Люсиена Костова
Приказки
Съдържание
1. Приказка за призванието
2. Приказка за помощта
3. Приказка за изгубените жълтици
4. Приказка за слугата-син
5. Приказка за милосърдието
6. Приказка за вълка и житената питка
7. Приказка за души-приключенци
8. Приказка за цветята и човешкото щастие
9. Приказка за малката принцеса и големите върхове
Приказка за призванието
или как да носим товара на живота
Имало едно време един селянин, който работел като хамалин. Той носел торби с брашно на гърба си, без да се оплаква от работата си, но усещал, че му тежи. Един ден решил, че вече е крайно време да промени живота си, и си казал: “Стига ми вече това тегло. От днес нататък съм решил, че ще се захвана с нещо ново, но какво?” И се обърнал към Господ с думите:
- Господи, кажи ми с какво да се захвана, така че животът ми да бъде по-лек?
Господ му отговорил:
- Ето ти една торба с брашно и ще я носиш на гръб до края на живота си.
- Но така нищо не се променя! – възкликнал хамалинът.
- Така е – отговорил Господ – Единствената промяна е в това, че вече знаеш, чe това ти е дадено да правиш цял живот. Ти го правиш добре и можеш да го правиш още по-добре. Сега върви и изпълни това, което ти казах!
Селянинът се върнал в къщи и пред вратата си видял една торба с брашно. Без да се замисля, я нарамил и тръгнал с нея по белия свят. Вървейки по широките пътища, той срещал много хора, които възкликвали:
- Я, този човек е луд! Той носи торба с брашно, която му тежи, и не знае нито къде, нито защо я носи.
Човекът обаче бил щастлив, защото знаел, че изпълнява това, което Господ му е отредил и че го изпълнява все по-добре.
Не щеш ли, както си вървял, пред него се изпречил входът на една пещера. Той спрял да си отдъхне и запитал:
- Господи, какво да правя, трябва ли да вляза в тая пещера?
А Господ му отговорил:
- Не, синко, тази пещера не е за теб. Тя е за тези, които трябва да навлизат надълбоко, а ти не си един от тях.
Човекът нарамил отново торбата с брашното и продължил по пътя си. Не щеш ли, видял насреща си една планина и запитал:
- Господи, трябва ли да изкача тази планина?
А Господ му отговорил:
- Не, синко, тази планина е за хора, които трябва да се изкачват нависоко. Ти върви по пътя си и носи торбата, която съм ти дал!
Селянинът въздъхнал, погледнал към върха на планината, но не понечил да се изкачи, а продължил по пътя си. Както си вървял, през главата му се прокрадвали мисли, че животът му е досаден, че много би искал да влиза в пещери и да изкачва върхове, а не само да крачи по равния път.
Не щеш ли, от небето се спуснал орел, клъвнал чувала и брашното започнало да изтича на тънка струйка. Човекът си вървял, а товарът му все повече олеквал и олеквал. От един момент нататък торбата съвсем се изпразнила и без никаква тежест човекът можел да крачи и да си подсвирква по пътя, да се наслаждава на реките, на цветята и тревите. Дишал дълбоко и сърцето му пърхало от радост. Тогава той си казал: “Добре, че послушах съвета, който Господ ми даде, и продължих по пътя си. Вярно е, потрудих се, помъчих се, но бях по-млад, имах сили да го правя и издържах. А сега ми е леко и приятно. Какво щях да правя, ако бях влязъл в пещерата или бях тръгнал към върха на планината? Колко по-трудно щеше да ми бъде, защото в пещерата и в планината можех да се изгубя или да се нараня. Сега съм щастлив, че Господ ми е отредил такъв път, по който мога спокойно да вървя и да се наслаждавам на слънцето и водата, на птичките и тревата. Благодаря ти, Господи!”
А Господ му отговорил:
- Бъди спокоен, синко! Всеки получава това, което заслужава. Ти заслужи своя лек живот, защото се труди честно и усърдно. Слушаше Моите съвети и не се изкуши, и не се заблуди. Така заработи своето възнаграждение и Аз ти го давам от все сърце.
В този миг пред очите на селянина се разгърнала красива гледка. Накъдето и да обърнел поглед, пред очите му се ширели нивя, покрити със златно жито. Той казал:
- Господи, защо ми даваш тази награда, аз не съм я заслужил!
А Господ му отговорил:
- Ти ми се довери. Носеше безропотно своя товар и сега е дошло време Аз да ти сe отблагодаря за положените усилия. Ожъни това жито, прибери това зърно. То е твое. Ще те изхрани до края на живота ти и ти ще бъдеш щастлив, докато си жив.
Селянинът поблагодарил и се захванал да ожъне житото, което било награда за неговия неуморен труд. Прибрал житото, продал го и с парите си купил нова къща, в която живял щастливо до края на живота си. Разбира се, той не спрял да работи като хамалин и докато имал сили, носил чувалите с брашно, като го правел с лекота и удоволствие.
Понякога човек не знае какво да прави в живота и може да се заблуди. Важното е да намери своето призвание и да го изпълнява, защото тогава животът го възнаграждава.
Приказка за помощта
Имало едно време една млада жена. Тя всеки ден ходела за вода до извора извън селото, от където наливала пълни менци. Един ден, не щеш ли, срещнала една стара баба, която едва вървяла сама по пътя и пъшкала.
Младата жена понечила да ú помогне да изкачи хълма, зад който се намирал изворът. Бабата се обърнала към нея и казала:
- Дъще, така ти ще се забавиш и ще замръкнеш. Аз съм стара и вървя бавно. Никой не се интересува от мен и от моите мъки. Върви по пътя си и бързай, защото ти имаш деца и мъж, които те чакат да им занесеш вода.
Младата жена отвърнала:
- Не се притеснявай, майко, моите деца са млади, все някак ще се оправят, мъжът ми – и той може сам да се оправи, но на теб няма кой да ти помогне. Ти си сама и се мъчиш да вървиш със сетни сили, позволи ми аз да ти помогна.
- Добре – казала старата жена. – Така да бъде. Щом толкова искаш, дай ми ръка, за да се опра на твоята и да вървим заедно.
По пътя старата жена запитала младата дали иска да спрат да починат и те седнали под едно дърво на сянка. Тогава старата жена извадила от кесията си две златни монети и ги подала на младата жена.
- Искам да ти се отблагодаря за помощта – казала тя. – За мен твоята помощ беше безценна. Аз съм стара и уморена и вече е време да си отида от тоя свят. Ти имаш семейство и деца и ще можеш да си послужиш с тези пари. На мен те няма да ми трябват за там, където съм тръгнала.
Младата жена се опитала да върне парите, като казала, че би помогнала на всеки, без да очаква отплата за това, а старата жена се усмихнала и отвърнала:
- Човек трябва да бъде готов винаги да помогне, а все от някъде благодарност ще му се даде. Ето, вземи моите пари, така аз ще съм щастлива, че също мога да помогна на теб и твоето семейство.
Като казала това, тя се обърнала, въздъхнала и затворила очи, сякаш заспала дълбок сън.
Младата жена дълго се опитвала да я събуди, но неуспешно. Тогава тя се помолила за душата на старата жена и полека тръгнала обратно към къщи. Пристигайки у дома, вече било късно. Видяла, че двете ú деца вече са заспали, а мъжът й я чака уморен на прага. Тя му разказала за необичайната случка. Двамата се прегърнали и благодарили на Бога за помощта.
На другия ден отишли в града и купили нови дрехи на децата, а старата жена ги гледала от небето и се радвала заедно с тях.
Безкористна помощ се възнаграждава. Който е подал – той е получил!
Приказка за изгубените жълтици
Имало едно време един селянин. Както си орял на нивата, изведнъж изровил делва с жълтици. Делвата било счупена и жълтиците се посипали. Събрал селянинът, колкото можал, завързал ги в една кърпа, занесъл ги у дома си и ги показал на жена си.
- Виж, жено, какво намерих! – казал той.
А тя възкликнала:
- Виж, Господи, какво щастие на нас се падна! Толкова много пари! Какво ще ги правим сега? Да ги занесем на кмета!
- Не може така – рекъл селянинът – С тези пари може животът ни да се уреди. Ще купя крава, прасе, ще се пременя с нови потури, пояс и калпак. Нима не го заслужавам!
- Да – казала жената, – така е! Но тези пари не са твои! Ти само си ги намерил. Не върви да ги използваш за себе си. Вярно е, че имаме нужда от тях, но можем да ги дарим на даскала, с тях той ще поправи училището. Можем да ги дарим на кмета – той ще ги похарчи за селото. Може да ги дарим на попа – той ще ги похарчи за църквата. Виж колко много неща могат да се направят с парите от този делва!
- Права си! – казал мъжът – Само че на мен ми се иска да ги задържа.
Така и направил. Парите скътал под кревата, но не можел да спи. Сън не го хващал да умува какво да купи, как да ги похарчи. Трудно му било. Мятал се по цели нощи, не можел спокойствие да си намери. Главата го боляла, не можел да мисли. Тюхкал се, охкал, вайкал се.
Не щеш ли, един ден излязъл по работа и забравил вратата отворена. Минал един просяк, почукал, влязъл и тъй като нямало стопанин, претършувал къщата и взел каквото намерил – и новите потури, и новия калпак, и новия пояс, и скътаните под леглото жълтици.
Върнал се селянинът и що да види – няма му парите, няма му потурите, няма му калпака дори!
Седнал на прага и започнал да плаче, а жена му се приближила до него и казала:
- Нищо, мъжо! Не се тревожи! Все някак животът ни върви. Нека да си спокоен както преди, нищо, че си загубил пари, нека здравето ти се възстанови! Сега нямаш вече какво да изгубиш.
А мъжът отвърнал:
- Права си, жено! Толкова много се страхувах за тия пари. Толкова много мислих за тях, че се разболях, а колко бях весел преди! Колко бях жизнерадостен! Живеех спокойно, работех и заработвах толкова, колкото ни е необходимо да живеем. Добре, че ги откраднаха тези пари, така душата ми отново ще се успокои!
Защо трябвало селянинът да преживее това? Можел ли той да работи, без да намери делвата? Да! Но когато станало това, той трябвало да научи урока, че намерени пари никой за себе си не трябва да държи. По-добре е да ги дари и хубави неща с тях да направи, отколкото да ги укрие и след това да ги затрие.
С намерени пари – по-добре да се благотвори!
Приказка за слугата-син
или как да се отнасяме с тези, които ни служат
Имало едно време един богат селянин. Той имал слуга, който вярно му служел. Един ден на слугата му се случило нещастие. Господарят си казал: “Ето, сега няма кой да ми помага. Ще трябва да се справям сам.”
Той обаче не бил свикнал да работи и му било много трудно да свърши дори и най-обикновената работа. Тогава богаташът решил да се помоли на Бога да му изпрати друг слуга и казал:
- Господи, моля Те, помогни ми да си намеря друг слуга, който да ми помага.
А Господ отговорил:
- Всеки трябва в един момент да се научи да се справя сам с живота, независимо какво е неговото обществено положение.
Оттогава насетне започнали мъките за богаташа. Той все се опитвал да наеме слуга, но все се оказвало, че хората, които идвали при него, за да му слугуват, не можели да се справят с работата и той бил принуден да върши голяма част от нея сам.
Не щеш ли, един ден при него дошъл един момък, хубав и снажен. Момъкът му се усмихнал и казал:
- Ти нямаш свой син. Искам аз да бъда твой син! Ще ти помагам в работата, но ще трябва да ме обичаш като свой син.
Богаташът го погледнал, помислил, помислил и си казал: „Досега се опитвах да намеря слуги, които да ми помагат, и не случих на добри хора. Това момче изглежда добро и работливо, защо да не го взема за мой син?”
- Добре - казал той, - съгласен съм.
Така момъкът дошъл да живее в къщата на богатия човек, помагал в работата, като вършел всичко, което трябвало да се върши, безплатно с цялата си всеотдайност, вече не като слуга, а като син. Богатият селянин го уважавал и го обичал, а един ден като си отишъл от тоя свят, му оставил цялото си богатство в наследство.
За да получава безрезервна помощ и подкрепа, човек трябва да обича хората и да ги приема като свои братя и сестри, синове и дъщери, с които да споделя и трудните, и приятните моменти в живота си.
Приказка за милосърдието
или как животните ни учат
Имало едно време две моми. Красиви и пременени, те отивали всяка сутрин до извора за вода. Носели кобилици с менци. След това се връщали в къщи. Всяка от тях измитала двора, оправяла къщата и излизала навън на пейката да поседи, да похортува с хората, които минават по пътя. После се прибирали отново, за да помагат на своите родители.
Един ден, както отивали към извора, ги настигнали двама момци. Единият бил красив, снажен, а другият бил недъгав, куц. Снажният бил едър и силен, куцият бил слаб и нямал сили бързо да върви, но се опитвал да не изостава от приятеля си.
Когато застигнали двете девойки, момците ги поздравили и им предложили да поседнат и да поговорят. Девойките поблагодарили и отминали. Изплашили се от недъгавия. Не искали да общуват се него. Виж, ако той бил снажен и красив, нямало да се замислят – щели да приемат предложението. Но така те отказали и се забързали към извора.
Когато стигнали там, видели два коня – единият бил красив и снажен, а другият куц и недъгав. Девойките съжалили куцото конче, дали му вода, сресали му гривата. Тогава при тях дошли момците. Застанали отстрани да погледат девойките как се грижат за бедното животно.
Тогава едната от тях се обърнала към младежите и казала:
- Знаете ли, искахме да ви уважим, но се страхувахме от недъгавия момък, сега самите ние се втурнахме да помагаме на недъгавото конче. Можете ли да ни обясните как стана така?
Тогава недъгавият момък пристъпил напред и казал:
- Не бързайте да мислите за хората, че са това, което виждате на външен вид в техните тела! Може би в тях се крие хубава душа! Животните са нашите по-малки братя. Искате ли да ви кажа защо се смилихте над животното?
- Да! – отвърнали девойките.
В този момент кончето проговорило и казало:
- Кажи им, че това, което виждат в мен – си ти. Ти просто се преобрази. Преобрази се, за да ги изпиташ втори път дали ще ти се притекат на помощ. Първия път те те подминаха, но тук, на извора, те ти подадоха вода. Това значи, че в техните сърца не е убита милостта. След като се погрижиха за животното, те осъзнаха своята грешка към хората и по-конкретно към теб.
Животните ни учат на доброта, те ни помагат да се осъзнаем и да видим от друг ъгъл живота на хората. Когато се грижим за животните, ние осъзнаваме колко е важно да се грижим за всички живи същества и по-лесно се обръщаме към хората, за да предложим и на тях помощ и подкрепа.
Приказка за вълка и житената питка
или как да се отнасяме със злото
Веднъж една девойка както си вървяла през полето, що да види: една малка питка се търкулила по пътя ú – житена питка! Имала си крака и ръчички. Вместо да падне на земята там, където е спряла да се търкаля, тя се изправила на крачетата, размахала ръчички и казала:
- Ето, аз съм Хлябът на земята! Жълта, кръгла, като слънце! Събрала съм светлина, събрала съм любов! Вкусна съм, топла съм, светла съм! Мен трябва да ядете, с мен трябва да се храните! Със светлината! С любовта! С топлината!
Не щеш ли, изневиделица дошъл един вълк и сграбчил питката с уста. Наранил я със зъбите си, но без да я яде. Готов бил да я отнесе нанякъде.
- Стой! Вълчо, стой! – викнала девойката и изтичала. - Остави питката! Не я отнасяй, това не е твоята храна! Ти си хищник, твоята храна не са житените питки.
- Права си! – отвърнал вълкът – Но това не ми пречи да сдъвча тази житена питка. Тя е в устата ми. Тя е между зъбите ми. Аз мога да я унищожа и тогава хората ще останат гладни, защото няма да има какво да ядат. Представяш ли си?! Няма да има какво да ядат! Ето така ще го направя и ще я унищожа тази питка! Тази житена, кръгла, топла, светла питка!
- Не, остави я! На теб няма да ти послужи, само ще я развалиш. А без нея? Какво ще стане без нея?! Ето! Ето ти друга „питка”! – помолила го тя и му подала една друга „питка”, която незнайно как се озовала в ръката ú. Тя била тъмна, тежка, като от метал. Корава, студена, сива. Сива като вълка.
- Това е моята “питка”! – възкликнал той.
- Искаш ли да си разменим питките? – го запитала девойката.
- Не! Не искам да ги разменяме – отговорил вълкът, - въпреки че няма да ям житената питка. Моята цел не е да я изям, моята цел е да я унищожа! Но искам да взема и другата “питка” за себе си, защото тя реално ме храни!
Вгледала се тя в другата „питка” и видяла, че това не било питка. Това било нещо като съд – кръгъл съд. Имало тапичка и било метално, от сивкаво-бял метал. Когато се махнела тапичката, шурва кръв.
- Аз мога и да пия от нея! – казал вълкът. – Да си лоча кръв и да се подсилвам! Това е моята храна!
- Добре! – попитала го девойката - Щом като това е твоята храна, защо не оставиш житената питка?
А той продължавал да я държи между зъбите си и да клати отрицателно глава.
В един момент девойката както било хванала металната, кръгла манерка-“питка”, я подала на вълка да помирише кръвта и когато той отворил уста, за да отпие от нея, тя издърпала житената питка от устата му. Сграбчила я, пъхнала я под палтото си и избягала обратно.
Спасила житената питка! С тази питка тя щяла да нахрани хората. Да им даде по едно малко късче, което да ги осветли и да ги стопли, и да им даде сила за живот – за хубав живот, за светъл живот, за чист живот, за живот без агресия, без убийства и без насилие. Живот от светлина! Живот от любов!
През това време вълкът бил изпил кръвта от своята манерка. Уголемил се, станал много силен. Разтърсил глава настървено, показал зъбите си, но след това подвил опашка и си отишъл. Отишъл си, защото се бил заситил. Бил утолил жаждата си – за кръв, за мъст, за убийство. Тръгнал си и се загубил от погледа.
Често се чудим как е възможно този, който напада, който унищожава, който изяжда чрез убийство, за да задоволи собствения си глад, да си тръгне ненаказан. Тогава разбираме, че наказанието му е в самия него. То го разяжда отвътре. То му тежи. То ще го унищожи. И това ще стане от само себе си! След като се е наситило, злото ще отстъпи пред Светлото, пред Доброто. То трябва да отстъпи без бой! Просто да си тръгне от сцената и да се смали – да изчезне от хоризонта и да се загуби зад хоризонта.
Трябва да знаем как да боравим със злото – как да го обезоръжаваме, как да го неутрализираме, как да го отстраняваме, така че то да не се разпространява, а да се смалява.
Понякога е жестоко да гледаш как злото пие кръв, но това е необходимата стъпка за да се засити то и да си тръгне. Господ знае това. Той има грижата!
Приказка за души-приключенци
Имало едно време едно семейство – мъж и жена. Те имали две деца. Децата били момче и момиче. Момичето било по-голямо от момчето. Всеки ден децата ходели на разходка в близката гора. Един ден срещнали вълка. Вълкът ги попитал:
- Деца, къде така? Опасно е в тази гора!
А децата се спогледали, хванали се за ръце и казали смело:
- Ние искаме да видим какво има тук, кой се крие в този гора, макар и да е опасно това.
Вълкът видял, че те са смели, усмихнал се и продължил по пътя си. След малко ги срещнала мечката и казала:
- Деца, къде така в тази гора? Тук има много опасни неща!
А децата отвърнали:
- Мецо, нас не ни е страх. Ние искаме да видим какво има тук – зад всяко дърво, зад всеки храст – тук се крият интересни неща и ние искаме да узнаем всичко, което можем да научим от тази гора.
Мечката се усмихнала, поклатила глава и си тръгнала. А децата продължили още по-нататък, докато в един момент се изгубили. Тогава дошло зайчето и казало:
- Здравейте! Аз идвам, за да ви помогна да намерите изгубената пътека. Искате ли да ви покажа моята къща и след това да ви заведа на пътеката за излизане от тази гора?
- Да! – казали момчето и момичето и тръгнали след заека.
Той подскачал скок-подскок, ту тук, ту там. Далече било мястото, през което трябвало да минат, за да стигнат до зайовата къща. Пресекли през много трънаци, прескачали дерета и паднали дървета. Когато стигнали до зайовата къща, седнали да си починат, а Зайо казал:
- Добре дошли! Влезте, заповядайте! Но вие трябва да сте малки, много малки, за да можете да надникнете и да видите какво има вътре в моята къщичка. Искате ли това да се случи?
Момчето и момичето тозчас потвърдили. Изведнъж те се превърнали в малки същества, влезли в зайовата къща, стоплили се, нахранили се, починали си, а след това, когато дошло време да си тръгват, казали:
- Зайо, благодарим ти за гостоприемството, но можеш ли да направиш така, че ние отново да станем истински хора, големи, колкото бяхме досега?
- Трудно ми е да го направя – рекъл Зайо, – но ще се опитам.
Всички излезли от хралупата. Зайо ги завел на една слънчева поляна, обляна в светлина. Там момичето и момчето отново станали нормални хора, възвърнали ръста си, усмихнали се и благодарили. И пътеката намерили. И бързо се прибрали. Майка им и татко им били леко разтревожени, тъй като било започнало да се стъмва, и ги попитали:
- Къде бяхте, мили деца? Цял ден ви нямаше! Каква беше тази дълга разходка?
- Мамо и татко – отвърнали децата, – ще ви разкажем всичко, което се случи днес през деня, не ни се карайте за това!
И разказали на родителите си всичко. А след това отишли да спят. И така на следващия ден отново отишли в същата гора, отново влезли в зайовата къща, отново се върнали по пътечката. Не щеш ли, срещнала ги Кума Лиса и ги запитала:
- Мили деца, искате ли да дойда с вас и да ви покажа една по-кратка пътека?
- Да! – отвърнали децата и тръгнали след Лиса.
А тя била хитра, издебнала ги, когато не внимавали и се разсеяли. Избягала встрани, скрила се. И така децата се изгубили, плакали цяла нощ, а на другия ден тръгнали отново да търсят пътя към дома, но вече без пътека. Така се скитали и лутали дълго. Най-накрая срещнали един великан. Виждали само двата му крака, а той се навел, взел ги в ръце, доближил ги до лицето си, усмихнал им се и казал:
- Мили деца, аз мога да ви заведа на другата земя. Ще видите това, което никога не сте виждали досега – много интересни неща.
Децата се спогледали – от една страна им се искало да отидат, но, от друга страна, знаели, че родителите ще им се карат за това, че толкова дълго са отсъствали от дома, и казали на великана:
- Моля те, остави ни сега да се приберем, а утре може да се поразходим с теб. Ние искаме да видим тази земя, за която ти ни разказваш сега, но първо трябва да се приберем, да се наядем, да се наспим и след това, на следващия ден, ще се разходим.
На сутринта великанът дошъл да вземе децата от дома. Отново ги поставил в дланите си, издигнал ръце нагоре към небето и така децата могли да видят всичко това, което е над облаците. А там било красиво! Разхождали се хубави същества – прозрачни и ефирни, с ореоли, с крила. Те пеели песни за любовта. Тогава момичето казало на момчето:
- Братко, искаш ли да останем тук сега? Много е красива тези гледка!
- Не, сестрице - отвърнало момчето. - Аз искам да се прибера, но мога да остана с теб за малко. След това ще отида да кажа на нашите майка и татко къде сме сега, за да не се притесняват както вчера.
Така и направило момчето. За първи път се разделили братът и сестрата. Тогава момичето останало горе, а момчето слязло, за да успокои своите родители. Когато им казало къде е сестра му, те много се разсърдили и се ядосали. Поискали от него веднага да я върне, а той казал:
- Не мога да направя това. Там е толкова красиво, че аз самият бих останал!
Тогава родителите решили също да се разходят на горната земя. На следващия ден, когато великанът дошъл, всички дружно се качили на неговите длани и той ги издигнал на високо – там, където било тяхното момиче, което отдавна ги чакало и се молело за това, всички заедно да преживеят голямата радост от общуването с красивите същества.
Децата търсят да откриват нови светове, да общуват с животни и ангели, зверове от гората и Богове от небето – всички те са еднакво желано приключение за душата на всяко дете. Бъдете смели деца! Не се ограничавайте! Пътешествайте и опознавайте нови светове, без да се страхувате!
Приказка за цветята и човешкото щастие
Имало един човек, който вървял бавно по пътя към гората. Водел кучето си, подпирал се на патерица. Не бил чак толкова възрастен, но бил уморен от живота. Трудно му било, защото си мислел, че е наказан от съдбата. Жена му починала, дъщеря му избягала, магарето му се загубило. Единствено кучето му останало и с него ходел за дърва. Събирал по един наръчник, вързвал го, премятал го на гърба и така всеки ден събирал по малко дърва за зимата.
Един ден, не щеш ли, видял в гората едно красиво цвете. То растяло в средата на една поляна. Човекът му казал:
- Толкова си красиво и възхитително, че не мога да ти кажа колко се радвам, че те видях. Иска ми се да те откъсна и да те взема със себе си, да се грижа за теб.
- Недей! – казало цветето. – Това ще бъде мимолетно щастие, за няколко дни. Искаш ли животът ти да се оправи?
- Да - казал човекът, – но аз не вярвам повече в това. Нямам жена, нямам дъщеря, нямам дори магаре! Кажи ми какво да правя?
- Не е толкова трудно. – казало цветето – Посади една леха с цветя в твоята градина. Така ще имаш много красота. Хората ще идват да гледат твоята леха и ти ще си горд с това.
Така и направил човекът. Изчакал цветето само да прецъфти и да увехне и взел неговите семена. През пролетта засадил една цветна леха. Толкова била красива! Всички ú се радвали. Новината се разпространила из цялата страна. Не щеш ли, при него дошла една жена, която казала:
- Мили човече, аз отдавна търся тези цветя и не мога да ги намеря. Ти си този, който може да ми подари от техните семена. Ще се радвам за това.
Човекът бил добър и ú отделил от неговите семена. Жената си отишла, а на следващата година в нейната къща имало също толкова хубава леха.
И така всяка следваща година все повече лехи с цветя радвали хората. Човекът си отишъл от света. Оставил своята градина, но неговите цветя продължавали да радват хората. Ето така той дал щастие на всички хора, които имали нужда от това, без да иска за себе си отплата. И всички говорели за него - споменавали името му с добро, обичали го, радвали са на цветята. Така името му станало известно. Този човек, който смятал, че е най-нещастният човек на света, дарил толкова щастие на останалите човешки същества, че сам не можел да си обясни как станало това.
Да дариш щастие на другите е много по-ценно, отколкото сам ти да го притежаваш и да го съхраняваш. Често човек не знае къде е истинското щастие в живота му. Щастието на този човек било в това, чрез своята добра душа да даде щастие на много други хора.
Приказка за малката принцеса и големите върхове
Имало едно време една принцеса. Принцесата била мъничка, мъничка като грахово зърно. Подскачала по тревите, играела си с листата на цветята. Един ден, както си играела, се търкулнала между две буци пръст, които ú се сторили огромни планини, непреодолимо високи, ужасно стръмни. Планини, които я притискали. Тогава тя седнала и си казала:
- Господи, защо не бях по-голяма! Тогава с крак щях да стъпча тези буци. Те щяха да са малки и незначими, а сега за мен са непреодолими.
А Господ отвърнал:
- Това, което правиш, е важно за теб самата. Ти си това, което си. Преодолей тези планини! Изкачи тези върхове! Бъди силна и докажи на себе си, че можеш да ги изкачиш, че можеш да ги покориш! Не мисли за нормалните хора, те може да стъпчат буцата пръст, но също така като теб да попаднат сред високи планини, където да изглеждат толкова мънички, колкото си ти сега в сравнение с тези буца. Разбери, че всичко е относително. Няма значение колко си голям или колко си малък. Винаги има нещо, което е по-голямо от теб, към което трябва да се стремиш, което трябва да преодолееш, за да израснеш на по-високото ниво. И там отново те чака същото – сблъскване с нови висоти, доказване на собствените сили! Това е неизбежно и се случва на всяко ниво, независимо къде е то.
Нищо, че била малка, принцесата била умна. Тя разбрала мъдростта на приказката, поела дъх и се заизкачвала по стръмната буца. Трудно ú било, но тя не се отказвала. Ръцете ú се разранили, краката ú се разкървавили, но въпреки това тя успяла да изкачи върха и била щастлива, безкрайно щастлива – там, на своята малка планина, доказвайки, че може да бъде силна.
Господ я поздравил с един лъч светлина. Тя се протегнала и казала:
- Господи, готова съм да изкача още една такава планина, дори и по-висока! Не ме е страх от това, че трябва да вървя, аз искам отново и отново да доказвам, че мога да се справя. Само Ти знаеш колко е трудно това, защото виждаш колко съм малка.
- Обичам те и искам ти да си щастлива – отвърнал Господ.
Изпратил една малка птичка, която кацнала на буцата. Принцесата се покачила на крилете ú и полетяла заедно с нея в необятния простор – много по-далече, много по-високо от това, което човек би могъл да си представи, дори и да имаше нормален ръст. Така малката принцеса стигнала до върха на истинската голяма планина на крилете на своите мечти.
Всеки трябва да знае колко е малък в сравнение с големите неща, сътворени от ръката на Твореца. Но едновременно с това трябва да знае, че няма непостижими върхове, стига човек да пожелае и да докаже, че може да ги преодолее. Бавно и полека мечтите се превръщат в действителност, стига да сме готови да положим нашите усилия. Не се отчайвайте, че сте малки, не мислете, че сте безсилни. Вие можете да стигнете далеч и да направите много неща, стига да пожелаете това!
Няма коментари:
Публикуване на коментар