Равносметка

 

„Да бъде животът ни съвършен, това е смисълът на нашето съществувание.” (Учителят Беинса Дуно)

Отшелникът изтри потта от челото си с опакото на ръката си и приседна край пътя да си почине. Протритата му дреха го стягаше като нажежена до червено ризница. Бе жарък юлски ден. Слънцето препичаше безмилостно, прахоляк се вихреше на облачета след стъпките му, откакто бе поел към планината. И когато усети, че повече не може да се бори с умората и жегата, реши да си даде кратък отдих. А и мощната снага на любимата му планина вече се извисяваше гордо на хоризонта. Още ден път – и ще си бъде у дома. Да, тя че неговият дом отдавна, твърде отдавна. Дори не знаеше от колко години. Вече бе престанал да ги брои. Нима имат значение човешките мерки за времето, когато си се отправил към вечността...

Седеше притихнал върху туфа полуизсъхнала трева, заслушан в спомените си. И тъкмо щеше да махне с досада ръка (защото каква полза от спомени, когато живееш в безвремието) и да поеме отново на път, когато чу гласове. Някъде отдолу, от равнината. Сигурно идеха хора от малкото селце, което преди няколко часа остави зад себе си. В гората от едната страна на пътя растяха гъби и диви ягоди, разстилаха се дебели сенки и шуртяха бистри поточета с ледена планинска вода.

След минута вече ги зърна надолу, по пътя. Бяха момче и момиче. На възрастта, на която той някога напусна дома си. Нито още деца, нито вече младежи... Вървяха усмихнати, хванати ръка за ръка, и току се споглеждаха изпод око, срамежливо... „Влюбени птички...” – мина му през ума. И в същия миг споменът го грабна и го отнесе някъде много надалеч.

Той самият, преди още да бе прогледнал за живота, се влюби в едно момиче. То бе ново в техния град. Пристигнало бе отскоро с родителите си и ходеше на уроци по френски език при една изискана госпожа в съседната къща. Още щом я зърна за първи път с плавната ú походка да пресича улицата и да влиза в съседния вход, той разбра, че тя му е много, много близка душа. Научи кога идва на уроци и по това време винаги си намираше повод да излезе от къщи и да я проследи с поглед, когато минава покрай него. А тя пристъпваше леко, с вирнато носле, с гордо вдигната глава и без да поглежда встрани. Сякаш не забелязваше нищо около себе си. Напразно се опитваше да надзърне в очите ú и да открие отражението си в тях. И може би така и щеше да си остане недосегаема в непристъпната си крепост, ако негово величество Случаят не му беше подал ръка.

Онази сутрин (понеже тя ходеше на уроци именно сутрин) из градчето цареше необичайно оживление. Очакваха някаква важна особа от столицата и цялата градска управа начело с кмета бе на крак от ранни зори. Метяха улиците и ги поливаха с огромни маркучи. Всичко трябваше да заблести от чистота, та да спечелят одобрението на именития гост. А дали той въобще щеше да обърне внимание на приготовленията – това е отделен въпрос. Големите политици, силните на деня държавни мъже обикновено са твърде ангажирани с народните дела, та да зърнат нещо, по-далече от носа си. Ама, хайде – нали такъв е редът. Трябва да е чисто и прегледно навсякъде.

Та онази сутрин и по тяхната улица бяха плъзнали като мравки чистачи с дълги метли и други, въоръжени с внушителни маркучи, излизащи от утробата на водоноски . шумотевица, суетня, гърлени подвиквания, възсоленички шеги, изобщо... брожение. Кипи работа, градът се хигиенизира като за изложба, елате ни вижте!

А момичето си вървеше все така невъзмутимо по тяхната улица, защото урокът си е урок и хич не го интересуват някакви си важни клечки със столична репутация. Та то тъкмо завиваше от ъгъла, когато водоноската му пресече пътя и един дърт циганин, без да го вижда, пусна мощна струя вода – като че от Ниагарския водопад... И докато се усети какво е направил, момичето бе залято от глава до пети с вода, сякаш току-що излязло от басейн. Но не по бански костюм, а в басмената си рокличка. Тя мигом залепна по тялото ú и очерта с безмилостна точност нежната ú фигура. Момичето дори не успя да каже „гък”. Остана вкаменено на мястото си и не знаеше какво да прави. Водата се стичаше от него и в краката му лъсна тъмното око на солидна локва. Тогава момчето разбра, че е ударил неговият час. То се завтече като светкавица към сащисаното момиче. В крачка свали от гърба си връхната си дреха и го наметна с нея. Без да продума, притисна крехките ú рамене и я отведе в дома си. Помогна ú да се подсуши. Изрови една стара, но чиста рокля на майка си и въобще спаси положението. Урокът по френски така или иначе пропадна, но честта на момичето бе спасена. То му благодари с топла усмивка и признателни очи. И си тръгна. Няколко месеца след това родителите ú напуснаха града и я отведоха със себе си. Той дори не научи името ú. Това, което знаеше със сигурност, обаче, бе, че образът на момичето ще остане завинаги в сърцето му.

Минаха много години. Родителите му си заминаха от този свят. Той остана съвсем сам и реши да тръгне по белия свят да дири истината. Коя точно истина – още не знаеше. И така изостави родната си къща и се засели в планината. И немалко истини прозря в самотното си общуване с Бога, ала образът на онова ангелско момиче си оставаше все така ярък и красив в съзнанието му. С хора почти не общуваше. Дори ги избягваше, понеже му разбъркваха мислите и нахлуваха неканени в покоя на душата му.

Две сенки, паднали върху му, които му закриваха жаркото следобедно слънце, го изведоха от вцепенението. Момчето и момичето, все така хванати за ръка, се бяха спрели пред него на пътя. Гледаха го усмихнати и без въпрос в очите. Той също им се усмихна. Никой не продума.

След минута, в която погледите им оставаха слети в прегръдката на тиха обич и разбиране, те продължиха пътя си. Толкова млади и така влюбени...

А отшелникът не мръдна от мястото си и, притворил очи, отново извика в паметта си светлия лик на онази, която завинаги бе изваяла в сърцето му прекрасен, величествен паметник на съвършенството.

Константин Златев