Красотата

„Красотата е външен израз на светлината, която излиза от Бога.”

„Чрез красотата ние идваме до Бога.”

„Красотата се ражда от добродетелите.”

„Красотата е свързана с доброто в света. Колкото човек е по-добър, толкова е по-красив.”

„Красотата е нещо живо. Тя е външен израз на реалността.”

„Красотата зависи от мисълта.”

„Красотата е качество на човешката душа.”

(Учителят Беинса Дуно)

Красотата е отражение на Божествената Истина в световете на формата.

Само истинният може да бъде красив. Красивият винаги изразява онази степен на великата Истина, до която е достигнал по духовния си Път към съвършенството.

Според Библията Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина. Светлината навред във Вселената говори за присъствието на Всевишния, за изявата на Неговата височайша творческа Воля. Светлината, която излиза от Бога, се разпространява във всички посоки, на всички равнища в Битието като градивен творчески импулс и като красота. Следователно там, където съзираме красотата, тя свидетелства за наличието на Божествената светлина на сътворението и за присъствието на самия Творец. Човекът, изпълнен със и струящ Божествена светлина, я дарява на всички, с които общува – при това напълно безвъзмездно: „Красивият човек отразява Божествената светлина върху другите хора” (Учителят Беинса Дуно). Както и при всеки друг дар от вълшебната градина на Божиите блага, всеки възприема според ръста на духовното си развитие. По-нататък цитираната мисъл на великия Учител продължава по следния начин: „А пък грозен човек е този, който има някакъв дефект, вследствие на което част от тази светлина не може да се отрази. Красивият, честният, справедливият отразява светлината, която излиза от Бога.” За кой вид грозота става дума в случая – външната или вътрешната? Вътрешната е определяща; тя рано или късно се проектира и навън и деформира чертите на засегнатия от нея човек. И обратно – онзи, който притежава вътрешна красота, става проводник и разпространител на Божествената светлина.

Красотата е свят на сбъднати мечти.

Родена от неизменното и повсеместно Божествено присъствие, красотата и сама по себе си се явява пътека, по която бихме могли да достигнем до Бога. Създавайки красота около себе си и у самите нас, ние извайваме образа на Божественото в своята душа и навлизаме в просторите на свръхсъзнанието. „В красотата има нещо Божествено, което изтича. Това, което изтича от Слънцето, не е самото Слънце. В красотата има нещо, което изтича, то е Божественото, неуловимото” (Учителят Беинса Дуно). От Божественото изтича красота във всички посоки, навред във Вселената. Красотата не е самата Божествена Същност, но е родена от нея. Красотата е лъч от сиянието на Божественото.

Добродетелите са най-ярките скъпоценни камъни в блестящата корона на човешката душевност. Всяка придобита добродетел добавя нов щрих на красота към онзи, който я е завоювал. Неговата аура изсветлява, багрите ú се пречистват и стават още по-фини и лъчезарни, лицето му започва да излъчва благородство и възвишеност, жестовете му омекват, словото му се изпълва с мощ и въздейственост, от него струи Любов и всеотдайност.

Добродетелите са израз на въплътеното в нашия свят всемирно Добро. Добрият човек винаги изглежда красив. Божественото Добро, което прелива в душата му, облагородява чертите му, изпълва с нежен аромат атмосферата около него, привлича по невидими нишки всички, които общуват с него. Добрият неизменно е човек с обаяние. Дори и да не можем да го обясним, ние се прекланяме пред него и бихме желали на свой ред да го култивираме. Така вътрешната красота на добрия човек неусетно се превръща и в образец за подражание.

Космическият живот е изтъкан от хармония и красота. Първоначалният замисъл на Създателя е те да царуват навсякъде, във всяка точка на творението. И не на последно място – в човешкото сърце. Праведният живот, животът, съграден върху изпълнението на духовните закони във Всемира, ражда красота. А тя на свой ред – като жива тъкан, вплетена в Промисъла на Върховното Божество – влива живителни струи в потока на грандиозното вселенско съществувание, осмисля по своему пътя към най-високите сфери на Духа, дирижира неописуемо прекрасната музика на сферите и изтръгва въздишка на възхищение от всеки, който съумее да я оцени. Затова красотата е образ на самата извечна Реалност, на онази първична Идея, събудена в Разума на Древния по дни и превърната от Него в живот, движение, развитие, пълнота.

Разумните корени на красотата водят началото си от Божествения Разум, но впоследствие намират почва и в човешкото съзнание. Красотата е свързана с фини нишки с триадата на душевността – мисъл, чувство и действие (съответно ум, сърце и воля): „Красотата е нещо разумно. Красотата седи в твоята мисъл, в твоето сърце, в твоята воля. Реализираната красота, това е воля. Съдържанието на красотата е човешкото сърце, а простора го донася човешкият ум” (Учителят Беинса Дуно). Заслужава си да поразсъждаваме над това твърдение. От него следва изводът, че създаването на красота е разумен, осмислен процес, в чиято основа лежи волята. Когато процесът обхваща цялата Вселена – на всички нейни равнища, тогава двигател е всемогъщата Воля на Твореца. А когато сведем наблюдението до мащабите на нашата човешка изява, осъществител е индивидуалната или колективна воля на хомо сапиенс.

Разумното начало при раждането на всичко красиво предполага и наличието на определено съдържание: „Красотата трябва да има съдържание” (Учителят Беинса Дуно). Красотата сама по себе си не може да не бъде съдържателна, защото е призвана да въздейства върху външните и вътрешните сетива на онези същества, които са в състояние да я възприемат и да я оценят.

Обикновено откриваме красотата във формите – в тяхното изящество, в хармонията и съвършенството им. Ала красота може да има и в динамиката на действието, в жестовете, състоянията, позата, погледа... С особена мощ заблестява тази динамична, вихрена красота в миговете, когато сме подложени на проверка: „Красиво е, когато човек се намери пред изпитание и запази присъствие на духа си” (Учителят Беинса Дуно). Да запази присъствие на духа е по силите само на онзи, който живее в духа. А това е живот на вечно преоткриване на всичко красиво, което диша и пулсира около нас и у самите нас. У такъв човек всичко е красиво – вътрешната му красота се проявява в цялостния му израз: „Красотата трябва да бъде изразена в главата, лицето, ръцете, краката, в цялото тяло, в походката, в словото, в постъпките, в поведението” (Учителят Беинса Дуно). Всички сме виждали такива хора. Те сякаш плуват в океан от красота. И нищо натрапчиво няма в израза и поведението им; съвършена хармония и естественост струи от всеки техен жест или дума. Те са най-красноречивите вестители на красивото върху сцената на живота. А са такива, понеже Божественото е оживяло у тях: „Човек може да бъде красив, само когато Господ е в него” (Учителят Беинса Дуно).

Великият духовен Учител на България и планетата разкрива и една от тайните за придобиване на красота: „Ако искате да бъдете красиви, работете с ума си.” Всеки човек в една или друга степен използва ума си – нали сме разумни същества?!, – а в същото време красивите хора са рядкост. Защо? Защото красота придобиват само онези, които употребяват умствения си потенциал за благородни, неегоистични цели, за общото благо. И това е красота, която не може да бъде постигната и с най-скъпата козметика, с най-изисканите гримове, помади, червила и пр. Това е естествената красота на човека, познал Бога и съединил разума със сърцето си в хармонично, неразделно цяло. Ако става дума за жена, тя сигурно няма да бъде избрана за „Мис свят” (на обществения вкус са наложени мерки и стандарти, почиващи върху заблуди и користни интереси), но затова пък за нея вече е отредено слънчево място в Царството Небесно, в селенията на ангелите. Наш дълг е да уважаваме дълбоко и искрено такива люде, защото „... красивите мисли, чувства и постъпки ще спасят хората” (Учителят Беинса Дуно). Те са наши спасители, дори и да не го съзнават!

Красотата разпръсква на всички страни светлина и целително лъчение. Нейният антипод – грозотата, напротив, обгръща в мрак онези, които са я допуснали в душата си: „Красотата има магическа сила, тя може да лекува. Грозотата носи тъмнота” (Учителят Беинса Дуно). Магическата сила на красотата произтича от нейния Божествен произход, както и от способността ú да извисява духовната природа на човека. Окултният ученик, който живее под знамето на един висок идеал и е готов да пожертва всичко в негово име, върви по пътя на красотата и вечната младост: „За да бъдете красиви и да не остарявате, носете висок идеал в себе си” (Учителят Беинса Дуно). Вечната младост в лексиката на духовното познание означава „вечен живот”.

Високият идеал, според който окултният ученик се придвижва по духовния Път, изисква задължително и безусловна преданост към Истината. Затова именно: „Красотата на ученика трябва да седи в това – той да говори Истината! Красотата е облекло на Истината” (курсивът мой – К.З.), както свидетелства Великият Посветен. Един от най-кратките пътища, по които Божествената Истина достига до човешкото съзнание, е под формата на красота. Езикът на красотата е език на Истината, която я е създала.

Красотата е рожба на Истината, но и на Любовта: „Всички хора на Любовта са красиви. Когато те обикнат и когато обичаш, ставаш красив” (Учителят Беинса Дуно). Любовта е майка на всички добродетели. Красотата сама по себе си не е добродетел, но представлява израз на придобита добродетел или на съвкупност от такива. Правилното отдаване и приемане на Божествена Любов – чиста и светла, напълно безкористна – донася на крилете си образа на красотата. При това красота вътрешна – на сърцето и душата, и външна – на тялото, лицето, движенията, жестовете, позата, стойката, усмивката, погледа...

Пътят към постигане на красотата започва от физическото поле – света на формите, преминава през астралната сфера и бива увенчан в менталната област. Така красотата постепенно обгръща и мислите, и чувствата, и делата на човека, който се стреми искрено към нея: „Силата на човека седи в това – да има нещо, на което да разчита – една светла мисъл, една красиво чувство и една красива постъпка. Преди всичко ще се учите да създадете красивите форми, после красивите чувства, после красивите мисли” (Учителят Беинса Дуно). Следователно красотата и като постижение по пътя на духовната еволюция, и като опора за изграждане на добродетелен характер, и като източник на духовна сила извира от хармоничното единение и проявление на ума, сърцето и волята. Според същия велик Учител истинската красота извира от духовната природа на човека, от неговото безсмъртно начало: „Видите някой млад и хубав човек и казвате: „Колко е хубав!” Тази хубост се дължи на човешката душа и на човешкия дух.” И няма как да е другояче, защото духът на човека е рожба на Всемирния Божий Дух, а душата е проекция на индивидуалния човешки дух в материята, във физическото тяло. Върховният Създател на космическата красота няма как да не е съвършеният образец на всичко красиво, източник на всички видове красота, неин вдъхновител и вечен изразител. Търсейки съзнателно Него, Бога, ние постепенно, крачка по крачка разбулваме всички одежди на вездесъщата Красота, с които тя е облечена в различните сфери на Единната Реалност. И откриваме висшата ú същност при съединяването с Неговия Дух. През погледа на Духа всичко е красиво, всичко е осмислено, всичко е хармонично и целесъобразно. Налага се да преминем през безброй изпитания и светове, за да достигнем до тази жадувана цел, но усилията определено си заслужават.

Същевременно, веднъж завоювана и издигната до света на мисълта, красотата не трябва да остане там и да започне да закърнява в своята неподвижност. Нужно е тя да бъде пренесена плавно и безпрепятствено този път отгоре-надолу – от менталното поле, през астралното, до физическото: „Какво ще добиете от вашата красота? Ако красотата не може да я пренесете в мисловния свят, откъдето да я снемете в духовния свят и оттам – на физическото поле, вие не разбирате законите на красотата. Красотата не бива да бъде статична, а динамична” (Учителят Беинса Дуно). Под „духовен свят” в случая следва да разбираме астралния – този на чувствата, желанията, емоциите и страстите. Очевидно един от най-важните закони на красотата е необходимостта от нейното пълноценно и максимално широко разпространяване. То от своя страна изисква от нас усет за красивото и умение да го поднасяме на всички – и на тези, които са способни да го оценят по достойнство, и на онези, чиито духовни сетива все още са слепи за него. При допира до красивото първите се изпълват с тиха радост и душевна благодат, а вторите биват изправени пред предизвикателството на вътрешната трансформация.

Няма съмнение, че красотата притежава по-висока стойност от грозотата. Дори и най-невежият човек, ако бъде изправен пред избор, ще се спре на красивото, а не на грозното. Този безспорен факт говори красноречиво за неустоимата привлекателност на обектите, излъчващи красота: „Вие обръщате голямо внимание на красотата. В какво седи красотата? По какво се отличава красивият от грозния? По ценността. Грозният материал не е ценен, а красивият е ценен” (Учителят Беинса Дуно). Тази реплика на Учителя на Бялото братство намира своето неопровержимо доказателство в областта на изкуството – обладаващите красота произведения на всички видове изкуство са несравнимо по-ценни и по-търсени от безличните и грозните. В случая наличието на красота би могло да бъде обявено и за критерий, разграничаващ истинското от опошленото или комерсиализираното изкуство, което наричаме просто „кич”.

Според Учителя Беинса Дуно от решаващо значение за култивирането на красота – външна и вътрешна, е качеството на духовната храна, която приема човек: „Красотата не е само външно качество, но и вътрешно. Иска ли човек да бъде красив, с приятна външност, с ясен поглед, той трябва да знае каква храна да дава на духа си. Храни ли го със съответна за него храна, човек придобива физическа и духовна красота.” Както е известно от езотеричното познание, под „духовна храна” следва да разбираме чистите мисли, светлите чувства и благородните постъпки, насочени в съвкупност към разширяване владенията на всемирното Добро.

Както бе посочено по-горе в цитатите, използвани за мото на настоящото изложение, красотата стои в пряка зависимост от мисълта. Към това изискване Мировият Учител добавя още: „Трябва да участват ред способности и чувства, за да стане човек красив.” Под „способности” тук той навярно има пред вид усвоените и прилагани в ежедневието добродетели. Към всичко изтъкнато дотук Учителят Беинса Дуно прибавя и особено интересната връзка между красотата и определени анатомически характеристики на човека: „Красотата на човека се определя от неговата глава (отношение към Божествения свят), от белите дробове (отношение към духовния свят) и от стомаха (отношение към човешкото и растителното царство).” Съдържанието на тази мисъл ни насочва към съответствието между реалното състояние на тези органи (главата, белите дробове и стомаха) и идеалния им първообраз, предназначен да приема, обработва, съхранява и отдава енергиите на Божествения, духовния и материалния свят. При всеки човек това съотношение е различно. Разбира се, никъде в природата не бихме могли да срещнем еталон за анатомическо съответствие в смисъла на казаното от великия Учител на Любовта. Съответствието е, на първо място, енергийно или вибрационно. И доколкото посочените анатомически органи са годни да провеждат енергиите, за които са предназначени, дотолкова те отговарят и на невидимия еталон за енергийна съвместимост и съответствие.

Същевременно в Словото на Учителя Беинса Дуно красотата е обвързана и с наличието на определена доза мъдрост, насочваща човешката мисъл към прекрасното навред около нас и в самите нас: „Човек трябва да мисли върху красивото в живота, върху благата, дадени от Бога. Той трябва да се стреми да бъде мъдър и любещ като Бога. Следователно човек трябва дълго време да мисли върху красиви неща, да възприема красиви и възвишени чувства и да проявява добри постъпки, да изработва ценното в своя характер.” Естествено, не можем за ден или два да станем мъдри и любещи като Бога – за това са нужни огромна поредица въплъщения в човешката разумна форма. За нас е достъпен обаче методът на малките стъпки, завещан ни от същия велик Учител. Крачка по крачка, ние сме в състояние да извървим целия път към съвършенството. А едно от най-ценните завоевания по този неравен, но достоен път без всякакво съмнение е красотата – външна и вътрешна, на тялото и на душата.

Не на последно място, красотата на човека зависи и от неговата словесност, от начина, по който той си служи с думите. Факт е, че редица видни личности са станали такива поради умението си да говорят обаятелно, завладяващо аудиторията. Красноречието им е грабвало вниманието на множество хора, които са били готови да ги последват навсякъде и във всичко. За жалост – далеч не винаги за целите на Доброто... Така или иначе, във всички времена блестящите оратори са формирали във висша степен общественото мнение и са повеждали своите народи или последователи по съдбоносни за тях пътеки. В този ред на мисли Учителят Беинса Дуно споделя: „Човек не може да бъде красив, ако от езика му не излизат сладки, силни и красиви думи.” В нашата съвременност сме заобиколени от всички страни с всичко друго, само не и със „сладки, силни и красиви думи”. Точно обратното! Средствата за масова информация, електронните и печатните медии по всякакъв начин разпространяват и налагат откровено груб, вулгарен, отблъскващ жаргон. Езиковата култура на днешна България е в окаяно положение. Дори и люде с безспорно висока интелигентност, с научни титли и звания демонстрират потискащо безсилие да се изразяват на приличен, изискан език. Достатъчно е да слушаме половин или един час някоя от пледоариите в Народното събрание, за да ни се изправи косата от ужас, че депутатите – уж цветът на нацията, избраници на мнозинството – откровено са затънали в мътно и зловонно езиково блато. Ами предизборните политически дебати, наситени с цветисти ругателства и езикови извращения от най-разнообразно естество...?! Младите хора у нас виждат и чуват всичко това и го възпроизвеждат безкритично, дори с известна наслада. Заслушайте се в диалозите на учениците в градския транспорт, в градинките и парковете, на обществени места, даже в собствените им домове. Никой от нас, представителите на по-старото поколение, не живее със самооценката, че е бил ангел. Но това, на което ставаме свидетели днес, в една претендираща за европейска цивилизованост държава, навява само най-мрачни и тягостни чувства. Никой не е в състояние да наложи цензура, а и не е необходимо. Времената на цензурирания тоталитаризъм безвъзвратно отминаха. Единственото, което е нужно, е: самоконтрол и значително повишен естетически критерий. Изглежда лесно постижимо, но – уви! – съвсем не е в съвременна България, където отчисленията за култура едва-едва кретат на опашката на републиканския бюджет. Не икономическите показатели и стандартът на живот възпитават младото поколение, а климатът в обществената среда, стройната и адекватна на потребностите система на образование и личният пример на възрастните.

Живата Разумна Природа също ни предлага безброй образци на вдъхновяваща красота. От най-малкото до най-крупното в нея е сътворено и съществува в равновесие, хармония и целесъобразност. Гениалният философ Имануел Кант (1724-1804), родоначалник на немския класически идеализъм, е останал в историята освен с философското си наследство и с крилатата фраза: „Има две неща, от които не мога да престана да се възхищавам – звездното небе над мен и нравственият закон вътре в мен!” За търсещия в Духа звездният небосвод е извор на вглъбение, съзерцание, вдъхновение и неизчерпаема прелест. Красотата на тази част от Божието творение е разкрил в Словото си и Мировият Учител, вселен в българско тяло: „Най-красивият момент е изгряването на Слънцето и залязването на Слънцето. Вторият красив момент е изгряването и залязването на Венера. Третият красив момент е изгряването и залязването на Сириус. Това са трите най-важни момента в живота на човека. Слънцето представя Божествения живот, който постоянно изгрява в душата.” Слънцето е изворът на живота в нашата родна звездна система. По време на своя изгрев и залез то отправя към Земята своите най-благотворни лъчи и енергии. Непосредствено след изгрева му е и най-подходящото време за космическия танц на Паневритмията. Венера е свещена планета, значително по-високо еволюирала от нашата. От Венера на Земята преди 18 милиона години са били изпратени възнесени Учители, които да положат началото на земната Йерархия на Светлината – Светоначалието на Бялото братство, ръководител на еволюцията на земното човечество. И в наши дни от същата планета ни посещават извисени Същества с цел да подпомогнат нашите усилия в моменти на съдбоносни преходи. А Сириус – също в съгласие с духовното познание – е един от звездните обекти, имащи пряко отношение към създаването, утвърждаването и развитието на разумния живот върху Земята.

Хармонията в Живата Разумна Природа, съвършеният баланс между нейните форми, естествената ú прелест и всеобхватната ú разумност, лежаща в основата на всички природни процеси, представляват прекрасен пример за човека, стремящ се към красотата. Всеки от нас общува с Природата и със себеподобните посредством езика на движенията и жестовете. Той също така би следвало да бъде хармоничен, т.е. красив и предразполагащ. В тази насока е и съветът на Великия Посветен: „Природата обича правилните, разумните движения. Трябва да има хармония, трябва да се научите да се движите красиво. В движенията на краката, очите, ръцете, тялото, навсякъде трябва да има красота.” Съвършен и завладяващ сетивата образец за хармонични, плавни, естествени и извънредно красиви движения предлага, например, изпълнението на една прима-балерина. Нейното елегантно придвижване по сцената, изящните форми, които извайва с ръцете си, в съчетание с дълбочината на проникване в пресътворявания от нея образ създават естетическа наслада, извисяват душите на съзерцаващите я с благоговение зрители, предават идеята на автора с максимална автентичност и неоспорима преданост към своето изкуство. А изкуството – което и да е то – е несравним и непресъхващ източник на естетизъм, вдъхновение и Божествена красота. Разбира се, ако бива създавано от истински таланти – от онези така редки избраници на Всевишния, които Той е надарил с дарбата да предават посланията Му на своите братя и сестри с неподражаема оригиналност и непостижима мощ на внушението. Затова и всички истински творци са посланици на Божествената Истина и Любов, разкривана пред нас чрез красотата и въздействието на техните творчески постижения.

Средата на живот също оказва своето въздействие върху човешката красота, най-вече върху външната. Хармоничната среда предлага оптимални условия за изработване на красиви форми на тялото, лицето, жестовете, движенията. И обратно – дисхармоничната обстановка, когато се превърне в тенденция, ни загрозява. По този повод Учителят Беинса Дуно отбелязва: „Нашите лица не са толкова красиви, понеже външната обстановка, при която живеем, не дава условия да се прояви нашата красота, светлината на нашата душа. Човек, който е заставен да работи непрекъснато, който е подложен на непосилен труд, той не може да бъде красив. Постоянните терзания набръчкват лицето. Хармоничната среда създава красотата.” Изводът е, че светлината на душата може да се прояви само при нормални условия на живот, когато основните потребности на човека са задоволени, когато той не се претоварва с изморителен труд, когато намира уют, спокойствие и разбиране в своя дом. Тогава и лицето му започва да сияе, той е уравновесен и доброжелателен и предразположен да търси красотата във всичко около себе си.

Малцина от нас са достигнали до такъв стадий на своето духовно развитие, който да им позволява проникване в същността на Божествената Любов. Повечето хора се лутат по кривите пътеки на човешкото разбиране за Любовта и изстрадват несполуките си да я превърнат в смисъл на съществуването си. Такива уроци са горчиви, но съвсем наложителни, понеже ако не осмислим човешкото, не ще достигнем до Божественото. В Словото на Учителя Беинса Дуно е отредено място и за едно напътствие относно дистанцията в общуването между хората. Оказва се, че личната красота и красотата на самия контакт са в пряка зависимост от степента на близост: „Прекалената близост е опасно нещо. Не се приближавайте много един до друг. Мисълта трябва да бъде близка. Ако един човек се приближи много до някого, той изгубва своята красота. И ако се отдалечи много, пак я изгубва.” Препоръката е най-ценна за влюбените, които тъгуват най-вече поради физическото отсъствие на партньора. Мисълта, плод на духа, е тази, която действително ги свързва. Телесното общуване е само проекция на духовното. Когато между мъжа и жената съществува истинска и дълбока духовна връзка, всичко останало между тях се получава естествено и красиво. Няма ли такава връзка, дори и най-силното емоционално привличане рано или късно се изчерпва, отлетява и оставя след себе си усещането за празнота.

Не са малко онези измежду нас, които са склонни да отъждествяват красивото с модното, независимо за коя област на човешката изява става дума. Учителят на Божествената Мъдрост, обаче, е на друго мнение: „Красотата е необходима и във физическия, и в духовния, и в Божествения свят. Да бъде човек красиво облечен, това не значи да следва модата. Модното облекло не е всякога красиво. Красива дреха е онази, гънките и линиите на която съвпадат с тия на тялото.” Модата е хранителен източник на суетата. Основното ú предназначение е да мотивира зависимите от нейните тенденции хора да си харчат парите за нови, възхвалявани като модни продукти, без които те преспокойно могат да минат. Веднъж Сократ завел учениците си на Атинския пазар, като ги предупредил, че именно там ще им преподаде поредния си урок. Застанали те насред тържището, огласявано от виковете на множеството продавачи, възхваляващи стоката си. Сократ се огледал на всички страни и запазил за минута мълчание, за да могат учениците му да навлязат в атмосферата – шумотевица, хаос, неразбория, надвикване... Неповторимата пъстрота на пазарната главоблъсканица... И тогава Учителят изрекъл само едно кратко изречение: „Колко много неща, без които мога!” В това се състоял целият му урок.

Така и ние без всякакви затруднения бихме могли да преживеем, без да плащаме прескъп данък на модата – независимо колко изкусителни са нейните примамки. Една зависимост по-малко и спестени доста пари, които можем да използваме за нещо, действително необходимо.

По-важно е от тези думи на Учителя Беинса Дуно да осъзнаем, че потребността от красота е налична и в трите свята – физическия, духовния и Божествения. Всеки от тях има своите критерии за красивото, ала това, което обединява всички полета на Проявеното Битие около неподправената красота, са двата велики космически принципа – Истината и Любовта.

Не можем да говорим за красота и да не споменем за по-красивия от двата пола – жените. Учителят на Бялото братство излага в тази насока една съвършено нестандартна теза, която изисква задълбочен размисъл, за да бъде разшифрована: „Красивите жени носят греха на света, а грозните носят добродетелите. Красивата жена е благословение, без нея животът щеше да бъде ад. Но и без грозните животът щеше да бъде ад. Понеже на Земята има и красота, и грозота, да благодарим: едните изкупват греховете на хората, а другите носят утешение за човешката душа.” Как да разбираме тези думи? Със сигурност има различни варианти и насоки на тълкувание. Да се опитаме да проследим една от тях. От една страна, красивите жени носят греха на света, понеже тяхната физическа привлекателност съблазнява мъжете, въвежда ги в изкушение, разпалва плътските им страсти, последствията от което са известни на всички. Дори и мъжът само да е пожелал жената в съзнанието си, само с мисълта си, тогава според Христос той пак е прелюбодействал, т.е. изпаднал е в прегрешение. Казано на езотеричен език: натрупал е карма. От друга страна, красивите жени са благословение, тъй като събуждат и най-благородни и възвишени чувства у мъжете, импулсират творците да създават шедьоври, мотивират наглед съвсем обикновени люде да вършат подвизи, подтикват мъжа да дава най-доброто от себе си. Следователно красивата жена може да бъде и демон, и ангел. Зависи самата тя каква би желала да бъде; зависи и как мъжете я възприемат. А грозните представителки на нежния пол са определени като носителки на добродетелите, защото липсата на физическа красота ги насърчава да наблягат на душевната. И в тази сфера те постигат своето жизнено удовлетворение. Ако, естествено, не се озлобят срещу другите, по-хубавите от тях. Тогава резултатът е плачевен – грозна и зла. В рамките на семейната идилия това е образът на вечно недоволната, мърморещата и нахокваща съпруга, на която всичко ú е криво априори, която отдавна е омръзнала на своята половинка и която в лицето на мъжа си вижда единствено причината както за настоящото си нещастие, така и за пропуснатото щастие. Ако някой от вас разпознае в тази роля близка жена, нека приеме, че приликата е случайна и че примерът е само хипотетичен. А който го е преживял или го преживява в момента, нека се зареди с Божествено търпение, да се смири и да наблегне на развиването на други възможни добродетели, към които го подтиква съвместното съжителство с подобна особа.

Шегата си е шега, но красотата е нещо твърде, твърде сериозно...

Всички ние изпитваме насъщна потребност да откриваме красотата, да ú се възхищаваме, да поемаме от нейната живителна енергия и да я стаяваме в душата си. За влюбения цялата красота на света е събрана в очите на любимото същество. За страдащия красотата е остров на утеха или спасение. За твореца красотата е муза, която – макар и рядко (най-малкото – по-рядко, отколкото той би желал) – каца на рамото му и го повежда по пътеката на творческото му осъществяване. За мъжа красотата е жена, с която той би споделил живота си. За жената красотата е мъж, когото тя би последвала и на края на света. За бохема красотата е удоволствието на мига, насладата от неговото максимално удължаване. За аскета пък красотата е способността да се лишиш от всичко – или почти от всичко – в името на вътрешната пълнота. А за търсещия по духовния Път красотата е образът на Божественото, което той е открил в сърцето си и го е извел на свобода, за да заблести като брилянт на извисената до небесата духовност.

Красотата е дреха на духа.

Константин Златев