го измъчва, и го терзае, докато го сломи и го съкруши. И обратното – една здрава душа веднага стопля тялото и го пречиства от всички тежести и болести, които му пречат да функционира нормално.

Искате ли да бъдете здрави, първо се погрижете за душата си! Тя е това, от което трябва да започнете, за да успеете. Искайте здраве за душата си! Молете се за здравето на душата си! А какво означава човек да има здрава душа? Това значи преди всичко светла душа, чиста душа. Здравата душа е голяма и силна. В нея има място и за радост, и за болка. Здравата душа на се бои от болката, тя я преодолява. Колко ли трябва да израсне човек, за да укрепи душата си и да я просветли! Пътят не е лек, но си струва! Достатъчно е да поискаме да го извървим и да издържим. Много са изкушенията, много са препятствията, които се опитват да ни отклонят и да ни сломят, но това е пътят на израстването. Искате ли да ви кажа как можете да излекувате душата си и да я поддържате здрава? Молете се! Молете се на Бога и вярвайте, че Той ви помага!

Душата ви трябва да прогледне, за да види светлината, за да усети любовта и да изпита Божествено щастие и наслада. Отворете душата си за светлината – тя носи живот и съживява!

Знаете ли как се чувства здравата душа? Тя е лека, светла, изпълнена с любов и състрадание. Животът ú носи наслада. Радостта я изпълва и завладява. Нещастието я смирява и тя помъдрява. Душата е здрава, когато може да усети болката и радостта, без да ослепява, без да се пречупва или изкривява.

Обичайте душата си и се грижете за нея! Дарявайте я с Божествена любов, за да се облагородява! Когато заблести Божествената искра в нея, тя се съживява и се извисява. Не ограничавайте душата си във вашите тела и земни мисли. Усещайте с душите си! Молете се с тях! Душите носят вашето безсмъртие. Не ги убивайте! Грижете се за тях!

Светлината е извор на живот. Ние се раждаме в светлина, живеем в светлина и угасваме, когато свърши земният ни път. Светлината ни води. Тя ни оживява и ни окрилява. Представете си живота без светилна. Няма живот! Без светлина няма живот! Как искате душата ви да живее, когато я обгръщате в мрак?! Светлината почиства и съживява. Не бягайте от светлината! Не се изолирайте от светлината! Тя ви е дадена от Бога, приемете я и я отдавайте! Вие сте частица от Бога и вашата светлина ви свързва с Бога. Бог е светлина и любов – грее в душите и топли сърцата. Топли тела – пулсиращи сърца! Души, изпълнени със светлина! Нищо не е по-ценно от светлината и любовта. Какво струва животът без любов! Как тежи душата без светлина! Живейте с лекота! Живейте без страх от смъртта! Живейте със здрави тела! Живейте с любовта!

Живот! Живот! Ти идваш и си отиваш! Накъде вървиш, накъде ни водиш? Всичко върви в естествения си ритъм от раждането до смъртта. Ако се вгледаме в хората, ще видим, че те са еднакви, а същевременно са толкова различни! Кое прави хората еднакви и кое ги отличава? Единството е в общото, различието е в детайла. Дали си по-висок или по-нисък, по-пълен или по-слаб – ти имаш нужда от храна, вода, светлина. Хората чувстват и усещат различно, защото всеки носи собствената си душа!

Виждали ли сте душата на човека? Знаете ли какво носи тя? Душата се възприема с чувствата. Всички можем да чувстваме едно и също нещо, но го правим по различен начин – всеки за себе си, всеки вътре в себе си. Чувствата са нещо, което носим вътре в себе си и изживяваме, независимо дали ги осъзнаваме. Чувствата са нещо, което можем да отворим или да затворим. Чувствата са нещо, което можем да убием и после пак да съживим. Чувствата са неизчерпаемият източник на нашия живот. Ако не чувстваме, значи не сме хора, значи сме се откъснали от нашия Създател и вегетираме до изчерпване на жизнения сок в телата ни. Животът без чувства е лишен от същност. Мисълта не може да замести чувствата. Тя може да ги убие или да ги създаде, но не и да ги възпроизведе.

Мисълта е онова оръдие, което ние владеем, за да управляваме живота си. Внимавайте как използвате мисълта! С нея можете да градите, но също така и да рушите. Мисълта е дадена, за да води човека и да го направлява. Тя може да се разширява и да се ограничава, да се просветлява и да потъмнява. Светлите мисли ни активизират за живот – тъмните ни убиват! Не забравяйте, че вие сами определяте цвета на вашите мисли! На човек му е дадена цялата палитра от мисли и той сам избира накъде да се насочи. Посоката и цветът на мислите определя посоката и цвета на чувствата. Трудно е да си представим, че светли чувства може дълго да виреят под булото на черни мисли. Не се оставяйте мислите да убиват чувствата ви! Мислете положително! Усещайте живота положително! Мислете в светлина! Живейте в светлина! Бъдете светлина!

Човешко е да се греши. Грешките ни учат. Грешките ни осъзнават. Не бягайте от грешките, учете се от тях – те са вашият опит. Те са вашата мъдрост. Човек лесно може да сгреши в мислите и действията си, но чувствата трудно грешат. Индикаторът за това, дали нашите мисли и действия са грешни, са нашите чувства. Не оставяйте мислите и действията да диктуват изцяло вашите чувства. Те може да ги контролират, да ги овладяват, но не и изцяло да ги ограничават, защото така ги изопачават. Не изкривявайте живота си чрез изкривяване на чувствата си. Човек естествено е щастлив, когато усеща положителни чувства. Ако човек черпи наслада от отрицателни мисли, чувства и действия, то той се самоунищожава. Когато ви налегнат черни мисли, не бързайте да се отчайвате, а отворете душата си и се помолете за любов и светлина! Това е вашият зов към Създателя да ви съхрани и да задейства у вас онези естествени процеси и програми, които ще ви възродят и ще ви облагородят.

Не губете връзката с живота! Не убивайте любовта! Тя ражда живота и отблъсква смъртта!

Истината! Къде е истината? Коя е истината – истината за човека и за неговия Създател? Защо ви трябва истината, не можете ли да живеете без нея? Естествено, че тя ви интересува, естествено, че ви вълнува! И за какво! Това ще промени ли нещо вашия живот? Едва ли! Та вие знаете истината, само че малцина вярват в нея. Останалите искат да се убедят, а има и такива, които се боят от истината. Те предпочитат да мълчат. Питайте! Търсете! Истината ще ви са даде! Тя се дава на всеки, който се стреми да застане лице в лице с нея – истината за живота, истината за смъртта. Колко хора се боят от истината за живота и смъртта! Истината е това, което се случва с нас. Истина е, че сме живи. Истина е, че можем да сме щастливи. Истина е, че можем да сме красиви. Знаете ли колко много истини има в живота? Истината за теб може да не е истина за мен! Истината е осъзната реалност, но истината е и неосъзната реалност! В такъв случай нашата способност да възприемаме и осмисляме истината е ограничена. Истината за човека е ограничена – истината за Създателя е неограничена!

Люсиена Костова

Бисери от огърлицата на Бога

Люсиена Костова

Приказки

Съдържание

1. Приказка за призванието

2. Приказка за помощта

3. Приказка за изгубените жълтици

4. Приказка за слугата-син

5. Приказка за милосърдието

6. Приказка за вълка и житената питка

7. Приказка за души-приключенци

8. Приказка за цветята и човешкото щастие

9. Приказка за малката принцеса и големите върхове

Приказка за призванието

или как да носим товара на живота

Имало едно време един селянин, който работел като хамалин. Той носел торби с брашно на гърба си, без да се оплаква от работата си, но усещал, че му тежи. Един ден решил, че вече е крайно време да промени живота си, и си казал: “Стига ми вече това тегло. От днес нататък съм решил, че ще се захвана с нещо ново, но какво?” И се обърнал към Господ с думите:

- Господи, кажи ми с какво да се захвана, така че животът ми да бъде по-лек?

Господ му отговорил:

- Ето ти една торба с брашно и ще я носиш на гръб до края на живота си.

- Но така нищо не се променя! – възкликнал хамалинът.

- Така е – отговорил Господ – Единствената промяна е в това, че вече знаеш, чe това ти е дадено да правиш цял живот. Ти го правиш добре и можеш да го правиш още по-добре. Сега върви и изпълни това, което ти казах!

Селянинът се върнал в къщи и пред вратата си видял една торба с брашно. Без да се замисля, я нарамил и тръгнал с нея по белия свят. Вървейки по широките пътища, той срещал много хора, които възкликвали:

- Я, този човек е луд! Той носи торба с брашно, която му тежи, и не знае нито къде, нито защо я носи.

Човекът обаче бил щастлив, защото знаел, че изпълнява това, което Господ му е отредил и че го изпълнява все по-добре.

Не щеш ли, както си вървял, пред него се изпречил входът на една пещера. Той спрял да си отдъхне и запитал:

- Господи, какво да правя, трябва ли да вляза в тая пещера?

А Господ му отговорил:

- Не, синко, тази пещера не е за теб. Тя е за тези, които трябва да навлизат надълбоко, а ти не си един от тях.

Човекът нарамил отново торбата с брашното и продължил по пътя си. Не щеш ли, видял насреща си една планина и запитал:

- Господи, трябва ли да изкача тази планина?

А Господ му отговорил:

- Не, синко, тази планина е за хора, които трябва да се изкачват нависоко. Ти върви по пътя си и носи торбата, която съм ти дал!

Селянинът въздъхнал, погледнал към върха на планината, но не понечил да се изкачи, а продължил по пътя си. Както си вървял, през главата му се прокрадвали мисли, че животът му е досаден, че много би искал да влиза в пещери и да изкачва върхове, а не само да крачи по равния път.

Не щеш ли, от небето се спуснал орел, клъвнал чувала и брашното започнало да изтича на тънка струйка. Човекът си вървял, а товарът му все повече олеквал и олеквал. От един момент нататък торбата съвсем се изпразнила и без никаква тежест човекът можел да крачи и да си подсвирква по пътя, да се наслаждава на реките, на цветята и тревите. Дишал дълбоко и сърцето му пърхало от радост. Тогава той си казал: “Добре, че послушах съвета, който Господ ми даде, и продължих по пътя си. Вярно е, потрудих се, помъчих се, но бях по-млад, имах сили да го правя и издържах. А сега ми е леко и приятно. Какво щях да правя, ако бях влязъл в пещерата или бях тръгнал към върха на планината? Колко по-трудно щеше да ми бъде, защото в пещерата и в планината можех да се изгубя или да се нараня. Сега съм щастлив, че Господ ми е отредил такъв път, по който мога спокойно да вървя и да се наслаждавам на слънцето и водата, на птичките и тревата. Благодаря ти, Господи!”

А Господ му отговорил:

- Бъди спокоен, синко! Всеки получава това, което заслужава. Ти заслужи своя лек живот, защото се труди честно и усърдно. Слушаше Моите съвети и не се изкуши, и не се заблуди. Така заработи своето възнаграждение и Аз ти го давам от все сърце.

В този миг пред очите на селянина се разгърнала красива гледка. Накъдето и да обърнел поглед, пред очите му се ширели нивя, покрити със златно жито. Той казал:

- Господи, защо ми даваш тази награда, аз не съм я заслужил!

А Господ му отговорил:

- Ти ми се довери. Носеше безропотно своя товар и сега е дошло време Аз да ти сe отблагодаря за положените усилия. Ожъни това жито, прибери това зърно. То е твое. Ще те изхрани до края на живота ти и ти ще бъдеш щастлив, докато си жив.

Селянинът поблагодарил и се захванал да ожъне житото, което било награда за неговия неуморен труд. Прибрал житото, продал го и с парите си купил нова къща, в която живял щастливо до края на живота си. Разбира се, той не спрял да работи като хамалин и докато имал сили, носил чувалите с брашно, като го правел с лекота и удоволствие.

Понякога човек не знае какво да прави в живота и може да се заблуди. Важното е да намери своето призвание и да го изпълнява, защото тогава животът го възнаграждава.

Приказка за помощта

Имало едно време една млада жена. Тя всеки ден ходела за вода до извора извън селото, от където наливала пълни менци. Един ден, не щеш ли, срещнала една стара баба, която едва вървяла сама по пътя и пъшкала.

Младата жена понечила да ú помогне да изкачи хълма, зад който се намирал изворът. Бабата се обърнала към нея и казала:

- Дъще, така ти ще се забавиш и ще замръкнеш. Аз съм стара и вървя бавно. Никой не се интересува от мен и от моите мъки. Върви по пътя си и бързай, защото ти имаш деца и мъж, които те чакат да им занесеш вода.

Младата жена отвърнала:

- Не се притеснявай, майко, моите деца са млади, все някак ще се оправят, мъжът ми – и той може сам да се оправи, но на теб няма кой да ти помогне. Ти си сама и се мъчиш да вървиш със сетни сили, позволи ми аз да ти помогна.

- Добре – казала старата жена. – Така да бъде. Щом толкова искаш, дай ми ръка, за да се опра на твоята и да вървим заедно.

По пътя старата жена запитала младата дали иска да спрат да починат и те седнали под едно дърво на сянка. Тогава старата жена извадила от кесията си две златни монети и ги подала на младата жена.

- Искам да ти се отблагодаря за помощта – казала тя. – За мен твоята помощ беше безценна. Аз съм стара и уморена и вече е време да си отида от тоя свят. Ти имаш семейство и деца и ще можеш да си послужиш с тези пари. На мен те няма да ми трябват за там, където съм тръгнала.

Младата жена се опитала да върне парите, като казала, че би помогнала на всеки, без да очаква отплата за това, а старата жена се усмихнала и отвърнала:

- Човек трябва да бъде готов винаги да помогне, а все от някъде благодарност ще му се даде. Ето, вземи моите пари, така аз ще съм щастлива, че също мога да помогна на теб и твоето семейство.

Като казала това, тя се обърнала, въздъхнала и затворила очи, сякаш заспала дълбок сън.

Младата жена дълго се опитвала да я събуди, но неуспешно. Тогава тя се помолила за душата на старата жена и полека тръгнала обратно към къщи. Пристигайки у дома, вече било късно. Видяла, че двете ú деца вече са заспали, а мъжът й я чака уморен на прага. Тя му разказала за необичайната случка. Двамата се прегърнали и благодарили на Бога за помощта.

На другия ден отишли в града и купили нови дрехи на децата, а старата жена ги гледала от небето и се радвала заедно с тях.

Безкористна помощ се възнаграждава. Който е подал – той е получил!

Приказка за изгубените жълтици

Имало едно време един селянин. Както си орял на нивата, изведнъж изровил делва с жълтици. Делвата било счупена и жълтиците се посипали. Събрал селянинът, колкото можал, завързал ги в една кърпа, занесъл ги у дома си и ги показал на жена си.

- Виж, жено, какво намерих! – казал той.

А тя възкликнала:

- Виж, Господи, какво щастие на нас се падна! Толкова много пари! Какво ще ги правим сега? Да ги занесем на кмета!

- Не може така – рекъл селянинът – С тези пари може животът ни да се уреди. Ще купя крава, прасе, ще се пременя с нови потури, пояс и калпак. Нима не го заслужавам!

- Да – казала жената, – така е! Но тези пари не са твои! Ти само си ги намерил. Не върви да ги използваш за себе си. Вярно е, че имаме нужда от тях, но можем да ги дарим на даскала, с тях той ще поправи училището. Можем да ги дарим на кмета – той ще ги похарчи за селото. Може да ги дарим на попа – той ще ги похарчи за църквата. Виж колко много неща могат да се направят с парите от този делва!

- Права си! – казал мъжът – Само че на мен ми се иска да ги задържа.

Така и направил. Парите скътал под кревата, но не можел да спи. Сън не го хващал да умува какво да купи, как да ги похарчи. Трудно му било. Мятал се по цели нощи, не можел спокойствие да си намери. Главата го боляла, не можел да мисли. Тюхкал се, охкал, вайкал се.

Не щеш ли, един ден излязъл по работа и забравил вратата отворена. Минал един просяк, почукал, влязъл и тъй като нямало стопанин, претършувал къщата и взел каквото намерил – и новите потури, и новия калпак, и новия пояс, и скътаните под леглото жълтици.

Върнал се селянинът и що да види – няма му парите, няма му потурите, няма му калпака дори!

Седнал на прага и започнал да плаче, а жена му се приближила до него и казала:

- Нищо, мъжо! Не се тревожи! Все някак животът ни върви. Нека да си спокоен както преди, нищо, че си загубил пари, нека здравето ти се възстанови! Сега нямаш вече какво да изгубиш.

А мъжът отвърнал:

- Права си, жено! Толкова много се страхувах за тия пари. Толкова много мислих за тях, че се разболях, а колко бях весел преди! Колко бях жизнерадостен! Живеех спокойно, работех и заработвах толкова, колкото ни е необходимо да живеем. Добре, че ги откраднаха тези пари, така душата ми отново ще се успокои!

Защо трябвало селянинът да преживее това? Можел ли той да работи, без да намери делвата? Да! Но когато станало това, той трябвало да научи урока, че намерени пари никой за себе си не трябва да държи. По-добре е да ги дари и хубави неща с тях да направи, отколкото да ги укрие и след това да ги затрие.

С намерени пари – по-добре да се благотвори!

Приказка за слугата-син

или как да се отнасяме с тези, които ни служат

Имало едно време един богат селянин. Той имал слуга, който вярно му служел. Един ден на слугата му се случило нещастие. Господарят си казал: “Ето, сега няма кой да ми помага. Ще трябва да се справям сам.”

Той обаче не бил свикнал да работи и му било много трудно да свърши дори и най-обикновената работа. Тогава богаташът решил да се помоли на Бога да му изпрати друг слуга и казал:

- Господи, моля Те, помогни ми да си намеря друг слуга, който да ми помага.

А Господ отговорил:

- Всеки трябва в един момент да се научи да се справя сам с живота, независимо какво е неговото обществено положение.

Оттогава насетне започнали мъките за богаташа. Той все се опитвал да наеме слуга, но все се оказвало, че хората, които идвали при него, за да му слугуват, не можели да се справят с работата и той бил принуден да върши голяма част от нея сам.

Не щеш ли, един ден при него дошъл един момък, хубав и снажен. Момъкът му се усмихнал и казал:

- Ти нямаш свой син. Искам аз да бъда твой син! Ще ти помагам в работата, но ще трябва да ме обичаш като свой син.

Богаташът го погледнал, помислил, помислил и си казал: „Досега се опитвах да намеря слуги, които да ми помагат, и не случих на добри хора. Това момче изглежда добро и работливо, защо да не го взема за мой син?”

- Добре - казал той, - съгласен съм.

Така момъкът дошъл да живее в къщата на богатия човек, помагал в работата, като вършел всичко, което трябвало да се върши, безплатно с цялата си всеотдайност, вече не като слуга, а като син. Богатият селянин го уважавал и го обичал, а един ден като си отишъл от тоя свят, му оставил цялото си богатство в наследство.

За да получава безрезервна помощ и подкрепа, човек трябва да обича хората и да ги приема като свои братя и сестри, синове и дъщери, с които да споделя и трудните, и приятните моменти в живота си.

Приказка за милосърдието

или как животните ни учат

Имало едно време две моми. Красиви и пременени, те отивали всяка сутрин до извора за вода. Носели кобилици с менци. След това се връщали в къщи. Всяка от тях измитала двора, оправяла къщата и излизала навън на пейката да поседи, да похортува с хората, които минават по пътя. После се прибирали отново, за да помагат на своите родители.

Един ден, както отивали към извора, ги настигнали двама момци. Единият бил красив, снажен, а другият бил недъгав, куц. Снажният бил едър и силен, куцият бил слаб и нямал сили бързо да върви, но се опитвал да не изостава от приятеля си.

Когато застигнали двете девойки, момците ги поздравили и им предложили да поседнат и да поговорят. Девойките поблагодарили и отминали. Изплашили се от недъгавия. Не искали да общуват се него. Виж, ако той бил снажен и красив, нямало да се замислят – щели да приемат предложението. Но така те отказали и се забързали към извора.

Когато стигнали там, видели два коня – единият бил красив и снажен, а другият куц и недъгав. Девойките съжалили куцото конче, дали му вода, сресали му гривата. Тогава при тях дошли момците. Застанали отстрани да погледат девойките как се грижат за бедното животно.

Тогава едната от тях се обърнала към младежите и казала:

- Знаете ли, искахме да ви уважим, но се страхувахме от недъгавия момък, сега самите ние се втурнахме да помагаме на недъгавото конче. Можете ли да ни обясните как стана така?

Тогава недъгавият момък пристъпил напред и казал:

- Не бързайте да мислите за хората, че са това, което виждате на външен вид в техните тела! Може би в тях се крие хубава душа! Животните са нашите по-малки братя. Искате ли да ви кажа защо се смилихте над животното?

- Да! – отвърнали девойките.

В този момент кончето проговорило и казало:

- Кажи им, че това, което виждат в мен – си ти. Ти просто се преобрази. Преобрази се, за да ги изпиташ втори път дали ще ти се притекат на помощ. Първия път те те подминаха, но тук, на извора, те ти подадоха вода. Това значи, че в техните сърца не е убита милостта. След като се погрижиха за животното, те осъзнаха своята грешка към хората и по-конкретно към теб.

Животните ни учат на доброта, те ни помагат да се осъзнаем и да видим от друг ъгъл живота на хората. Когато се грижим за животните, ние осъзнаваме колко е важно да се грижим за всички живи същества и по-лесно се обръщаме към хората, за да предложим и на тях помощ и подкрепа.

Приказка за вълка и житената питка

или как да се отнасяме със злото

Веднъж една девойка както си вървяла през полето, що да види: една малка питка се търкулила по пътя ú – житена питка! Имала си крака и ръчички. Вместо да падне на земята там, където е спряла да се търкаля, тя се изправила на крачетата, размахала ръчички и казала:

- Ето, аз съм Хлябът на земята! Жълта, кръгла, като слънце! Събрала съм светлина, събрала съм любов! Вкусна съм, топла съм, светла съм! Мен трябва да ядете, с мен трябва да се храните! Със светлината! С любовта! С топлината!

Не щеш ли, изневиделица дошъл един вълк и сграбчил питката с уста. Наранил я със зъбите си, но без да я яде. Готов бил да я отнесе нанякъде.

- Стой! Вълчо, стой! – викнала девойката и изтичала. - Остави питката! Не я отнасяй, това не е твоята храна! Ти си хищник, твоята храна не са житените питки.

- Права си! – отвърнал вълкът – Но това не ми пречи да сдъвча тази житена питка. Тя е в устата ми. Тя е между зъбите ми. Аз мога да я унищожа и тогава хората ще останат гладни, защото няма да има какво да ядат. Представяш ли си?! Няма да има какво да ядат! Ето така ще го направя и ще я унищожа тази питка! Тази житена, кръгла, топла, светла питка!

- Не, остави я! На теб няма да ти послужи, само ще я развалиш. А без нея? Какво ще стане без нея?! Ето! Ето ти друга „питка”! – помолила го тя и му подала една друга „питка”, която незнайно как се озовала в ръката ú. Тя била тъмна, тежка, като от метал. Корава, студена, сива. Сива като вълка.

- Това е моята “питка”! – възкликнал той.

- Искаш ли да си разменим питките? – го запитала девойката.

- Не! Не искам да ги разменяме – отговорил вълкът, - въпреки че няма да ям житената питка. Моята цел не е да я изям, моята цел е да я унищожа! Но искам да взема и другата “питка” за себе си, защото тя реално ме храни!

Вгледала се тя в другата „питка” и видяла, че това не било питка. Това било нещо като съд – кръгъл съд. Имало тапичка и било метално, от сивкаво-бял метал. Когато се махнела тапичката, шурва кръв.

- Аз мога и да пия от нея! – казал вълкът. – Да си лоча кръв и да се подсилвам! Това е моята храна!

- Добре! – попитала го девойката - Щом като това е твоята храна, защо не оставиш житената питка?

А той продължавал да я държи между зъбите си и да клати отрицателно глава.

В един момент девойката както било хванала металната, кръгла манерка-“питка”, я подала на вълка да помирише кръвта и когато той отворил уста, за да отпие от нея, тя издърпала житената питка от устата му. Сграбчила я, пъхнала я под палтото си и избягала обратно.

Спасила житената питка! С тази питка тя щяла да нахрани хората. Да им даде по едно малко късче, което да ги осветли и да ги стопли, и да им даде сила за живот – за хубав живот, за светъл живот, за чист живот, за живот без агресия, без убийства и без насилие. Живот от светлина! Живот от любов!

През това време вълкът бил изпил кръвта от своята манерка. Уголемил се, станал много силен. Разтърсил глава настървено, показал зъбите си, но след това подвил опашка и си отишъл. Отишъл си, защото се бил заситил. Бил утолил жаждата си – за кръв, за мъст, за убийство. Тръгнал си и се загубил от погледа.

Често се чудим как е възможно този, който напада, който унищожава, който изяжда чрез убийство, за да задоволи собствения си глад, да си тръгне ненаказан. Тогава разбираме, че наказанието му е в самия него. То го разяжда отвътре. То му тежи. То ще го унищожи. И това ще стане от само себе си! След като се е наситило, злото ще отстъпи пред Светлото, пред Доброто. То трябва да отстъпи без бой! Просто да си тръгне от сцената и да се смали – да изчезне от хоризонта и да се загуби зад хоризонта.

Трябва да знаем как да боравим със злото – как да го обезоръжаваме, как да го неутрализираме, как да го отстраняваме, така че то да не се разпространява, а да се смалява.

Понякога е жестоко да гледаш как злото пие кръв, но това е необходимата стъпка за да се засити то и да си тръгне. Господ знае това. Той има грижата!

Приказка за души-приключенци

Имало едно време едно семейство – мъж и жена. Те имали две деца. Децата били момче и момиче. Момичето било по-голямо от момчето. Всеки ден децата ходели на разходка в близката гора. Един ден срещнали вълка. Вълкът ги попитал:

- Деца, къде така? Опасно е в тази гора!

А децата се спогледали, хванали се за ръце и казали смело:

- Ние искаме да видим какво има тук, кой се крие в този гора, макар и да е опасно това.

Вълкът видял, че те са смели, усмихнал се и продължил по пътя си. След малко ги срещнала мечката и казала:

- Деца, къде така в тази гора? Тук има много опасни неща!

А децата отвърнали:

- Мецо, нас не ни е страх. Ние искаме да видим какво има тук – зад всяко дърво, зад всеки храст – тук се крият интересни неща и ние искаме да узнаем всичко, което можем да научим от тази гора.

Мечката се усмихнала, поклатила глава и си тръгнала. А децата продължили още по-нататък, докато в един момент се изгубили. Тогава дошло зайчето и казало:

- Здравейте! Аз идвам, за да ви помогна да намерите изгубената пътека. Искате ли да ви покажа моята къща и след това да ви заведа на пътеката за излизане от тази гора?

- Да! – казали момчето и момичето и тръгнали след заека.

Той подскачал скок-подскок, ту тук, ту там. Далече било мястото, през което трябвало да минат, за да стигнат до зайовата къща. Пресекли през много трънаци, прескачали дерета и паднали дървета. Когато стигнали до зайовата къща, седнали да си починат, а Зайо казал:

- Добре дошли! Влезте, заповядайте! Но вие трябва да сте малки, много малки, за да можете да надникнете и да видите какво има вътре в моята къщичка. Искате ли това да се случи?

Момчето и момичето тозчас потвърдили. Изведнъж те се превърнали в малки същества, влезли в зайовата къща, стоплили се, нахранили се, починали си, а след това, когато дошло време да си тръгват, казали:

- Зайо, благодарим ти за гостоприемството, но можеш ли да направиш така, че ние отново да станем истински хора, големи, колкото бяхме досега?

- Трудно ми е да го направя – рекъл Зайо, – но ще се опитам.

Всички излезли от хралупата. Зайо ги завел на една слънчева поляна, обляна в светлина. Там момичето и момчето отново станали нормални хора, възвърнали ръста си, усмихнали се и благодарили. И пътеката намерили. И бързо се прибрали. Майка им и татко им били леко разтревожени, тъй като било започнало да се стъмва, и ги попитали:

- Къде бяхте, мили деца? Цял ден ви нямаше! Каква беше тази дълга разходка?

- Мамо и татко – отвърнали децата, – ще ви разкажем всичко, което се случи днес през деня, не ни се карайте за това!

И разказали на родителите си всичко. А след това отишли да спят. И така на следващия ден отново отишли в същата гора, отново влезли в зайовата къща, отново се върнали по пътечката. Не щеш ли, срещнала ги Кума Лиса и ги запитала:

- Мили деца, искате ли да дойда с вас и да ви покажа една по-кратка пътека?

- Да! – отвърнали децата и тръгнали след Лиса.

А тя била хитра, издебнала ги, когато не внимавали и се разсеяли. Избягала встрани, скрила се. И така децата се изгубили, плакали цяла нощ, а на другия ден тръгнали отново да търсят пътя към дома, но вече без пътека. Така се скитали и лутали дълго. Най-накрая срещнали един великан. Виждали само двата му крака, а той се навел, взел ги в ръце, доближил ги до лицето си, усмихнал им се и казал:

- Мили деца, аз мога да ви заведа на другата земя. Ще видите това, което никога не сте виждали досега – много интересни неща.

Децата се спогледали – от една страна им се искало да отидат, но, от друга страна, знаели, че родителите ще им се карат за това, че толкова дълго са отсъствали от дома, и казали на великана:

- Моля те, остави ни сега да се приберем, а утре може да се поразходим с теб. Ние искаме да видим тази земя, за която ти ни разказваш сега, но първо трябва да се приберем, да се наядем, да се наспим и след това, на следващия ден, ще се разходим.

На сутринта великанът дошъл да вземе децата от дома. Отново ги поставил в дланите си, издигнал ръце нагоре към небето и така децата могли да видят всичко това, което е над облаците. А там било красиво! Разхождали се хубави същества – прозрачни и ефирни, с ореоли, с крила. Те пеели песни за любовта. Тогава момичето казало на момчето:

- Братко, искаш ли да останем тук сега? Много е красива тези гледка!

- Не, сестрице - отвърнало момчето. - Аз искам да се прибера, но мога да остана с теб за малко. След това ще отида да кажа на нашите майка и татко къде сме сега, за да не се притесняват както вчера.

Така и направило момчето. За първи път се разделили братът и сестрата. Тогава момичето останало горе, а момчето слязло, за да успокои своите родители. Когато им казало къде е сестра му, те много се разсърдили и се ядосали. Поискали от него веднага да я върне, а той казал:

- Не мога да направя това. Там е толкова красиво, че аз самият бих останал!

Тогава родителите решили също да се разходят на горната земя. На следващия ден, когато великанът дошъл, всички дружно се качили на неговите длани и той ги издигнал на високо – там, където било тяхното момиче, което отдавна ги чакало и се молело за това, всички заедно да преживеят голямата радост от общуването с красивите същества.

Децата търсят да откриват нови светове, да общуват с животни и ангели, зверове от гората и Богове от небето – всички те са еднакво желано приключение за душата на всяко дете. Бъдете смели деца! Не се ограничавайте! Пътешествайте и опознавайте нови светове, без да се страхувате!

Приказка за цветята и човешкото щастие

Имало един човек, който вървял бавно по пътя към гората. Водел кучето си, подпирал се на патерица. Не бил чак толкова възрастен, но бил уморен от живота. Трудно му било, защото си мислел, че е наказан от съдбата. Жена му починала, дъщеря му избягала, магарето му се загубило. Единствено кучето му останало и с него ходел за дърва. Събирал по един наръчник, вързвал го, премятал го на гърба и така всеки ден събирал по малко дърва за зимата.

Един ден, не щеш ли, видял в гората едно красиво цвете. То растяло в средата на една поляна. Човекът му казал:

- Толкова си красиво и възхитително, че не мога да ти кажа колко се радвам, че те видях. Иска ми се да те откъсна и да те взема със себе си, да се грижа за теб.

- Недей! – казало цветето. – Това ще бъде мимолетно щастие, за няколко дни. Искаш ли животът ти да се оправи?

- Да - казал човекът, – но аз не вярвам повече в това. Нямам жена, нямам дъщеря, нямам дори магаре! Кажи ми какво да правя?

- Не е толкова трудно. – казало цветето – Посади една леха с цветя в твоята градина. Така ще имаш много красота. Хората ще идват да гледат твоята леха и ти ще си горд с това.

Така и направил човекът. Изчакал цветето само да прецъфти и да увехне и взел неговите семена. През пролетта засадил една цветна леха. Толкова била красива! Всички ú се радвали. Новината се разпространила из цялата страна. Не щеш ли, при него дошла една жена, която казала:

- Мили човече, аз отдавна търся тези цветя и не мога да ги намеря. Ти си този, който може да ми подари от техните семена. Ще се радвам за това.

Човекът бил добър и ú отделил от неговите семена. Жената си отишла, а на следващата година в нейната къща имало също толкова хубава леха.

И така всяка следваща година все повече лехи с цветя радвали хората. Човекът си отишъл от света. Оставил своята градина, но неговите цветя продължавали да радват хората. Ето така той дал щастие на всички хора, които имали нужда от това, без да иска за себе си отплата. И всички говорели за него - споменавали името му с добро, обичали го, радвали са на цветята. Така името му станало известно. Този човек, който смятал, че е най-нещастният човек на света, дарил толкова щастие на останалите човешки същества, че сам не можел да си обясни как станало това.

Да дариш щастие на другите е много по-ценно, отколкото сам ти да го притежаваш и да го съхраняваш. Често човек не знае къде е истинското щастие в живота му. Щастието на този човек било в това, чрез своята добра душа да даде щастие на много други хора.

Приказка за малката принцеса и големите върхове

Имало едно време една принцеса. Принцесата била мъничка, мъничка като грахово зърно. Подскачала по тревите, играела си с листата на цветята. Един ден, както си играела, се търкулнала между две буци пръст, които ú се сторили огромни планини, непреодолимо високи, ужасно стръмни. Планини, които я притискали. Тогава тя седнала и си казала:

- Господи, защо не бях по-голяма! Тогава с крак щях да стъпча тези буци. Те щяха да са малки и незначими, а сега за мен са непреодолими.

А Господ отвърнал:

- Това, което правиш, е важно за теб самата. Ти си това, което си. Преодолей тези планини! Изкачи тези върхове! Бъди силна и докажи на себе си, че можеш да ги изкачиш, че можеш да ги покориш! Не мисли за нормалните хора, те може да стъпчат буцата пръст, но също така като теб да попаднат сред високи планини, където да изглеждат толкова мънички, колкото си ти сега в сравнение с тези буца. Разбери, че всичко е относително. Няма значение колко си голям или колко си малък. Винаги има нещо, което е по-голямо от теб, към което трябва да се стремиш, което трябва да преодолееш, за да израснеш на по-високото ниво. И там отново те чака същото – сблъскване с нови висоти, доказване на собствените сили! Това е неизбежно и се случва на всяко ниво, независимо къде е то.

Нищо, че била малка, принцесата била умна. Тя разбрала мъдростта на приказката, поела дъх и се заизкачвала по стръмната буца. Трудно ú било, но тя не се отказвала. Ръцете ú се разранили, краката ú се разкървавили, но въпреки това тя успяла да изкачи върха и била щастлива, безкрайно щастлива – там, на своята малка планина, доказвайки, че може да бъде силна.

Господ я поздравил с един лъч светлина. Тя се протегнала и казала:

- Господи, готова съм да изкача още една такава планина, дори и по-висока! Не ме е страх от това, че трябва да вървя, аз искам отново и отново да доказвам, че мога да се справя. Само Ти знаеш колко е трудно това, защото виждаш колко съм малка.

- Обичам те и искам ти да си щастлива – отвърнал Господ.

Изпратил една малка птичка, която кацнала на буцата. Принцесата се покачила на крилете ú и полетяла заедно с нея в необятния простор – много по-далече, много по-високо от това, което човек би могъл да си представи, дори и да имаше нормален ръст. Така малката принцеса стигнала до върха на истинската голяма планина на крилете на своите мечти.

Всеки трябва да знае колко е малък в сравнение с големите неща, сътворени от ръката на Твореца. Но едновременно с това трябва да знае, че няма непостижими върхове, стига човек да пожелае и да докаже, че може да ги преодолее. Бавно и полека мечтите се превръщат в действителност, стига да сме готови да положим нашите усилия. Не се отчайвайте, че сте малки, не мислете, че сте безсилни. Вие можете да стигнете далеч и да направите много неща, стига да пожелаете това!

8-TE ЦАРСТВА НА ЦЕННОСТИТЕ

ДиАлсПе 

КАКВОТО И ДА СТАВА

Хората са неразумни, алогични и егоцентрични , ОБИЧАЙ ГИ, КАКВОТО И ДА СТАВА.

Ако правиш добро, ще те обвинят в егоизъм и задни мисли,ПРАВИ ДОБРО,КАКВОТО И ДА СТАВА.

    Ако успееш, ще се сдобиеш с фалшиви приятели и истински врагове, СТРЕМИ СЕ ДА УСПЕЕШ, КАКВОТО И ДА СТАВА.

    Доброто, което правиш, ще бъде забравено утре, ПРАВИ ДОБРО КАКВОТО И ДА СТАВА.

    Честността и откровеността те правят уязвим, БЪДИ ЧЕСТЕН И ОТКРОВЕН, КАКВОТО И ДА СТАВА.

    Онова, което си градил с години, може да бъде разрушено за една нощ, ПРОДЪЛЖАВАЙ ДА ИЗГРАЖДАШ, КАКВОТО И ДА СТАВА.

    Хората истинските нуждаят от помощ, но ще се нахвърлят върху теб, ако им помогнеш, ПОМАГАЙ ИМ, КАКВОТО И ДА СТАВА.

    Дай на света най доброто от себе си и той ще те отритне, ДАЙ МУ ГО, КАКВОТО И ДА СТАВА.

             Надпис на стената в ШИШУ БАВАН,дома за деца в КАЛКУТА

    Ралф ПЕРИ в труда си "Обща теория на ценността"(1926) посочва осем  "царства" на ценностите: морал, религия, изкуство, наука, икономика, политика, закон, обичаи.

    ДНЕС религията  е загубила своята всеобхватност и младите стигат до духовността чрез философията, за която ХЕГЕЛ казва, че "е непрестанно богослужение"!

   А  УЧИТЕЛЯТ НА БЯЛОТО  БРАТСТВО ПЕТЪР ДЪНОВ ПРЕЗ 1939 КАЗВА:

    "Има един начин, по който могат да израстнат крила на човека за една година ,даже за девет месеца. Кой е този наяин? Като приложи любовта, знанието и свободата в живота си. Знанието и свободата , това са двете ръце на човека. Като погледне дясната си ръка, човек трябва да знае, че това е истината във него, която го прави свпбоден. Като погледне лявата си ръка , да съзнава, че разполага с известно знание. Това изисква съвременното възпитание-не да бъдеш господар на сърцето и ума си, но да знаеш как да се обхождаш с тях."

Ценностите, като основа на взаиморазбирателство могат да дадат цел и смисъл на ЖИВОТА .Но същността е в служението...Целта е изпълнима задача...а служението е вечна потреба от огъня на съвършенството..И НАКРАЯ ВСИЧКО ОПИРА ДО ОБЩЕНИЕТО,КАТО ИЗВЪРВЯН ПЪТ НА ВЗАИМОПРИЕМАНЕТО, А ТВОРЧЕСТВОТО,КАТО ПРОЯВЕНА БУДНОСТ....

"...Европейските ценности са наши ценности и както е казал проф. Марко Семов  :

    Влизайки в европейското пространство, има типично български неща, които не бива да се губят. Нашата топлота, гостоприемство, човечност и добросърдечност."

    Тук и сега можем да образоваме чрез личният ни пример, на последователно усвоени качества....

благодаря на небето за тази извадка и за това,че ме изслушахте!

Тайните на водата

При понижаване на температурата, течностите се свиват, стават по-плътни и по-тежки. Това не важи за водата. Под 4°C тя започва да се разширява.
Само защото при 0°C е по-лека, отколкото при 4°C водата замръзва откъм повърхността, ледената покривка отгоре забавя охлаждането и замръзването на водата отдолу. Ако реките и езерата замръзваха отдолу нагоре, щеше да е фатално за растенията и животните в тях.
Тя е единственото неметално кислородно съединение, което при нормална околна температура е течно.
Друга аномалия е, че не се затопля равномерно - между 0 и 35°C тя има нужда от по-малко топлина, а над 35°C от повече. Което е пак в услуга на живота - след топенето на снеговете през пролетта тя се затопля по-бързо, от която и да е друга течност.
Водата има необичайно високо повърхностно напрежение. Това позволява насекомите да се движат по нея, а във фините капилярни тръбички тя сама се издига нагоре. В тях не замръзва при 0°C, чак при -30°C преминава в гъста течност, и при -70°C в кристална субстанция. Вечнозелените растения живеят именно благодарение на тази особеност.
Тя разтваря субстанции по-добре от всяка друга течност без да е отровна. Затова осъществява транспорта на хранителните вещества.
Около 13 000 милиарда тона водна пара представляват най-важният газ за парниковия ефект. Без него Земята щеше да е скована от ледников период.
При увеличаване на налягането (и под 35°C) водата става по-раредена, обратно на другите течности.
Горещата вода замръзва по-бързо от студената. Ако поставим две чаши с вода във фризера, по-бързо ще замръзне тази която е нагрята до 90°C, в сравнение с другата чаша в която водата е студена (ефект на Мпемба).
/из "Загадки на съвременната наука", Ф.Патури/

 

http://www.esencia1.info/static.php?page=static090513-150648

Личности на словото

Мойсей
Роден около 1 500 години преди Христа в Египет. Първият еврейски пророк, записал това, което Бог му нарежда в книга – т.нар. Тора (сега това са първите пет книги от Библията). Става
предводител на целият еврейски народ,(живеещ по това време в тежки условия в Египет) към Обетованата земя. Интересно е, че Мойсей загатва,че ги е въртял в кръг 40 години за да си отидат тези, които все са оплаквали съдбата си и са внасяли смут и песимизъм в народа.
Така от новото поколение, което не помни какво е било положението в Египет се създава Израил. Прогонват чрез меча си живеещите там езически племена и трайно се установяват приблизително на същата територията на която през 1948 г. се
създаде новия Израел.
Дори и на Мойсей не е позволено да стъпи в новата земя, а само да я огледа от едно възвишение, малко преди смъртта си.
Подобно на другите големи пророци гробът му е неизвестен. Но този на най-големият му помощник - брат му Аарон е. В момента се намира на едно възвишение в Йордания и е една от светините на
тази мюсюлманска страна!!!
Стария завет добре описва колко трудно Мойсей налага на народа Божието послание, как повечето искат видим бог – златен телец, как негодуват и недоволстват, как част от царете връщат
временно Израил към езичеството и старите сатанински култове – мистерии. Когато пък е изпратен Христос за да даде за последно
истинското знание на целия свят, мрака не може да разчита на езическия шаманизъм и шарлатанство повече – разпространява секти (манихеи-павликяни-богомили-катари...).
Не искам, а и не мога да пресъздам изразността на
Библията и затова ще свърша дотук разказа си за Мойсей с откъс от нея:
" Защото законът бе даден чрез
Мойсея, а благодатта и Истината
произлезе чрез Иисус Христос ".
/Св.Библия, Ев.от Йоан 1: 17/
Поредното доказателство, че между Мойсей и Христос има приемственост, има завършеност. Тоест Новият завет е най-висш закон за Земята, той е цел. Прочее: да се съобразяваме с реалността,
но да следваме Целта.
==================================================================
Заратустра
Заратустра (на гр. Зороастър) е роден в Бактрия, в семейство на благородник, трудно е да се определи кога точно. Предполага се между VII-VI век пр. Христа. Смята се, че е автор на книга Гатта,
която по-късно бива включена в сборна свещена книга наречена Авеста. Важно е да се спомене, че казаното от него е малко и се съдържа само в Гатта, а Авеста е сборна жреческо-сатанинска
книга, която е създадена по-късно.
Животът на Заратустра се променя, когато Бог наречен от него Ахурамазда, му дава истинското знание и напътствия, които да заменят езичеството. Според мен този човек е изпратен там по това време, за да подготви хората за идващият Мохамед, за интелектуалното и морално повдигане на народа.
Така например преди Иисус е изпратен Йоан Кръстител, виж от Новият завет Йоан 1: 31.
Той учи, че Земята, хората и всичко добро е сътворено от мъдрият Ахурамазда, чрез силата на своя Дух. Но Лъжата и нейните сили започват борба с това дело, в която борба ние трябва да подпомагаме добрите сили.
Ето какво казва Заратустра:
“ Теб считам за свещен Ахурамазда,
когато твоята добра мисъл се появи
пред мен… Трудно е да разпространя
вярата сред хората, че твоите слова са истинни ”.
Той също предупреждава за Последният съд, където на всеки ще се раздаде според делата.
Впоследствие Заратустра бива поканен в двора на цар
Хистасп, откъдето води спорове и дискусии с проповедниците на езичеството. Остава там до смъртта на царя, убит от нахлуващите номади.
Словата на Заратустра погрешно (или умишлено) се щамповат като “дуализъм”. Струва ми се обаче, че във всичко, което завършва на “изъм” има нещо нередно, нещо изкуствено измислено от някои.
Мозъка на психично и физически здравия човек инстинктивно разграничава лъжата от истината. В това няма средно положение.
Буда например проповядва за верността на средният път – да не се изпада нито в една, нито в друга крайност. Но с гореспоменатото няма среден път. Или си с Бог (Истината) или с дявола (лъжата). По
този повод Иисус казва: “Който не е с мен е против мен”. / Лука 11: 23/.
В „Окултна енциклопедия” на С.Тухолка пише:
„ В Персия първоначалната религия на Заратустра била изопачена и Ариман – злото начало бил поставен начело с Ормузд (Ахурамазда).
В Християнството ересите от манихеи до катари, извратени гностически секти въвели поклоничеството на злото начало.
Тамплиерите се кланяли на Бафомет, който изобразявал Луцифер...
Злото действително е тясно свързано с доброто, но то не е равносилно на доброто ”.
==================================================================
Буда
Сидхарта Гаутама е роден около 560 г. пр.Христа, близо до град Капилавасту. Астролози предупреждават баща му, който е цар на Сакхая, че синът му ще остави домът си, ще облече монашеска роба и ще стане Буда – просветен, за да спаси човечеството. Преди да стане това, казват те, синът ти ще види четирима души: изнемощял старец, болен човек, мъртвец и монах.
Естествено баща му, като човек с власт и материална
задоволеност не иска от сина си да спасява човечеството, а да властва и да се наслаждава на живота. Така той се стреми синът му никога да не види тези четири знака.
Сидхарта се оженва на шестнадесет, ражда му се син. Веднъж, когато той е на около 29 години решава да се разходи извън пределите на двореца, за да види как живеят хората. Така той среща четиримата души от предсказанието и разбира, че един ден ще стане жертва на старостта, болестите и смъртта. Забелязва спокойствието и едновременно ведрината и динамичността в лицето на монаха. Ето как решава да се отрече от богатствата и безгрижният живот.
Подстригва си косата, оставя семейството си,
скита из страната за да слуша и се обучава при учители, да изучава йога, подлага се на строга диета...
Така след много години разбира, че изпадането в крайности винаги е грешно и ненужно. Открива Средният път. Някой ще възкликне с насмешка: ”открил е Америка”. Да не забравяме обаче, че Буда е живял преди 2500 години, във време на езичество и мрак.
Търсейки истината се казва, че той достига до просветление застанал под дървото Бо.
Ето още някои от словата на Буда, подбрани в съзвучие с Библията:
„Будността е път към безсмъртие.
Пробуди се. Не бъди ленив. Следвай закона на добродетелта.”
Иисус казва: “Който е познал света, открил е труп.”
Буда казва: “Гледай на света като на сапунен мехур. Гледай на него като на мираж. Царят на смъртта не вижда този, който гледа на света с такива очи.”
Какво са имали предвид и двамата – измамния материализъм – болестта на старозаветните и неграмотни хора. Болестта от която ние младите, нямаме право да боледуваме.
За тези, които не четат свещените книгите на живота, а се задоволяват с теориите на университети и висши училища:
“Дълга е нощта за този, който бодърства. Дълъг е пътят за този, който е уморен. Дълъг е животът за глупците, които не познават истинския закон.”
Важно е все пак да се знае, че в словата на Дао, Буда, Конфуций не се среща думата Създател, нито пък се говори нещо за Него.
Въпреки това те, както видяхме (и както надявам се всеки сам ще се убеди след прочита им) не са далеч от Библията и Корана.
За съжаление в Индия както винаги жреческата каста веднага след смъртта на Буда започва свои допълнения, „учения” и т.н. Та и там, ако човек не знае кое е извора ще бъде подлъган.
Преди Будизмът да се оформи като религия (макар думата да е неточна) в Индия е бил разпространен Индуизма. Неговите свещени книги са:
Веди – предполагаем период на съставяне ок. 1500 г. пр. Хр. Говори се че са най-старите свещени писания, макар че най-важното е че не са писани от пророци, а от жреци. Текстът им е крайно
объркващ и неясен, с изключение на откъслечни изречения.
Естествено имат голяма литературна и културна ценност, както митологиите на Древна Гърция и Рим например.
Упанишади – по-късни източници; по другото отношение са аналогични с Ведите.
Махабхарата, Бхагаватгита, Рамаяна – предполагаем период на съставяне преди 2500 години; също не са пророчески писания.
Преведени са на български с изключение на съпътстващитеги разяснения и тълкувания от по-сетнешни представители на жреческата каста – брамините.
Основните вярвания в Индуизма са: единство на всичко в Брахман – основен бог. Цел на живота – осъзнаване че сме част от бога и последващо единение, завръщане. Самсара – човек или
душата му се прераждат множество пъти. Всеки има определена съдба – Карма и тя заедно с действията в този живот определят следващото прераждане. Пантеона от небесни богове е съставен от
33-ма, а най-висшият от тях е Индра.
Имат вярване, че досега на света са дошли деветима Буди, като последният неправомерно естествено, казват че бил Буда Сидхарта Гаутама. Очакват последният – десети Буда.
Тоест нещо истинско и простовато веднага умело бива превзето от жреците и впоследствие объркано и опорочено.
Историкът Йордан Николов пише:
" Влиянието на традиционните шамани и жреци в Тибет било много силно, будизмът срещнал
сериозна съпротива. Към VIII век Самбхава предприел тактически ход - причислил езическите божества към будизма ”.
Този “тактически ход” създава илюзията че в Тибет цари чист будизъм, както например че в Западния свят цари чисто Християнство… А кое е чисто – чисто е това което е написал самия пророк, а не което някои тълкуват и изменят.
Ето например хода на сектата, която пледира да е обединила всички пророци в едно, учи че дявола е създал света и темподобни:
- манихеи – около III век сл.Христа – в земите на днешен Иран
- павликяни – към VI век – днешна Армения
- богомили – България, към X-XI век
- катари, албигойци и т.н. – в Италия, Франция -
разпространяващи се все по-назапад.
==================================================================
Иисус Христос
Така нареченият “Западен свят” възприема рождената година на Иисус за начало на новата ера, или казано с истински думи за началото на по-висшя завет – Новият завет. Интересно е как има хора невярващи в Христос, което автоматично трябва да значи че не вярват и в Стар завет, Корана и всички места и чудеса свързани с чистата неопорочена вяра.
В Лука 4:6 дявола казва следното на Иисус: “над всички царства и славата им, е мене предадена, и аз давам, комуто искам”.
"Дявола" както вече писахме е условен, събирателен образ, но много често има реални измерения и последствия в нашия живот - злоба, инат, мързел, надменност...
Иисус е роден близо до градчето Витлеем в изключително бедна и скромна обстановка. Такъв е и целият Му живот. Напътства хората, изцерява ги, възкресява мъртви. Избира дванадесет, които
да бъдат винаги до Него за да видят делата Му, за да почерпят от силата и мъдростта Му. След възкресението Си, им се явява за да обяви началото и на тяхното дело – разпространение на истината
по целия свят.
Без възкресение – няма Християнство, тоест нямаше да е разпространено по целия свят, нямаше да има вяра в Богочовечността на Иисус, нямаше свързаните с Него свети места да лекуват и зареждат с енергия.
И.Панчовски: “Безспорно е, че всеки народ си има свои национални герои и пророци, които са го вдъхновявали и ръководили към напредък и успех в историческия му път. Влиянието на някои
велики хора е прекрачило тесните граници на техните народи и те са станали всепризнати духовни ръководители на цялото общество и човечество. Но религиозната и нравствена обнова на света е
свързана с личността, делото и учението на Иисус Христос.”
Иисус разказва следната притча:
" Чуйте друга притча: имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си.
И когато наближи гроздобер, той изпрати слугите си при лозарите, да му приберат плодовете.
А лозарите, като уловиха слугите му, едного набиха, другиго убиха, а трети с камъни пребиха.
Пак изпрати други слуги, по-много от първите; и с тях сториха същото.
Най-сетне изпрати при тях сина си, като каза: ще се засрамят от сина ми.
Но лозарите, като видяха сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му.
И, като го уловиха, изведоха вън от лозето и убиха.
И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари?
Отговарят Му: злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете. Иисус им казва: нима не сте никога чели в Писанията: “камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от
Господа, и е дивно в очите ни”?
/Св.Библия, Нов завет, Ев.от Матей 21:33-42/
==================================================================
Мохамед (Мухаммад ибн Абдулах)
Преди да започна с живота на Мохамед, трябва да кажа че мюсюлманите и евреите са братя според първия закон Мойсеев.
Авраам има син от египтянката Агар и му дава името Измаил. Но най-добре да видим извора:
" И пак рече Ангелът Господен на Агар: ще умножа и преумножа твоето потомство тъй, че от множество не ще може да се изброи.
И още й рече Ангелът Господен: ето, ти си трудна, и ще родиш син, и ще го наречеш с име Измаил; защото Господ чу твоето страдание;
той ще бъде между човеците като див осел; ръцете му ще бъдат против всички, и ръцете на всички - против него; ще живее пред
лицето на всичките си братя.” /16:10-13/
" И Бог беше с момчето; и то порасна, и заживя в пустинята, и стана стрелец с лък.” /21:20/
" Ето родословието на Измаила, сина Авраамов, когото роди Аврааму египтянката Агар;
и ето имената на Измаиловите синове, имената им според тяхното родословие: първенецът Измаилов Наваиот, след него Кедар, Адбеел, Мивсам, Мишма, Дума, Маса, Хадад, Тема, Иетур, Нафиш и Кедма.
Тия са Измаиловите синове, и тия са имената им, според заселищата им, според шатрищата им. Това са дванайсетте князе на племената им.” /25:13-16/
/Св.Библия, Стар завет, Първа книга Мойсеева/
Както виждаме наистина потомството на Измаил живее в пустинята и е „между човеците като див осел”. Поредното сбъднато Библейско пророчество.
Мохамед (Мухаммад ибн Абдулах) е роден около 570 г.сл. Христа в град Мека, чиито баща умира седмици преди това и го оставя под грижите на дядо му. Едва навършил осем години той вече е кръгъл сирак и негов наставник става чичо му Абу Талиб.
Отначало се прехранва като пастир, по-късно като придружител на кервани. На 25 години се оженва за Хадиджа, вдовица от знатен търговски род.
На 40 години започва да чува гласа на архангел Гавриил, впоследствие осъзнава ролята си и започва да записва всичко чуто.
Ц.Теофанов:
" Имал авторитет на солиден и уравновесен
мъж, но подобно на останалите Божи пратеници в началото го разбирали малцина. Близките му от рода Курайши посрещнали проповедите му с присмех, наричали го “луд поет”, “магьосник”.
Трудно им било да скъсат със езическите си вярвания, а от друга страна виждали заплаха за властта си в Корана, който осъжда алчността, лихварството, гнета.
През 630 година Мухаммад повел към Мека 10-хилядна
бедуинска войска и влязъл в града без бой, като не позволил да го опустошат. Посетил Кааба, повалил кумирите и обявил храма за ислямска светиня.”
В.Соловьов:
" Дните на персийското, както и на византийското
владичество в Арабия са преброени. В Мека се е родил човекът, чрез когото се изпълняват древните Божии обети за Измаил, неговия праотец, дадени чрез Мойсей в Библията:
“Ангелът Господен пак рече на Агар: ще умножа и преумножа твоето потомство...” /Битие 16 : 10-12/
Измаил е син на Авраам, т.е. мюсюлманите са кръвни братя с евреите (макар че всички хора са кръвни братя помежду си)".
Ето какво е записал Мохамед в Свещеният Коран за Иисус (Иса), Старият Завет (Тората) и Новият Завет (Евангелието):
" И изпратихме по следите им Иса, сина на Мариям, да потвърди Тората, което бе преди него, и му дарихме Евангелието, в което има напътствие и светлина, и поучение за богобоязливите.”
/Сура 5,част 6, 46/
Няколко месеца преди смъртта си през 632 година, Мухаммад изпълнил т.нар. “прощално поклонение” пред храма Кааба.
Както Библията, така и Корана притежават един неподражаемстил, отличаващ ги от всяка друга книга. Не може да бъде надмината мъдростта и редът на словата, положени в тези книги на живота.
Историята дотук доказа това.
Естествено писахме че във всяка книга има и истина и лъжа, и уловки и т.н. Така че търсенето и поуките са вечни, а пристрастията опасни.
" Хвала на Аллах – Господа на световете
Всемилостивия, Милосърдния
Владетеля на Съдния ден
Само на Теб служим и Теб за подкрепа зовем
Насочи ни по правия път,
Пътят на тези, които си дарил с благодат,
а не на тези, над които тегне гняв, нито на заблудените ".
/Свещен Коран, Първо знамение – Сура Откриване/
" Когато Аллах рече: “О, Иса (Иисус), Аз ще те прибера и ще те въздигна при Мен, и ще те пречистя от невярващите, и до Деня на възкресението ще сторя онези, които те последваха, над онези,
които не повярваха. После при Мен ще се завърнете и ще отсъдя между вас в онова, по което сте били в разногласие.
А онези, които не повярваха, ще накажа с тежко мъчение в земния живот и в отвъдния. И не ще има за тях избавители ".
/Свещен Коран, Сура Родът на Имран (Ал Имран), стих 55, 56/

 

http://www.esencia1.info/static.php?page=static090323-113728

Достойнството

“Две неща трябва да има ученикът: достойнство и смирение.”

(Учителят Петър Дънов)

Всеки от нас разбира достойнството по различен начин. За един то е свързано с по-скъпата къща и по-луксозната кола; за друг – с изрядно гримираната красавица, която води под ръка; за трети – да бъде поне малко по-добре от съседа; за четвърти – да напредне в кариерата, независимо на каква цена; за пети – да спечели едно спортно състезание; за шести – да събуди възхищението на тълпата; за седми – да открадне колкото се може повече от държавата, без да го хванат; за осми – банковата му сметка да набъбва все повече, с тенденции да се пръсне под напора на нулите след единицата; за девети – да форсира новото си “Ферари” до пръсване под прозорците на махалата; и т.н, и т.н. “Разни хора – разни идеали!” – казваше навремето Алеко Константинов. И достойнството, следователно, е или може да бъде идеал, но разбиран от всекиго по своему. За ниския то е идеал, който би трябвало да го направи по-висок; за бедния – да го направи по-богат; а за мъдрия – да го зареди с повече духовна сила.

Един от великите Посветени през последните векове – гениалният поет, философ и мислител Йохан Волфганг фон Гьоте, разкрива своето разбиране за достойнството, обединявайки в една сентенция емоционалната наситеност с дълбокия смислов фундамент. Той заявява: „Ако изгубиш богатство, нищо не си изгубил. Ако изгубиш имот, малко си изгубил. Ако изгубиш чест, всичко си изгубил.”

В своето безсмъртно Слово Мировият Учител Петър Дънов (Беинса Дуно) не е пропуснал и темата за достойнството. Повече в контекст, отколкото пряко изследвана, нейното разглеждане не оставя съмнение в позициите, от които бива третирана. А това са позициите, възгледите на Новото учение, предоставено безвъзмездно от Великия Посветен на българския народ и на земното човечество с основна цел – изграждане основите на Новата Култура на шестата подраса от V коренна раса, Културата на Божествената Любов.

За т.нар. обикновен човек – сиреч за онзи със средно равнище на духовно развитие – Учителят П. Дънов препоръчва да култивира две главни добродетели: търпение и смирение. Посредством придобитото търпение той би трябвало да овладее юздите на своята емоционалност и да насочва енергийните потоци, с които го дарява Космосът, за конструктивни намерения и задачи. А смирението от своя страна ще го изпълни с вътрешен мир и ще му помага да преодолява и най-трудните житейски ситуации със спокойствие, вътрешна увереност и добронамереност. Така постепенно, стъпка по стъпка, човекът ще надрасне своето еволюционно ниво и ще напусне пътеката на изпитанията, за да навлезе в чертозите на окултното ученичество.

Окултният ученик, в съответствие с категоричното наставление на Учителя на Бялото братство (ББ) в България, следва да развие също две водещи добродетели: достойнство и смирение. Тъй като той вече е изминал отсечката, за която са актуални търпението и смирението (която осветлихме по-горе), изводът е, че за него търпението се включва иманентно, вътрешно присъщо в смирението. Тоест той е по подразбиране вече изтъкан от великото търпение на духовно прогледналия и се стреми да трансформира придобитото в непоклатимо смирение.

Втората добродетел, която ученикът по духовния Път е призван да завоюва, е дала името на настоящото изложение – достойнството.

Към кой от деветте вида разбиране на достойнството (разгледани в самото начало на лекцията) можем да причислим отношението на окултния ученик към достойнството? Естествено, към нито един. Ако той клони към някой от тези девет вида интерпретация на проблема за достойнството – или към друг, подобен на изброените, то просто не бива да бъде наричан “окултен ученик”. Той си остава в “човешкото”, в тинята на заблудите и плътските желания и ще му бъде нужно още доста време да се пробуди за истините на духовния живот.

Но ученикът от окултната Школа затова е ученик, защото всички тези “придобивки”, за които така ламтят и така алчно ги преследват безпросветните слепци от стадото на невежеството, отдавна вече не го вълнуват. Той си е поставил други жизнени цели, изградени върху твърдата скала на Божествената Истина, и никой повече не би могъл да го завлече отново в блатото на мировите илюзии и безсмислените напъни да се увековечиш чрез материално благоденствие.

Какво означава за окултния ученик да притежаваш достойнство?

Първо – да осмислиш вярата си в Бога и да я подкрепиш с духовно познание.

Второ – да устояваш на всички изкушения и съблазни на материалното битие, с които те залива от всички страни кривналата по твърде лош път съвременна цивилизация.

Трето – да съединиш теорията с практиката, знанието с приложението му в ежедневния живот. Така истините на великото Божествено Слово се превръщат в неразделна и непобедима частица от собственото ти сърце.

Четвърто – да откриеш високия идеал в твоя земен път и да му останеш верен при всички обстоятелства, дори на кръст да те разпъват.

Пето – да се научиш да прощаваш на всички и за всичко.

Шесто – към великодушието да прибавиш и целомъдрие, което според Учителя П. Дънов е абсолютно задължително, за да разчупиш кармичните окови и да разтвориш небесните порти на Свободата пред твоя дух.

Седмо – да оставаш сляп за всички прегрешения на ближния.

Осмо – да си спечелиш правото да те наричат “достоен ученик” на твоя духовен Учител и Наставник.

Девет – да можеш да издържиш с ненарушимо спокойствие и хладнокръвие и най-жестоката обида или унижение.

Десет – дори и в най-непрогледния мрак на твоето земно съществуване да не губиш от духовния си взор Светлината на Божественото си предназначение.

Ако изпълниш всичко това, а и още много, наистина можеш да заявиш с увереност и без излишна скромност, че си човек с достойнство. И не просто човек, а пробудена душа, която е прогледнала за Божия План относно планетата, човечеството и самия теб и следва този План с неуморимо постоянство и всеотдайност.

Безценна е великата Мъдрост, с която Учителят на ББ у нас допълва панорамата на изискванията за разгръщане на това толкова комплексно качество на душата, назовано “достойнство”. От само себе си се разбира, че никой не би достигнал хималайския връх на достойнството, ако не се е научил да мисли правилно: “Всички хора се обиждат. Обидата идва от накърняване на човешкото достойнство, а достойнството на човека е да мисли право. Това е човекът” (Учителят П. Дънов). Как да разбираме това негово разсъждение? Преди всичко – в разглежданата мисъл на Световния Учител, вселен в българско тяло, е заложен смислов парадокс. Действително, обиждат се всички хора – но не и окултните ученици, а още по-малко – духовните Учители. Под “хора” би трябвало да разбираме онези, чието схващане за достойнството е ограничено в посочените най-горе девет точки. А и всички останали като тях. Ученикът по Пътя към съвършенството не е подвластен на обидата. Той знае, че Бог се стреми да му преподаде някакъв важен урок и че онзи, който го обижда, е неговият незаменим учител именно за този урок. Като правило урокът е свързан със смирението, което за ученика е цел № 1, но покрай него почти винаги има и други съществени акценти.

Да се обиждаш, означава да подхранваш човешкото у себе си, а не Божественото. За онзи, в чиито представи достойнството произтича от неговите материални притежания или личностни качества, обидата, накърняваща достойнството му, е жестока, несправедлива и зовяща за отмъщение. Ала такъв род обида не може да засегне ученика от тайната Школа на живота. Понеже притежанията, към които се стреми той, са от нетленно, а не от преходно естество. Той знае, че никой не може да му ги отнеме, нито да ги омаловажи. Значи и най-страшната обида, която атакува тленната му природа, материалните му обвивки и притежания, бива отразена от неогъваемата броня на неговото духовно самообладание и рухва смазана в нищото.

Истинският човек, според цитираната мисъл на Учителя П. Дънов, е онзи, който мисли “право”, т.е. правилно. Такъв човек именно е ученикът, устремен към Божественото. Затова и единствената обида, на която той е подвластен, е да установи, че не мисли правилно. Но това не е вече обида, а обективна самооценка. Без да е постигнал подобна, съвършено точна и справедлива самооценка, той не може да продължи по посока на своето духовно-нравствено развитие и усъвършенстване.

По тази причина за обида при окултния ученик няма смисъл да говорим. Това е минал етап от неговото израстване, спомен от кресливия хоровод на жабите в блатото на мировата илюзия.

Да постигнеш достойнство в духовен смисъл, означава още да пречупиш навеки гордостта. Тя има навика да се спотайва в най-тъмните ъгълчета на съзнанието и да изскача навън в най-неподходящия момент. Ако в някаква ситуация – подтикван от тихия, но настойчив глас на гордостта – окултният ученик реши, че е постигнал нещо важно за своето развитие, че е преодолял още едно високо препятствие по вечния Път към Бога, то той рискува в същия този миг да загуби всичко. Дори и без да е извършил нищо в света на материята, дори и само да е допуснал мисълта за мнимото постижение, той поема риска да го изгуби без остатък и да е принуден да започне всичко отначало. Защо ли? Защото самият факт, че си се подвел по все още неовладяната си гордост, доказва, че постижението наистина е мнимо, сиреч недовършено, недообработено, не докрай култивирано.

Друг остър препъни-камък е самолюбието. То е рóден брат на гордостта и те двамата твърде много си приличат. Озъртайки се с достойнство сред масата от все още непрогледнали, непробудени души, ученикът може да реши, че вече е отишъл много напред, че вече е велик и заслужава само почит и уважение. Особено от тези откровено слепи светски люде, с които се сблъсква на всяка крачка и които му дължат най-малкото признателност, че вижда далеч отвъд техния така нисичък и стеснен хоризонт. Да, ама те дори и не го забелязват, камо ли пък да го зачетат заради безспорното му превъзходство над тях. И тогава той решава да докаже себе си, да им покаже колко отчайващо напред е отишъл, колко безусловно ги е изпреварил по път, който в същност не означава нищо за тях. И в следващия момент надутият като пъстроперест паун ученик се сгромолясва с цялата възможна комична показност от своя въображаем пиедестал и става за смях на онези, които само допреди секунда са стоели неми и скупчени в подножието на неговото съградено върху пясък и въздух величие. Последствието за него е повече от неприятно – налага се да напусне Школата и да се върне по пътеката на изпитанията, за да научи онова, от което с такава готовност се е отказал, за да възвеличи неоправдано себе си.

Достойнството на истинския окултен ученик се издига и върху още редица фундаменти. Върху един от тях се мъдри величествен надпис: “Избавен от заблудите на чувствата”. Какво означава това? Означава, че той е хванал здраво юздите на своя емоционален живот и не допуска чувствата му да вземат връх над здравия разум. На първо място – по отношение на другия пол. Не можеш да бъдеш окултен ученик, ако не си овладял своята сексуалност! Най-мрачната и същевременно най-плодоносна жътва на Черната ложа е за сметка на неовладяната, разпуснатата, фетишизираната до абсурд сексуалност на земните хора. На нашата планета има въплътени агенти на Черното братство (най-вече от женски пол), чиято основна задача е да съблазняват податливите на полови увлечения люде и да ги завличат по нанадолната пътека на плътските наслади направо към портите на ада. Длъжни сме да признаем, че тяхната работа дава завидни резултати – разбира се, с отрицателен знак. Някои от тези същества не са хора в тесния смисъл на понятието, макар че по външен вид не можем да ги различим от останалите наши събратя. Те са изпълнители на специална мисия, пратеници от гвардията на Луцифер, които използват свръхумело потенциалната слабост на земния човек да се поддава на половия нагон и да му служи в противовес на своето духовно призвание.

Два са най-плодоносните инструменти на силите на Мрака, чрез които те повеждат към духовна смърт мнозина измежду нас: сексът и насилието. Цялата масова култура на цивилизования Запад е изградена върху тези два стълба на личностното саморазрушение, на разлагането на душата. Почти без изключение продуктите на тази откровено упадъчна култура предлагат безброй вариации на разюздана сексуалност и безспирно, в много от случаите – непредизвикано, насилие. В този дух бива възпитавано и младото поколение, което тепърва преоткрива вековните нравствени ценности и се стреми да намери собствения си път в живота.

Само действително достойният човек може да остане неосквернен от безчетните попълзновения на черните братя, които посягат на най-съкровените ни импулси, тежнения и мечти и с неподозирана лекота ги превръщат в уродливи копия на красивите оригинали. Слугите на Луцифер подменят Божествената Любов с животински секс, богатството на духа – с материални притежания, съединяването с Небесния Отец – с преходна слава, надмогването на низшата природа у човека – с властта над ближния. Някой беше нарекъл дявола “кривото огледало на Бога”. И със сигурност е прав – лукавият подменя всички истински стойности с превъзходно измайсторени дубликати, фалшификати, които много, много трудно можеш да различиш от неподправените образци на духовните стойности. Оцелява само зоркият, чието вътрешно зрение не допуска да подмени истината с лъжа, та дори и най-бляскавата, най-майсторски подправената и украсената.

Има една иронична сентенция, която гласи: “Когато се борят разумът и сърцето, винаги отстъпва разумът, защото е по-умен.” За повечето от нас, уви, тази констатация е съвсем точна. Като правило отдаваме предимство на сърцето – сиреч на чувствата, дори и цената да е заглушеният глас на разумното начало у всекиго от нас. Последствията са ясни. Най-гибелните измежду тях вече посочихме по-горе. А иначе всеки от нас има собствен горчив опит от контактите си с другия пол, който виси като Дамоклев меч над всяка глава. С едно ярко изключение – истинският окултен ученик, който е надмогнал поривите на плътското у себе си и се е научил да трансформира сексуалната енергия в най-фина енергия на творческата изява.

Върху друг такъв фундамент на заслужено завоюваното достойнство четем: “Избавен от илюзиите на ума”. Тук уловките са не по-малко и не по-безопасни от онези на чувствата и телесните страсти. В езотеричния индуизъм умът бива оприличен на маймуна, която непрестанно подскача от клон на клон – т.е. от мисъл на мисъл – и никога не намира покой. А щом не откриваш покой, значи не можеш да се концентрираш върху нищо за достатъчно дълго време и не бива да очакваш да постигнеш нещо в живота. Да успокоиш ума, да го впрегнеш на истинска работа в полза на духа – това е майсторството, което се изисква от ученика по Пътя към Божествената Истина. А това значи да не позволяваш на ума (рационалното) да навлиза непозволено в териториите на душата (мистичното, метафизичното), а да си знае винаги мястото като помощник на реалния господар на човека – Божията искра у него, безсмъртната монада.

Който върви неотклонно по духовния Път, постепенно се изпълва с дълбока вътрешна увереност, с искрено и ярко чувство за собствено достойнство. Ала това не е показнáта надутост или надменното усещане за превъзходство над другите, с които се кичи егото. Това е онази непоколебима и твърда като скала сигурност, че си открил своето истинско предназначение в света на материята, че си разгорял Божията безсмъртна искра в душата си и че Онзи, Който бди над всички създания и ги насочва към целта на тяхното съществуване, е станал твой неразделен Спътник по всички неизброими космически пътеки.

Пребродил пространствата на вековни заблуди, надскочил крепостните стени на хилядолетни илюзии, построил си приживе неръкотворен паметник на духовното начало, стъпил върху постамента на претопената в небесно злато низша своя природа, ученикът от Школата на вечния живот се отправя достойно с отмерени, спокойни стъпки към следващото предизвикателство в паноптикума на Вечността – олтара на духовния Учител.

Константин Златев