Достойнството

“Две неща трябва да има ученикът: достойнство и смирение.”

(Учителят Петър Дънов)

Всеки от нас разбира достойнството по различен начин. За един то е свързано с по-скъпата къща и по-луксозната кола; за друг – с изрядно гримираната красавица, която води под ръка; за трети – да бъде поне малко по-добре от съседа; за четвърти – да напредне в кариерата, независимо на каква цена; за пети – да спечели едно спортно състезание; за шести – да събуди възхищението на тълпата; за седми – да открадне колкото се може повече от държавата, без да го хванат; за осми – банковата му сметка да набъбва все повече, с тенденции да се пръсне под напора на нулите след единицата; за девети – да форсира новото си “Ферари” до пръсване под прозорците на махалата; и т.н, и т.н. “Разни хора – разни идеали!” – казваше навремето Алеко Константинов. И достойнството, следователно, е или може да бъде идеал, но разбиран от всекиго по своему. За ниския то е идеал, който би трябвало да го направи по-висок; за бедния – да го направи по-богат; а за мъдрия – да го зареди с повече духовна сила.

Един от великите Посветени през последните векове – гениалният поет, философ и мислител Йохан Волфганг фон Гьоте, разкрива своето разбиране за достойнството, обединявайки в една сентенция емоционалната наситеност с дълбокия смислов фундамент. Той заявява: „Ако изгубиш богатство, нищо не си изгубил. Ако изгубиш имот, малко си изгубил. Ако изгубиш чест, всичко си изгубил.”

В своето безсмъртно Слово Мировият Учител Петър Дънов (Беинса Дуно) не е пропуснал и темата за достойнството. Повече в контекст, отколкото пряко изследвана, нейното разглеждане не оставя съмнение в позициите, от които бива третирана. А това са позициите, възгледите на Новото учение, предоставено безвъзмездно от Великия Посветен на българския народ и на земното човечество с основна цел – изграждане основите на Новата Култура на шестата подраса от V коренна раса, Културата на Божествената Любов.

За т.нар. обикновен човек – сиреч за онзи със средно равнище на духовно развитие – Учителят П. Дънов препоръчва да култивира две главни добродетели: търпение и смирение. Посредством придобитото търпение той би трябвало да овладее юздите на своята емоционалност и да насочва енергийните потоци, с които го дарява Космосът, за конструктивни намерения и задачи. А смирението от своя страна ще го изпълни с вътрешен мир и ще му помага да преодолява и най-трудните житейски ситуации със спокойствие, вътрешна увереност и добронамереност. Така постепенно, стъпка по стъпка, човекът ще надрасне своето еволюционно ниво и ще напусне пътеката на изпитанията, за да навлезе в чертозите на окултното ученичество.

Окултният ученик, в съответствие с категоричното наставление на Учителя на Бялото братство (ББ) в България, следва да развие също две водещи добродетели: достойнство и смирение. Тъй като той вече е изминал отсечката, за която са актуални търпението и смирението (която осветлихме по-горе), изводът е, че за него търпението се включва иманентно, вътрешно присъщо в смирението. Тоест той е по подразбиране вече изтъкан от великото търпение на духовно прогледналия и се стреми да трансформира придобитото в непоклатимо смирение.

Втората добродетел, която ученикът по духовния Път е призван да завоюва, е дала името на настоящото изложение – достойнството.

Към кой от деветте вида разбиране на достойнството (разгледани в самото начало на лекцията) можем да причислим отношението на окултния ученик към достойнството? Естествено, към нито един. Ако той клони към някой от тези девет вида интерпретация на проблема за достойнството – или към друг, подобен на изброените, то просто не бива да бъде наричан “окултен ученик”. Той си остава в “човешкото”, в тинята на заблудите и плътските желания и ще му бъде нужно още доста време да се пробуди за истините на духовния живот.

Но ученикът от окултната Школа затова е ученик, защото всички тези “придобивки”, за които така ламтят и така алчно ги преследват безпросветните слепци от стадото на невежеството, отдавна вече не го вълнуват. Той си е поставил други жизнени цели, изградени върху твърдата скала на Божествената Истина, и никой повече не би могъл да го завлече отново в блатото на мировите илюзии и безсмислените напъни да се увековечиш чрез материално благоденствие.

Какво означава за окултния ученик да притежаваш достойнство?

Първо – да осмислиш вярата си в Бога и да я подкрепиш с духовно познание.

Второ – да устояваш на всички изкушения и съблазни на материалното битие, с които те залива от всички страни кривналата по твърде лош път съвременна цивилизация.

Трето – да съединиш теорията с практиката, знанието с приложението му в ежедневния живот. Така истините на великото Божествено Слово се превръщат в неразделна и непобедима частица от собственото ти сърце.

Четвърто – да откриеш високия идеал в твоя земен път и да му останеш верен при всички обстоятелства, дори на кръст да те разпъват.

Пето – да се научиш да прощаваш на всички и за всичко.

Шесто – към великодушието да прибавиш и целомъдрие, което според Учителя П. Дънов е абсолютно задължително, за да разчупиш кармичните окови и да разтвориш небесните порти на Свободата пред твоя дух.

Седмо – да оставаш сляп за всички прегрешения на ближния.

Осмо – да си спечелиш правото да те наричат “достоен ученик” на твоя духовен Учител и Наставник.

Девет – да можеш да издържиш с ненарушимо спокойствие и хладнокръвие и най-жестоката обида или унижение.

Десет – дори и в най-непрогледния мрак на твоето земно съществуване да не губиш от духовния си взор Светлината на Божественото си предназначение.

Ако изпълниш всичко това, а и още много, наистина можеш да заявиш с увереност и без излишна скромност, че си човек с достойнство. И не просто човек, а пробудена душа, която е прогледнала за Божия План относно планетата, човечеството и самия теб и следва този План с неуморимо постоянство и всеотдайност.

Безценна е великата Мъдрост, с която Учителят на ББ у нас допълва панорамата на изискванията за разгръщане на това толкова комплексно качество на душата, назовано “достойнство”. От само себе си се разбира, че никой не би достигнал хималайския връх на достойнството, ако не се е научил да мисли правилно: “Всички хора се обиждат. Обидата идва от накърняване на човешкото достойнство, а достойнството на човека е да мисли право. Това е човекът” (Учителят П. Дънов). Как да разбираме това негово разсъждение? Преди всичко – в разглежданата мисъл на Световния Учител, вселен в българско тяло, е заложен смислов парадокс. Действително, обиждат се всички хора – но не и окултните ученици, а още по-малко – духовните Учители. Под “хора” би трябвало да разбираме онези, чието схващане за достойнството е ограничено в посочените най-горе девет точки. А и всички останали като тях. Ученикът по Пътя към съвършенството не е подвластен на обидата. Той знае, че Бог се стреми да му преподаде някакъв важен урок и че онзи, който го обижда, е неговият незаменим учител именно за този урок. Като правило урокът е свързан със смирението, което за ученика е цел № 1, но покрай него почти винаги има и други съществени акценти.

Да се обиждаш, означава да подхранваш човешкото у себе си, а не Божественото. За онзи, в чиито представи достойнството произтича от неговите материални притежания или личностни качества, обидата, накърняваща достойнството му, е жестока, несправедлива и зовяща за отмъщение. Ала такъв род обида не може да засегне ученика от тайната Школа на живота. Понеже притежанията, към които се стреми той, са от нетленно, а не от преходно естество. Той знае, че никой не може да му ги отнеме, нито да ги омаловажи. Значи и най-страшната обида, която атакува тленната му природа, материалните му обвивки и притежания, бива отразена от неогъваемата броня на неговото духовно самообладание и рухва смазана в нищото.

Истинският човек, според цитираната мисъл на Учителя П. Дънов, е онзи, който мисли “право”, т.е. правилно. Такъв човек именно е ученикът, устремен към Божественото. Затова и единствената обида, на която той е подвластен, е да установи, че не мисли правилно. Но това не е вече обида, а обективна самооценка. Без да е постигнал подобна, съвършено точна и справедлива самооценка, той не може да продължи по посока на своето духовно-нравствено развитие и усъвършенстване.

По тази причина за обида при окултния ученик няма смисъл да говорим. Това е минал етап от неговото израстване, спомен от кресливия хоровод на жабите в блатото на мировата илюзия.

Да постигнеш достойнство в духовен смисъл, означава още да пречупиш навеки гордостта. Тя има навика да се спотайва в най-тъмните ъгълчета на съзнанието и да изскача навън в най-неподходящия момент. Ако в някаква ситуация – подтикван от тихия, но настойчив глас на гордостта – окултният ученик реши, че е постигнал нещо важно за своето развитие, че е преодолял още едно високо препятствие по вечния Път към Бога, то той рискува в същия този миг да загуби всичко. Дори и без да е извършил нищо в света на материята, дори и само да е допуснал мисълта за мнимото постижение, той поема риска да го изгуби без остатък и да е принуден да започне всичко отначало. Защо ли? Защото самият факт, че си се подвел по все още неовладяната си гордост, доказва, че постижението наистина е мнимо, сиреч недовършено, недообработено, не докрай култивирано.

Друг остър препъни-камък е самолюбието. То е рóден брат на гордостта и те двамата твърде много си приличат. Озъртайки се с достойнство сред масата от все още непрогледнали, непробудени души, ученикът може да реши, че вече е отишъл много напред, че вече е велик и заслужава само почит и уважение. Особено от тези откровено слепи светски люде, с които се сблъсква на всяка крачка и които му дължат най-малкото признателност, че вижда далеч отвъд техния така нисичък и стеснен хоризонт. Да, ама те дори и не го забелязват, камо ли пък да го зачетат заради безспорното му превъзходство над тях. И тогава той решава да докаже себе си, да им покаже колко отчайващо напред е отишъл, колко безусловно ги е изпреварил по път, който в същност не означава нищо за тях. И в следващия момент надутият като пъстроперест паун ученик се сгромолясва с цялата възможна комична показност от своя въображаем пиедестал и става за смях на онези, които само допреди секунда са стоели неми и скупчени в подножието на неговото съградено върху пясък и въздух величие. Последствието за него е повече от неприятно – налага се да напусне Школата и да се върне по пътеката на изпитанията, за да научи онова, от което с такава готовност се е отказал, за да възвеличи неоправдано себе си.

Достойнството на истинския окултен ученик се издига и върху още редица фундаменти. Върху един от тях се мъдри величествен надпис: “Избавен от заблудите на чувствата”. Какво означава това? Означава, че той е хванал здраво юздите на своя емоционален живот и не допуска чувствата му да вземат връх над здравия разум. На първо място – по отношение на другия пол. Не можеш да бъдеш окултен ученик, ако не си овладял своята сексуалност! Най-мрачната и същевременно най-плодоносна жътва на Черната ложа е за сметка на неовладяната, разпуснатата, фетишизираната до абсурд сексуалност на земните хора. На нашата планета има въплътени агенти на Черното братство (най-вече от женски пол), чиято основна задача е да съблазняват податливите на полови увлечения люде и да ги завличат по нанадолната пътека на плътските наслади направо към портите на ада. Длъжни сме да признаем, че тяхната работа дава завидни резултати – разбира се, с отрицателен знак. Някои от тези същества не са хора в тесния смисъл на понятието, макар че по външен вид не можем да ги различим от останалите наши събратя. Те са изпълнители на специална мисия, пратеници от гвардията на Луцифер, които използват свръхумело потенциалната слабост на земния човек да се поддава на половия нагон и да му служи в противовес на своето духовно призвание.

Два са най-плодоносните инструменти на силите на Мрака, чрез които те повеждат към духовна смърт мнозина измежду нас: сексът и насилието. Цялата масова култура на цивилизования Запад е изградена върху тези два стълба на личностното саморазрушение, на разлагането на душата. Почти без изключение продуктите на тази откровено упадъчна култура предлагат безброй вариации на разюздана сексуалност и безспирно, в много от случаите – непредизвикано, насилие. В този дух бива възпитавано и младото поколение, което тепърва преоткрива вековните нравствени ценности и се стреми да намери собствения си път в живота.

Само действително достойният човек може да остане неосквернен от безчетните попълзновения на черните братя, които посягат на най-съкровените ни импулси, тежнения и мечти и с неподозирана лекота ги превръщат в уродливи копия на красивите оригинали. Слугите на Луцифер подменят Божествената Любов с животински секс, богатството на духа – с материални притежания, съединяването с Небесния Отец – с преходна слава, надмогването на низшата природа у човека – с властта над ближния. Някой беше нарекъл дявола “кривото огледало на Бога”. И със сигурност е прав – лукавият подменя всички истински стойности с превъзходно измайсторени дубликати, фалшификати, които много, много трудно можеш да различиш от неподправените образци на духовните стойности. Оцелява само зоркият, чието вътрешно зрение не допуска да подмени истината с лъжа, та дори и най-бляскавата, най-майсторски подправената и украсената.

Има една иронична сентенция, която гласи: “Когато се борят разумът и сърцето, винаги отстъпва разумът, защото е по-умен.” За повечето от нас, уви, тази констатация е съвсем точна. Като правило отдаваме предимство на сърцето – сиреч на чувствата, дори и цената да е заглушеният глас на разумното начало у всекиго от нас. Последствията са ясни. Най-гибелните измежду тях вече посочихме по-горе. А иначе всеки от нас има собствен горчив опит от контактите си с другия пол, който виси като Дамоклев меч над всяка глава. С едно ярко изключение – истинският окултен ученик, който е надмогнал поривите на плътското у себе си и се е научил да трансформира сексуалната енергия в най-фина енергия на творческата изява.

Върху друг такъв фундамент на заслужено завоюваното достойнство четем: “Избавен от илюзиите на ума”. Тук уловките са не по-малко и не по-безопасни от онези на чувствата и телесните страсти. В езотеричния индуизъм умът бива оприличен на маймуна, която непрестанно подскача от клон на клон – т.е. от мисъл на мисъл – и никога не намира покой. А щом не откриваш покой, значи не можеш да се концентрираш върху нищо за достатъчно дълго време и не бива да очакваш да постигнеш нещо в живота. Да успокоиш ума, да го впрегнеш на истинска работа в полза на духа – това е майсторството, което се изисква от ученика по Пътя към Божествената Истина. А това значи да не позволяваш на ума (рационалното) да навлиза непозволено в териториите на душата (мистичното, метафизичното), а да си знае винаги мястото като помощник на реалния господар на човека – Божията искра у него, безсмъртната монада.

Който върви неотклонно по духовния Път, постепенно се изпълва с дълбока вътрешна увереност, с искрено и ярко чувство за собствено достойнство. Ала това не е показнáта надутост или надменното усещане за превъзходство над другите, с които се кичи егото. Това е онази непоколебима и твърда като скала сигурност, че си открил своето истинско предназначение в света на материята, че си разгорял Божията безсмъртна искра в душата си и че Онзи, Който бди над всички създания и ги насочва към целта на тяхното съществуване, е станал твой неразделен Спътник по всички неизброими космически пътеки.

Пребродил пространствата на вековни заблуди, надскочил крепостните стени на хилядолетни илюзии, построил си приживе неръкотворен паметник на духовното начало, стъпил върху постамента на претопената в небесно злато низша своя природа, ученикът от Школата на вечния живот се отправя достойно с отмерени, спокойни стъпки към следващото предизвикателство в паноптикума на Вечността – олтара на духовния Учител.

Константин Златев