Поема за доброто - моноспектакъл

Поема за доброто - моноспектакъл from Embassy of Peace, Sofia on Vimeo.

Снежана Гавазова

ПОЕМА ЗА ДОБРОТО

(по Светото Писание)

В памет

на Стоян Михайловски

РЕЧЕ Господ белобрад

и направи чуден свят –

пръсна вечния покой

във движения безброй...

В шест дни после Той гради

и земята подреди...

А на седмия почива

и доволно се потрива,

че кълбото се върти –

ден от нощ да раздели.

Сторил беше и човек –

млад и здрав, със разум лек –

да прогледне този свят,

с колко радост е богат!

Тъй, човека заобича...

Воля даде му да тича.

Предостави му земята

и върховен дар – жената,

да усети нежността

в лоното на красотата –

образ нов на вечността...

Господ всичко туй направи

не от страст да се прослави:

Той презира гордостта,

несъвместна с мъдростта.

Горда беше злата сила

и не бе се примирила!

Неспособна да узнае

как от кал живот се вае,

взе да дебне тя човека,

та душата – още мека –

да превземе и в двубой

с Бога да се хвърли той.

Нито Ева, ни Адам

знаели какво е свян...

и венецът на света

бил ...човешка голота...

С мургави тела, в позлата

голи скачали в реката,

боси тичали в тревата

и се кичели с цветята...

Господ гледал ги в захлас:

“Да! Добре направих аз...”

Може ли да спре Творецът?

Виждал Той на туй конеца...

И понякога с тъга

ровел в своята брада...

Знаел Той как злата сила

алчно гълта... всичко смила...

“Скъпи, мъничък човече,

трябва да порастваш вече –

сам със злото да се бориш!

Гледам аз – какво ще сториш.”

... И коварната змия

по дървото запълзя...

Беше то, дърво вълшебно...

С плодове зелени... дребни,

твърди... и на вкус горчиви,

прости – ябълчици диви...

Господ с болка във душата

не посегна на змията,

а десницата Си свята

твърдо вдигна над земята.

Гледа Той – присвил очи,

как животното пълзи,

как завива към жената,

податлива на лъжата...

Истината още спи –

в ябълката тя искри...

И на злото от устата

Ева взема я в ръката.

Ще отхапе! ...То се знай –

любопитна е безкрай!

“Истината – чрез лъжа!

Тъй ще преродя света...

Нека обгори в измама –

към доброто друг път няма!

...И за разума, свещен,

само нощ поражда ден.

Братко малък, дръж се прав!

Ще те отделя чрез гняв –

правя разрез между нас

и ще чакам този час,

да се върнеш пак при мен –

мъдър, силен, несломен!”

...Ева гледаше Адам...

Той се вцепени от срам –

първи път усетил нещо

как облива го горещо...

Сбърчи ведрото чело –

неразумен е за зло!

Само... спомни си тогава:

– Господ туй ни забранява!!!

Ево, плод от туй дърво –

забранен е...

– А защо?

– Мила, Сатана, лукавият,

тоз въпрос чрез теб задава!

– Може би... но ...отхапи –

за да видиш ...как горчи!

Той отхапа...

И с ръка махна Господ!

Потъмня... Смях зловещ се разрази –

Сатаната се яви

в тоя тържествуващ час...

Но изтръпна!

Грозен глас

прикова го към земята...

Там – високо, сред позлата,

в ослепителни лъчи

Бог изчезна в небесата...

И покапаха сълзи...

* * *

...Сякаш зинала уста,

чака черната земя...

Дъжд отдавна вече няма –

за Адам беда голяма!

И забравил за Баща си,

с пот отглеждаше сина си,

който Ева му роди...

Станал още от зори,

той поглеждаше небето,

не за Бога, а задето

трябва нещо да яде!

Бе разбрал, че с две ръце

много може да направи...

А сина – да не забрави

тез умения човешки,

учеше го... и от грешки

го предпазваше. И сам

слагаше пред зло капан:

утоляваше го с кръв –

всяка от приплода пръв...

Смисляше, че ветровете,

бурите и ледовете

срещу него са сами –

и са ...духовете зли...

А Божественото Слово

чакаше ...за време ново –

след несметен брой от дни,

с вяра да го озари...

Мощен лост държеше Господ,

но чедата – още прости...

Сатаната своя дял

бе заграбил вече цял...

Сина два Адам остави –

първи братя във плътта –

брат от брата се избави,

заслепен от завистта!...

Взе човекът да роптае –

срещу кой, и той не знае...

И видя във брат си враг,

пред дома си сложи праг;

с кръв земята раздели

и зароби се с пари!

И тогава във потоп

Бог удави цар и роб:

край да сложи на лъжата

и разобличи змията!

...И запита се:

“Дали Сатаната победи?”

“В кал обърнах НЕ човека –

той това ще помни, нека!...

И ще търси КОЙ е ТОЙ!!!”

Плува със ковчега Ной...

И семейството с тревога

той спасява ...с изнемога...

И животните – по две –

мъжко, женско – за дете!

“Тъй, човече, вече сам

ти пристъпяш в моя план,

щом живота оцени

в страшните си слепи дни!

...Време идва -– скоро той

ще прозре, че брат е МОЙ!

Но ще го подготвя аз

чрез пророк за този час.

Трябва после – образ Свят

да премине в този свят...

Краен откуп е това –

с него влизам във КРЪВТА!

ДУХ – със пример ще им дам,

за да се покаят – знам!...

Тогава към доброто

СЛОВОТО ...ще заработи!

* * *

БОЖЕ, Който Си голям!

Слънце що изпращаш нам:

светли, радостни лъчи,

опрощаващи сълзи...

Всяка като капка дъжд

да промие изведнъж...

всичко сбрано във душата –

тежко ...още непознато...

И прокарваш в храсталаци,

гробища ...и странни знаци –

ивица за малките ни стъпки.

...Със живеца на търпението

все пренасяш ни над тлението

и поднасяш пред очите ни,

всеки път Безкрая в дните ни

в семе дребно обкован...

Хвърляш Ти цветя връз просяк,

в пътя Си зовеш ни боси...

В слабоумния се криеш

с разум злото да надвиеш!

И със времето в ръка

дърпаш струна не една...

Пръсна толкова искри –

в гении през всички дни...

Ти! На Ева през ръката

ни откри и Свободата –

в живия й лик двояк:

светъл лъч сред нощен мрак.

* * *

Знае ли човек – от пръст,

що е да висиш на кръст?

Закован пред всички, жалко,

като пеперуда малка...

И в прегънато ходило,

дето майка ти е мила...

и грижовно с кърпа трила –

брат ти! С чук... ръждив пирон

да забива! ...Твоя стон,

твоя ужас, твоя плач

да не чува... И палач

вкаменен ...да бъде той!!!...

...Поколения безброй

се омайвали с кръвта.

Зверско пиршество била

за очите ...луди, ...зли,

...хищни, викащи: Умри!...

...Пред човека... Който сам

преживявал ...този срам!

Бог създаде светлината

и видя, че е добро.

Раздели я от тъмата

и видя, че е добро.

После раздели водата

и видя, че е добро...

Тъй създаде Той простора,

та небе да имат хората...

* * *

Мъдрост! Ах, бъди проклета

заради Земята клета...

Творчество! Навек заспи –

ти поднасяш черни дни...

Господи, прости, прости...

клетвите ми грешни, зли...

Знам, изпитваш най-добрите

и оставяш ги в злините,

ала тях не правиш Ти!

Сатаната е, нали?...

Авраам сина въздаде

на олтар пред Тебе, Ти

Своя Син на смърт предаде,

а над него се смили!

Йов!... Не Те предаде той,

цял потънал в кръв и гной...

ТВОЯТ СВЯТ Е ТОЛКОЗ ВИДИМ,

НО С ТАКЪВ Е ТЪНЪК СТРОЙ,

ЧЕ ПОКАЗВА НИ ДА ВИДИМ

КОЛКО Е НЕВИДИМ ТОЙ !

Алилуя! Алилуя!

Появи се през нощта,

дето слънцето изгрява,

ослепителна звезда!

Верен знак е тя отнине –

Бог е слязъл с ново име!

С кръв синовна, с нас сплотен,

да смени нощта със Ден!

ДЕН в душата на човека

– за да дири той просека

през беди и тъмнина

винаги – чрез Любовта!

Астроложките гадания

в древни източни писания

казвали, че две планети

срещат се. Тогава свети

много ярка светлина:

знак за нови времена!

И когато тя се види

във съзвездието Риби,

сочело:

нов цар юдейски

скоро ще се появи,

щото Риби израелски

покровител са били...

А пък Риби са на запад –

ново слънце,

точно там,

се поражда в кръговрата

според Господния план.

Как от Изток мъдреците,

дето знаели това,

да не тръгнат след лъчите

на Витлеемската звезда?

Те са само трима

вярващи в една звезда...

Че в небето знаци има

за съдбата на света!

Благовестие – отгоре

във века лукав и див –

туй, що хората ще сторят,

е под Божия молив...

Всичко! Слава и достойнство,

ученост – върховен пост,

на земята прах са просто

и към Него ...не са мост.

В нещо просто и наивно...

сякаш лесно, ей така,

съкровено и интимно

Той протяга ни ръка...

Туй изплашило е Ирод!

(без да знае за това!)

За да вдигне той секира

над невинните деца.

Със коварство и убийства

допълзял до царски пост

от Ерусалим на изток,

бебе – в гърлото му кост!

Имал дъщеря прекрасна,

Саломея – горда, властна,

галеница на баща...

в танца – огнена змия.

Но бе огън туй студен –

с похотта държеше в плен...

А в пустинята Йоан

глас издигаше – от там

с кожен ремък, с власеница

като вестоносна птица

той предричаше в Христа

НОВО царство на света!

Дръзко “рожбите ехидни”

плашеше със дните идни,

а Авраамови тела

освещаваше с вода!

Бог не иска сляпа вяра,

Словото изпрати Той

срещу общата поквара –

в изпитания безброй

всяко чедо под небето

не като животно клето –

с разум, да надхвърли бой,

та Човек да бъде той...

............

Ирод беше свикал пир.

Звън на чаши – вой безспир...

Редки плодове, месо,

на подноси от злато...

Изведнъж се появи

дъщеря му... И с очи,

жест, походка ...ослепи

замъглените души...

Туй, което стана после,

бе подвластно не на Господ!

В танц Хетера полетя

по дланта на Сатана!

...Тръпне белият корем –

бряг за плод и стръв скроен.

Риби сребърни – бедра

и мрамор – рамена...

Ева ли превъплъти

тя във земните й дни?

Но не с ябълка в ръка,

а ...с глава върху тава!

Там, в Махерус, сред пустиня,

дето бродят бедуини,

бяха хвърлили Йоан

във вериги окован...

(Щом яви се лош вестител,

преброени са му дните:

под всевластните нозе

непременно ще умре!)

...И за този танц прекрасен

бе поднесен дар ужасен:

взе изящната ръка

кървавата му глава!

Слушай тихата Йордан...

В нейните води Йоан

вече кръстил е Христос!

Гледай как расте лозата...

как извива се сама

и от гроздове в позлата

сок излива над света!

Здраво пръчките запъват,

кротко тя по тях пълзи,

а търпи да я разпъват

в зноя и върху стени...

С рев издига се вълната

и се хвърля връз брега,

но ...разсипва се в краката ни:

празна сила е това!

В Галилея, край морето,

вече бродеше Христос.

В тридесетото си лето

там намери верен мост,

мост, по който да прокара

Словото към идни дни...

Бяха те добри рибари

загрубели сред вълни.

И са тръгнали след Него

боси в гол и прашен път!

“Тез кои са в тази жега?

На властта ли слагат прът?”

“Вижте, с тях върви Бандера.

Де ги води този луд?

Син е на баща – пантера...”

Подигравал се светът...

Колко ниско и приземно

в делника на тоз живот

гледа скотът, лицемерен,

алчен само за имот!

И когато светло чудо

тресне го, той вика “Лудо!”

И прокрадва се тогава

бавно, тежко и мъгляво

страх във двойната душа

и той бяга от това!

Дево, чиста и свещена!

Със душата на дете...

беше ти на Бог потребна

в плът със нас да се вплете!

Бог не може да обича

като нас, от страст обзет,

а навеки – в теб се врича

със душата на поет...

И синът ви бе израснал,

с ореховата коса,

а по-късно кестенява...

С рядка, хубава брада.

Среден ръст и светлосиви

умни и добри очи,

с лице весело, красиво

и мъжествени плещи.

Пръсти – нежни като лилия,

поглед – зорък, устремен...

в миг стопяващ се, в най-милия

нежен, вътрешно засмен...

Тъй различен бе от другите,

някак ...равен във гласа,

смисли влагаше в думите –

непознати досега.

Не говореше направо,

а със притчи, тъй мъгляви

за човечеца работен,

с ум и опит във живота...

“Но за кой се мисли този?

Казва даже, че бил Цар!

Щом си плащаме налози,

имаме си господар!”

...Господи, каква ти вяра?

А уверен бил е той

в пътя, който ще прокара

СВЕТЛИНА, ЛЮБОВ, ПОКОЙ...

И пристъпвал към душите

по пътеки – все извити,

за да прекоси сърцето

точно в мястото, където

то потръпва и боли

в свършека на свойте дни...

Че не бяхме осенени

от могъщ и светъл дух

във душата си нетленна.

А не свършва всичко тук.

Но... тежко, горко томува,

който беше го прозрял,

Той не беше нито чуван,

нито беше оцелял!

Римски гнет! Желязо тежко

бе огънало света

и жестокост нечовешка

сред сурова простота...

А картини там рисуват...

Злато сипе красота,

кораби далече плуват

и строят се чудеса!

Ти рибари ли рисуваш?...

Там, отгоре... Ей, стани,

слез тук, долу, не рискуваш

и от упор погледни!

Виж, сребреят наш’те гащи,

туй е сутрешната кал.

Сбрахме мрежите от снощи...

никой риба не е ял!

Ти ръцете нарисувай –

цели са в грапавини.

Докосни, не се надувай...

и отдолу погледни!

Виж, от струна са изрязани,

даже тук-таме бере...

Свирим ние в лодка празна

с дълго, тънко чепаре.

Не мелодия във синьо...

Знай, че днеска туй море

щом е ясно, господине,

и вълната ще реве!”

... „И не мислех да рисувам.

Просто тука си седях...”

Той със всеки се ръкува

и поседна посред тях...

– То се вижда, ти си учен...

– Този е от Назарет!

Чух, от дявола е купен

и неверник е заклет!

– Ти кажи, какво е ВЯРА? –

с поглед прикова Христос.

Посред лятната омара

премаля рибарът прост...

Пак погледна, но усмихнат,

ведър образ той съзря...

Всичко в него сякаш стихна

и той... махна със ръка...

Сетен път прибраха мрежи

(уловът им бе голям).

...И са тръгнали след Него...

А защо? Не знам – не знам...

Небесата – необятни.

Разумът ни – под въпрос...

И сънят е благодатен,

странен, извънземен гост...

Пуста ли си ти, пустиньо?

Има ли по-страшно име!

...А си лоно на делата

тъй далеч от суетата...

Тук пречиствал се Христос

сред молитва и във пост.

Тук отхвърлил Сатаната

и си отстоял душата...

Пуста ли си ти, пустиньо?

Или имаш друго име?

В тебе всмуква се светът,

ти утроба си и гръд!

В голотата ти ужасна

Слънцето не ще угасне!

Ти небе си на Земята.

Тук НА БОГА Е ПЕТАТА!

ГОСПОДИ! Не ни оставяй!

Страшно е на таз Земя!

Първо слепи сме за края,

после – безнадеждността...

Кой ни сгъва като книга,

изгоряла на свещта?

Мускулът не се повдига...

Висва силната ръка...

Но летата ни прехвърлят

и не мислим за това,

сякаш нещо ни надхвърля

и понася със крила

към неведома посока...

сред злини, войни жестоки...

НЕЩО... светло и добро...

Ала как? Къде? Защо?

Господи! Помилуй нас,

че сме слепи в този час,

че сме лоши ученици

и сме още алхимици...

И че вечното движение

търсехме със поколения...

А бе в приказката стара,

във дъжда по тротоара,

във звънтящата китара...

Трара-рара-рара-рара...

* * *

Колко хубаво било –

там на планината

вкупом сбрани във едно

като родни братя...

Учениците Христос

слушали с ума си прост

и пленявала душата

нова вяра – непозната...

Той говорел за Любов!

... И разкривал в образ нов

Бога техен – досегашен –

в справедливостта си страшен!

НЕ!... Той казвал “НЕ УБИВАЙ!”

И врага си възлюби!...

В бедността си не унивай,

с нея пръв ще бъдеш ти...

Спи в имота ти несрета,

а богатството е труд...

И сломена е победата,

щом наградата е ...труп!

Бог захранва всяка роля

във житейския ни път,

а свободната ни воля

в Словото намира плът...

Сам си отвори вратите

към небесните зари...

– че светът е пчелна пита

чрез делата ни добри...

Не проклятие и огън,

БОГ СИНА изпраща нам,

да поеме в изнемога

всичкия световен срам...

Гумното Си ще очисти,

класовете ще сбере

и от корен, чак до листи

с пролетта ще се сплете...

И е тихо и спокойно,

можеш вече да заспиш...

Слънцето така е знойно...

После дълго ще вървиш!

Долу, там във синевата

сякаш че трепти града...

Разминават се делата,

всеки си кове съдба!

Но което отминава

е проекция напред,

в прежно дело се вдълбава

семето на нов завет.

После семето пониква

в нас за бъдещите дни!

Тъй безкрайното ни вика,

с туй животът се гради!

Както расне огън в огън,

пали вярата така...

А огнища вече много,

хвърлен факелът в света!

Ах, горко ти, Юда, клети!

Как те Бог определи?

Кой ли път пълзи змията

с изкушение в зъби?

Със предателството гнусно

ти почерни свойте дни...

Да изкупваш ли се спусна

алчността ни за пари?

С тях те сграбчи толкоз властно

в ноктите си Сатана!

В най-големия нещастник

те превърна на света!

Трийсет сребърни парици –

Свобода за шепа трици!

...И по сила тази драма

равна и до днеска няма...

Христос предаде ти с целувка,

детенце както се целува...

С невероятната преструвка

доказа – всичко се купува!

И гордо Сатаната стана!

Но точно туй му бе капана –

Да! Няма правда на Земята!

Че тя не земна е, а свята!

И няма път в хоризонтала,

отворен е по вертикала...

Човешкият живот на кръст е,

че само тялото от пръст е...

Сърцето – не!...

И то се влива в поток

огромен на живота

и пулсът му към него –

КОД е!

Сърцето е вълшебна призма,

защото тройно ни пронизва:

през него мине ли светът,

и разумът добива плът.

Сърцето има своя роля

и води към различен свят,

но недорасли, по неволя,

за нас е още непознат!

Всеки иска къс земя

и убива за това!

Ала после на парчето

пак отглежда си детето...

Люби своята жена...

А защо да е така –

всичко в земния ни път

да се храни с чужда плът!

Крокодил да ни изяжда,

а с любов деца да ражда

и във страшната си паст

да ги носи в свойта власт

за живот... живот... живот...

(сред потоци кръв и пот).

Цялата световна мъка

в кръста носеше по пътя...

Ще надвие си сега

тя Христовата душа?

Всичко мълком издържа...

и увисна над света.

...Но пред злобното гъмжило

Той си спомни всичко мило,

всичко земно... със тъга

бе помолил Той Отца

с половината човешка...

“Таз горчива чаша тежка,

ако можеш, отклони...

Не как искам аз... а Ти!”

И разбра... И от Голгота

кротко гледаше живота...

Бе желязото на пост...

И отзад народ, все прост...

с мозък презасукан трижди –

правда в кривдата да вижда.

(Бог е дал с крака да ходим.

Ако тръгнеш на ръце,

то ще виждаш всичко сходно

със обърнато лице.)

...И в гледците на змии

братски, Той видя очи...

“Не съзнават свойта роля,

Господи! Прости им Ти!...

НЕКА БЪДЕ ТВОЙТА ВОЛЯ!

* * *

...И свърши се! Глава оброни...

Но точно в този страшен час

отвори прохода за нас!

О! Страшна сила беше таз –

народа в ужас и екстаз

от хълма като с длан помете...

Завесата във храма се разцепи!

Не мръдна само стотникът отпред.

В сърцето право – като арбалет –

прозрение желязото прониза,

не бе в доспехи сякаш, а без риза...

Да вярва на очите си не може...

“Наистина било!

ТОЙ СИН Е БОЖИ!”

...И два човека в себе си усети...

И как в мъчителна борба

от тях се ражда сякаш трети –

без знак, без име, а с душа...

...Това той заплати с главата.

(Сменен бе Ирод от Пилата.)

В жестокостта, но не тъй сляпа...

Очевидното го слиса...

Оправдава се и писа...

Да! Клеветата там не мина

тъй леко, като по вода...

Напираше вина да има,

ала докрай не я разбра.

Но в Иисусовото Слово

той усети нещо ново:

робът в мъдрост ще израсне

и ще стане НЕПОДВЛАСТЕН!

* * *

Написах всичко туй във рима,

но път от тук безкраен има.

И чувствам – Божия ръка

ми сочи: Ровиш се в пръстта!

„Не ме славете в стихотворство –

туй леко на ума притворство,

защото тежките слова

във кошница са по река...

Тъй дума в дума се привива,

че всяка рима горделива

е като камък във вода...

...Но само туй ще ви река:

Човече, ти безумец горд –

опрян на древен меч и род,

вдигни глава към небесата,

но нека взорът – на Земята

намери за духа покой...

Дълечен звук е още той –

отвъд простора се намира

най-чистият акорд на лирата,

стаена в твоята душа!

Признай смирено, че в греха

си се изправял на крака...

И във стремежи, и във бран –

по равно си отдавал дан

на Бога и на Сатаната...

Ала копнеж за светло чудо

в сърцето ти съм вдъхнал – лудо...

И в песните ти блика то!

...Но пак дочувам:

“А защо?”

Ах, прелест моя, ти – жена!

Отляво – с ябълка в ръка,

отдясно – с кървава глава,

в косите – с пролетен венец,

а на гърдите – с младенец...

Създадена си между нас

да имаш отговор завчас!

“Защо?”... Защо?!...

Та знам ли аз!

“Защо?” – вградено е във мен.

От него аз съм съграден.

Но... Ево, раждаща деца,

ти - мен ли питаш

за това?

Издателство ХРИКЕР – 2005

ISBN 954-8498-93-6

Снежана Гавазова (род. 1941 г.) е завършила Държавното музикално училище в София – цигулка, и Вокалния факултет на Музикалната академия – оперно пеене. Работила е като музикален редактор – фолклорист, в Националната телевизия до 1992 година, след което започва да пише. Публикувала е статии за българския фолклор. Издала е първата си стихосбирка през 2002 година – „Кафе, цигара, карамфил”. Има подготвени за печат три поеми и стихове.

Тя е сред многобройните ми приятели-творци, с които се запознавах случайно, но веднага установявахме сърдечен контакт и взаимно усещахме дълбокия си вътрешен афинитет към Истината, Доброто и Благородството на душите. В Поетическата работилница „Св. София, Вяра, Надежда и Любов”, съществуваща и действаща постоянно вече 10 години, Снежана бе една от личностите, които придават особено чист и вълнуващ аромат на нашите сбирки и представяния. Нейният разностранен талант има дълбока философска основа и е свързан с изконните добродетели и вековните традиции на българския народ.

Желая й от все сърце здраве и със стиховете си да намира все повече и повече искрени и добри приятели.