Краси Кунчев - Дъждовно утро

 

Краси Кунчев - Дъждовно утро from Embassy of Peace, Sofia on Vimeo.

авторска песен
Посолство на мира

Pancharewe 6'2010

Pancharewe 6'2010 from Embassy of Peace, Sofia on Vimeo.

Victor BD

Victor BD from Embassy of Peace, Sofia on Vimeo.

Неделна беседа

Неделна беседа from Embassy of Peace, Sofia on Vimeo.

Михаела Сергеева
Посолство на мира

Човекът на новото време

Човекът на новото време from Embassy of Peace, Sofia on Vimeo.

д-р Константин Златев
лекция
от цикъла "Духовното познание"
Посолство на мира

Песен за джуджетата

Песен за джуджетата from Embassy of Peace, Sofia on Vimeo.

авторска песен
Краси Кунчев

Столица

Столица from Embassy of Peace, Sofia on Vimeo.

авторска Песен
Краси Кунчев

Пълен идиот

Пълен идиот from Embassy of Peace, Sofia on Vimeo.

авторска песен
Краси Кунчев

Красотата

„Красотата е външен израз на светлината, която излиза от Бога.”

„Чрез красотата ние идваме до Бога.”

„Красотата се ражда от добродетелите.”

„Красотата е свързана с доброто в света. Колкото човек е по-добър, толкова е по-красив.”

„Красотата е нещо живо. Тя е външен израз на реалността.”

„Красотата зависи от мисълта.”

„Красотата е качество на човешката душа.”

(Учителят Беинса Дуно)

Красотата е отражение на Божествената Истина в световете на формата.

Само истинният може да бъде красив. Красивият винаги изразява онази степен на великата Истина, до която е достигнал по духовния си Път към съвършенството.

Според Библията Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина. Светлината навред във Вселената говори за присъствието на Всевишния, за изявата на Неговата височайша творческа Воля. Светлината, която излиза от Бога, се разпространява във всички посоки, на всички равнища в Битието като градивен творчески импулс и като красота. Следователно там, където съзираме красотата, тя свидетелства за наличието на Божествената светлина на сътворението и за присъствието на самия Творец. Човекът, изпълнен със и струящ Божествена светлина, я дарява на всички, с които общува – при това напълно безвъзмездно: „Красивият човек отразява Божествената светлина върху другите хора” (Учителят Беинса Дуно). Както и при всеки друг дар от вълшебната градина на Божиите блага, всеки възприема според ръста на духовното си развитие. По-нататък цитираната мисъл на великия Учител продължава по следния начин: „А пък грозен човек е този, който има някакъв дефект, вследствие на което част от тази светлина не може да се отрази. Красивият, честният, справедливият отразява светлината, която излиза от Бога.” За кой вид грозота става дума в случая – външната или вътрешната? Вътрешната е определяща; тя рано или късно се проектира и навън и деформира чертите на засегнатия от нея човек. И обратно – онзи, който притежава вътрешна красота, става проводник и разпространител на Божествената светлина.

Красотата е свят на сбъднати мечти.

Родена от неизменното и повсеместно Божествено присъствие, красотата и сама по себе си се явява пътека, по която бихме могли да достигнем до Бога. Създавайки красота около себе си и у самите нас, ние извайваме образа на Божественото в своята душа и навлизаме в просторите на свръхсъзнанието. „В красотата има нещо Божествено, което изтича. Това, което изтича от Слънцето, не е самото Слънце. В красотата има нещо, което изтича, то е Божественото, неуловимото” (Учителят Беинса Дуно). От Божественото изтича красота във всички посоки, навред във Вселената. Красотата не е самата Божествена Същност, но е родена от нея. Красотата е лъч от сиянието на Божественото.

Добродетелите са най-ярките скъпоценни камъни в блестящата корона на човешката душевност. Всяка придобита добродетел добавя нов щрих на красота към онзи, който я е завоювал. Неговата аура изсветлява, багрите ú се пречистват и стават още по-фини и лъчезарни, лицето му започва да излъчва благородство и възвишеност, жестовете му омекват, словото му се изпълва с мощ и въздейственост, от него струи Любов и всеотдайност.

Добродетелите са израз на въплътеното в нашия свят всемирно Добро. Добрият човек винаги изглежда красив. Божественото Добро, което прелива в душата му, облагородява чертите му, изпълва с нежен аромат атмосферата около него, привлича по невидими нишки всички, които общуват с него. Добрият неизменно е човек с обаяние. Дори и да не можем да го обясним, ние се прекланяме пред него и бихме желали на свой ред да го култивираме. Така вътрешната красота на добрия човек неусетно се превръща и в образец за подражание.

Космическият живот е изтъкан от хармония и красота. Първоначалният замисъл на Създателя е те да царуват навсякъде, във всяка точка на творението. И не на последно място – в човешкото сърце. Праведният живот, животът, съграден върху изпълнението на духовните закони във Всемира, ражда красота. А тя на свой ред – като жива тъкан, вплетена в Промисъла на Върховното Божество – влива живителни струи в потока на грандиозното вселенско съществувание, осмисля по своему пътя към най-високите сфери на Духа, дирижира неописуемо прекрасната музика на сферите и изтръгва въздишка на възхищение от всеки, който съумее да я оцени. Затова красотата е образ на самата извечна Реалност, на онази първична Идея, събудена в Разума на Древния по дни и превърната от Него в живот, движение, развитие, пълнота.

Разумните корени на красотата водят началото си от Божествения Разум, но впоследствие намират почва и в човешкото съзнание. Красотата е свързана с фини нишки с триадата на душевността – мисъл, чувство и действие (съответно ум, сърце и воля): „Красотата е нещо разумно. Красотата седи в твоята мисъл, в твоето сърце, в твоята воля. Реализираната красота, това е воля. Съдържанието на красотата е човешкото сърце, а простора го донася човешкият ум” (Учителят Беинса Дуно). Заслужава си да поразсъждаваме над това твърдение. От него следва изводът, че създаването на красота е разумен, осмислен процес, в чиято основа лежи волята. Когато процесът обхваща цялата Вселена – на всички нейни равнища, тогава двигател е всемогъщата Воля на Твореца. А когато сведем наблюдението до мащабите на нашата човешка изява, осъществител е индивидуалната или колективна воля на хомо сапиенс.

Разумното начало при раждането на всичко красиво предполага и наличието на определено съдържание: „Красотата трябва да има съдържание” (Учителят Беинса Дуно). Красотата сама по себе си не може да не бъде съдържателна, защото е призвана да въздейства върху външните и вътрешните сетива на онези същества, които са в състояние да я възприемат и да я оценят.

Обикновено откриваме красотата във формите – в тяхното изящество, в хармонията и съвършенството им. Ала красота може да има и в динамиката на действието, в жестовете, състоянията, позата, погледа… С особена мощ заблестява тази динамична, вихрена красота в миговете, когато сме подложени на проверка: „Красиво е, когато човек се намери пред изпитание и запази присъствие на духа си” (Учителят Беинса Дуно). Да запази присъствие на духа е по силите само на онзи, който живее в духа. А това е живот на вечно преоткриване на всичко красиво, което диша и пулсира около нас и у самите нас. У такъв човек всичко е красиво – вътрешната му красота се проявява в цялостния му израз: „Красотата трябва да бъде изразена в главата, лицето, ръцете, краката, в цялото тяло, в походката, в словото, в постъпките, в поведението” (Учителят Беинса Дуно). Всички сме виждали такива хора. Те сякаш плуват в океан от красота. И нищо натрапчиво няма в израза и поведението им; съвършена хармония и естественост струи от всеки техен жест или дума. Те са най-красноречивите вестители на красивото върху сцената на живота. А са такива, понеже Божественото е оживяло у тях: „Човек може да бъде красив, само когато Господ е в него” (Учителят Беинса Дуно).

Великият духовен Учител на България и планетата разкрива и една от тайните за придобиване на красота: „Ако искате да бъдете красиви, работете с ума си.” Всеки човек в една или друга степен използва ума си – нали сме разумни същества?!, – а в същото време красивите хора са рядкост. Защо? Защото красота придобиват само онези, които употребяват умствения си потенциал за благородни, неегоистични цели, за общото благо. И това е красота, която не може да бъде постигната и с най-скъпата козметика, с най-изисканите гримове, помади, червила и пр. Това е естествената красота на човека, познал Бога и съединил разума със сърцето си в хармонично, неразделно цяло. Ако става дума за жена, тя сигурно няма да бъде избрана за „Мис свят” (на обществения вкус са наложени мерки и стандарти, почиващи върху заблуди и користни интереси), но затова пък за нея вече е отредено слънчево място в Царството Небесно, в селенията на ангелите. Наш дълг е да уважаваме дълбоко и искрено такива люде, защото „… красивите мисли, чувства и постъпки ще спасят хората” (Учителят Беинса Дуно). Те са наши спасители, дори и да не го съзнават!

Красотата разпръсква на всички страни светлина и целително лъчение. Нейният антипод – грозотата, напротив, обгръща в мрак онези, които са я допуснали в душата си: „Красотата има магическа сила, тя може да лекува. Грозотата носи тъмнота” (Учителят Беинса Дуно). Магическата сила на красотата произтича от нейния Божествен произход, както и от способността ú да извисява духовната природа на човека. Окултният ученик, който живее под знамето на един висок идеал и е готов да пожертва всичко в негово име, върви по пътя на красотата и вечната младост: „За да бъдете красиви и да не остарявате, носете висок идеал в себе си” (Учителят Беинса Дуно). Вечната младост в лексиката на духовното познание означава „вечен живот”.

Високият идеал, според който окултният ученик се придвижва по духовния Път, изисква задължително и безусловна преданост към Истината. Затова именно: „Красотата на ученика трябва да седи в това – той да говори Истината! Красотата е облекло на Истината” (курсивът мой – К.З.), както свидетелства Великият Посветен. Един от най-кратките пътища, по които Божествената Истина достига до човешкото съзнание, е под формата на красота. Езикът на красотата е език на Истината, която я е създала.

Красотата е рожба на Истината, но и на Любовта: „Всички хора на Любовта са красиви. Когато те обикнат и когато обичаш, ставаш красив” (Учителят Беинса Дуно). Любовта е майка на всички добродетели. Красотата сама по себе си не е добродетел, но представлява израз на придобита добродетел или на съвкупност от такива. Правилното отдаване и приемане на Божествена Любов – чиста и светла, напълно безкористна – донася на крилете си образа на красотата. При това красота вътрешна – на сърцето и душата, и външна – на тялото, лицето, движенията, жестовете, позата, стойката, усмивката, погледа…

Пътят към постигане на красотата започва от физическото поле – света на формите, преминава през астралната сфера и бива увенчан в менталната област. Така красотата постепенно обгръща и мислите, и чувствата, и делата на човека, който се стреми искрено към нея: „Силата на човека седи в това – да има нещо, на което да разчита – една светла мисъл, една красиво чувство и една красива постъпка. Преди всичко ще се учите да създадете красивите форми, после красивите чувства, после красивите мисли” (Учителят Беинса Дуно). Следователно красотата и като постижение по пътя на духовната еволюция, и като опора за изграждане на добродетелен характер, и като източник на духовна сила извира от хармоничното единение и проявление на ума, сърцето и волята. Според същия велик Учител истинската красота извира от духовната природа на човека, от неговото безсмъртно начало: „Видите някой млад и хубав човек и казвате: „Колко е хубав!” Тази хубост се дължи на човешката душа и на човешкия дух.” И няма как да е другояче, защото духът на човека е рожба на Всемирния Божий Дух, а душата е проекция на индивидуалния човешки дух в материята, във физическото тяло. Върховният Създател на космическата красота няма как да не е съвършеният образец на всичко красиво, източник на всички видове красота, неин вдъхновител и вечен изразител. Търсейки съзнателно Него, Бога, ние постепенно, крачка по крачка разбулваме всички одежди на вездесъщата Красота, с които тя е облечена в различните сфери на Единната Реалност. И откриваме висшата ú същност при съединяването с Неговия Дух. През погледа на Духа всичко е красиво, всичко е осмислено, всичко е хармонично и целесъобразно. Налага се да преминем през безброй изпитания и светове, за да достигнем до тази жадувана цел, но усилията определено си заслужават.

Същевременно, веднъж завоювана и издигната до света на мисълта, красотата не трябва да остане там и да започне да закърнява в своята неподвижност. Нужно е тя да бъде пренесена плавно и безпрепятствено този път отгоре-надолу – от менталното поле, през астралното, до физическото: „Какво ще добиете от вашата красота? Ако красотата не може да я пренесете в мисловния свят, откъдето да я снемете в духовния свят и оттам – на физическото поле, вие не разбирате законите на красотата. Красотата не бива да бъде статична, а динамична” (Учителят Беинса Дуно). Под „духовен свят” в случая следва да разбираме астралния – този на чувствата, желанията, емоциите и страстите. Очевидно един от най-важните закони на красотата е необходимостта от нейното пълноценно и максимално широко разпространяване. То от своя страна изисква от нас усет за красивото и умение да го поднасяме на всички – и на тези, които са способни да го оценят по достойнство, и на онези, чиито духовни сетива все още са слепи за него. При допира до красивото първите се изпълват с тиха радост и душевна благодат, а вторите биват изправени пред предизвикателството на вътрешната трансформация.

Няма съмнение, че красотата притежава по-висока стойност от грозотата. Дори и най-невежият човек, ако бъде изправен пред избор, ще се спре на красивото, а не на грозното. Този безспорен факт говори красноречиво за неустоимата привлекателност на обектите, излъчващи красота: „Вие обръщате голямо внимание на красотата. В какво седи красотата? По какво се отличава красивият от грозния? По ценността. Грозният материал не е ценен, а красивият е ценен” (Учителят Беинса Дуно). Тази реплика на Учителя на Бялото братство намира своето неопровержимо доказателство в областта на изкуството – обладаващите красота произведения на всички видове изкуство са несравнимо по-ценни и по-търсени от безличните и грозните. В случая наличието на красота би могло да бъде обявено и за критерий, разграничаващ истинското от опошленото или комерсиализираното изкуство, което наричаме просто „кич”.

Според Учителя Беинса Дуно от решаващо значение за култивирането на красота – външна и вътрешна, е качеството на духовната храна, която приема човек: „Красотата не е само външно качество, но и вътрешно. Иска ли човек да бъде красив, с приятна външност, с ясен поглед, той трябва да знае каква храна да дава на духа си. Храни ли го със съответна за него храна, човек придобива физическа и духовна красота.” Както е известно от езотеричното познание, под „духовна храна” следва да разбираме чистите мисли, светлите чувства и благородните постъпки, насочени в съвкупност към разширяване владенията на всемирното Добро.

Както бе посочено по-горе в цитатите, използвани за мото на настоящото изложение, красотата стои в пряка зависимост от мисълта. Към това изискване Мировият Учител добавя още: „Трябва да участват ред способности и чувства, за да стане човек красив.” Под „способности” тук той навярно има пред вид усвоените и прилагани в ежедневието добродетели. Към всичко изтъкнато дотук Учителят Беинса Дуно прибавя и особено интересната връзка между красотата и определени анатомически характеристики на човека: „Красотата на човека се определя от неговата глава (отношение към Божествения свят), от белите дробове (отношение към духовния свят) и от стомаха (отношение към човешкото и растителното царство).” Съдържанието на тази мисъл ни насочва към съответствието между реалното състояние на тези органи (главата, белите дробове и стомаха) и идеалния им първообраз, предназначен да приема, обработва, съхранява и отдава енергиите на Божествения, духовния и материалния свят. При всеки човек това съотношение е различно. Разбира се, никъде в природата не бихме могли да срещнем еталон за анатомическо съответствие в смисъла на казаното от великия Учител на Любовта. Съответствието е, на първо място, енергийно или вибрационно. И доколкото посочените анатомически органи са годни да провеждат енергиите, за които са предназначени, дотолкова те отговарят и на невидимия еталон за енергийна съвместимост и съответствие.

Същевременно в Словото на Учителя Беинса Дуно красотата е обвързана и с наличието на определена доза мъдрост, насочваща човешката мисъл към прекрасното навред около нас и в самите нас: „Човек трябва да мисли върху красивото в живота, върху благата, дадени от Бога. Той трябва да се стреми да бъде мъдър и любещ като Бога. Следователно човек трябва дълго време да мисли върху красиви неща, да възприема красиви и възвишени чувства и да проявява добри постъпки, да изработва ценното в своя характер.” Естествено, не можем за ден или два да станем мъдри и любещи като Бога – за това са нужни огромна поредица въплъщения в човешката разумна форма. За нас е достъпен обаче методът на малките стъпки, завещан ни от същия велик Учител. Крачка по крачка, ние сме в състояние да извървим целия път към съвършенството. А едно от най-ценните завоевания по този неравен, но достоен път без всякакво съмнение е красотата – външна и вътрешна, на тялото и на душата.

Не на последно място, красотата на човека зависи и от неговата словесност, от начина, по който той си служи с думите. Факт е, че редица видни личности са станали такива поради умението си да говорят обаятелно, завладяващо аудиторията. Красноречието им е грабвало вниманието на множество хора, които са били готови да ги последват навсякъде и във всичко. За жалост – далеч не винаги за целите на Доброто… Така или иначе, във всички времена блестящите оратори са формирали във висша степен общественото мнение и са повеждали своите народи или последователи по съдбоносни за тях пътеки. В този ред на мисли Учителят Беинса Дуно споделя: „Човек не може да бъде красив, ако от езика му не излизат сладки, силни и красиви думи.” В нашата съвременност сме заобиколени от всички страни с всичко друго, само не и със „сладки, силни и красиви думи”. Точно обратното! Средствата за масова информация, електронните и печатните медии по всякакъв начин разпространяват и налагат откровено груб, вулгарен, отблъскващ жаргон. Езиковата култура на днешна България е в окаяно положение. Дори и люде с безспорно висока интелигентност, с научни титли и звания демонстрират потискащо безсилие да се изразяват на приличен, изискан език. Достатъчно е да слушаме половин или един час някоя от пледоариите в Народното събрание, за да ни се изправи косата от ужас, че депутатите – уж цветът на нацията, избраници на мнозинството – откровено са затънали в мътно и зловонно езиково блато. Ами предизборните политически дебати, наситени с цветисти ругателства и езикови извращения от най-разнообразно естество…?! Младите хора у нас виждат и чуват всичко това и го възпроизвеждат безкритично, дори с известна наслада. Заслушайте се в диалозите на учениците в градския транспорт, в градинките и парковете, на обществени места, даже в собствените им домове. Никой от нас, представителите на по-старото поколение, не живее със самооценката, че е бил ангел. Но това, на което ставаме свидетели днес, в една претендираща за европейска цивилизованост държава, навява само най-мрачни и тягостни чувства. Никой не е в състояние да наложи цензура, а и не е необходимо. Времената на цензурирания тоталитаризъм безвъзвратно отминаха. Единственото, което е нужно, е: самоконтрол и значително повишен естетически критерий. Изглежда лесно постижимо, но – уви! – съвсем не е в съвременна България, където отчисленията за култура едва-едва кретат на опашката на републиканския бюджет. Не икономическите показатели и стандартът на живот възпитават младото поколение, а климатът в обществената среда, стройната и адекватна на потребностите система на образование и личният пример на възрастните.

Живата Разумна Природа също ни предлага безброй образци на вдъхновяваща красота. От най-малкото до най-крупното в нея е сътворено и съществува в равновесие, хармония и целесъобразност. Гениалният философ Имануел Кант (1724-1804), родоначалник на немския класически идеализъм, е останал в историята освен с философското си наследство и с крилатата фраза: „Има две неща, от които не мога да престана да се възхищавам – звездното небе над мен и нравственият закон вътре в мен!” За търсещия в Духа звездният небосвод е извор на вглъбение, съзерцание, вдъхновение и неизчерпаема прелест. Красотата на тази част от Божието творение е разкрил в Словото си и Мировият Учител, вселен в българско тяло: „Най-красивият момент е изгряването на Слънцето и залязването на Слънцето. Вторият красив момент е изгряването и залязването на Венера. Третият красив момент е изгряването и залязването на Сириус. Това са трите най-важни момента в живота на човека. Слънцето представя Божествения живот, който постоянно изгрява в душата.” Слънцето е изворът на живота в нашата родна звездна система. По време на своя изгрев и залез то отправя към Земята своите най-благотворни лъчи и енергии. Непосредствено след изгрева му е и най-подходящото време за космическия танц на Паневритмията. Венера е свещена планета, значително по-високо еволюирала от нашата. От Венера на Земята преди 18 милиона години са били изпратени възнесени Учители, които да положат началото на земната Йерархия на Светлината – Светоначалието на Бялото братство, ръководител на еволюцията на земното човечество. И в наши дни от същата планета ни посещават извисени Същества с цел да подпомогнат нашите усилия в моменти на съдбоносни преходи. А Сириус – също в съгласие с духовното познание – е един от звездните обекти, имащи пряко отношение към създаването, утвърждаването и развитието на разумния живот върху Земята.

Хармонията в Живата Разумна Природа, съвършеният баланс между нейните форми, естествената ú прелест и всеобхватната ú разумност, лежаща в основата на всички природни процеси, представляват прекрасен пример за човека, стремящ се към красотата. Всеки от нас общува с Природата и със себеподобните посредством езика на движенията и жестовете. Той също така би следвало да бъде хармоничен, т.е. красив и предразполагащ. В тази насока е и съветът на Великия Посветен: „Природата обича правилните, разумните движения. Трябва да има хармония, трябва да се научите да се движите красиво. В движенията на краката, очите, ръцете, тялото, навсякъде трябва да има красота.” Съвършен и завладяващ сетивата образец за хармонични, плавни, естествени и извънредно красиви движения предлага, например, изпълнението на една прима-балерина. Нейното елегантно придвижване по сцената, изящните форми, които извайва с ръцете си, в съчетание с дълбочината на проникване в пресътворявания от нея образ създават естетическа наслада, извисяват душите на съзерцаващите я с благоговение зрители, предават идеята на автора с максимална автентичност и неоспорима преданост към своето изкуство. А изкуството – което и да е то – е несравним и непресъхващ източник на естетизъм, вдъхновение и Божествена красота. Разбира се, ако бива създавано от истински таланти – от онези така редки избраници на Всевишния, които Той е надарил с дарбата да предават посланията Му на своите братя и сестри с неподражаема оригиналност и непостижима мощ на внушението. Затова и всички истински творци са посланици на Божествената Истина и Любов, разкривана пред нас чрез красотата и въздействието на техните творчески постижения.

Средата на живот също оказва своето въздействие върху човешката красота, най-вече върху външната. Хармоничната среда предлага оптимални условия за изработване на красиви форми на тялото, лицето, жестовете, движенията. И обратно – дисхармоничната обстановка, когато се превърне в тенденция, ни загрозява. По този повод Учителят Беинса Дуно отбелязва: „Нашите лица не са толкова красиви, понеже външната обстановка, при която живеем, не дава условия да се прояви нашата красота, светлината на нашата душа. Човек, който е заставен да работи непрекъснато, който е подложен на непосилен труд, той не може да бъде красив. Постоянните терзания набръчкват лицето. Хармоничната среда създава красотата.” Изводът е, че светлината на душата може да се прояви само при нормални условия на живот, когато основните потребности на човека са задоволени, когато той не се претоварва с изморителен труд, когато намира уют, спокойствие и разбиране в своя дом. Тогава и лицето му започва да сияе, той е уравновесен и доброжелателен и предразположен да търси красотата във всичко около себе си.

Малцина от нас са достигнали до такъв стадий на своето духовно развитие, който да им позволява проникване в същността на Божествената Любов. Повечето хора се лутат по кривите пътеки на човешкото разбиране за Любовта и изстрадват несполуките си да я превърнат в смисъл на съществуването си. Такива уроци са горчиви, но съвсем наложителни, понеже ако не осмислим човешкото, не ще достигнем до Божественото. В Словото на Учителя Беинса Дуно е отредено място и за едно напътствие относно дистанцията в общуването между хората. Оказва се, че личната красота и красотата на самия контакт са в пряка зависимост от степента на близост: „Прекалената близост е опасно нещо. Не се приближавайте много един до друг. Мисълта трябва да бъде близка. Ако един човек се приближи много до някого, той изгубва своята красота. И ако се отдалечи много, пак я изгубва.” Препоръката е най-ценна за влюбените, които тъгуват най-вече поради физическото отсъствие на партньора. Мисълта, плод на духа, е тази, която действително ги свързва. Телесното общуване е само проекция на духовното. Когато между мъжа и жената съществува истинска и дълбока духовна връзка, всичко останало между тях се получава естествено и красиво. Няма ли такава връзка, дори и най-силното емоционално привличане рано или късно се изчерпва, отлетява и оставя след себе си усещането за празнота.

Не са малко онези измежду нас, които са склонни да отъждествяват красивото с модното, независимо за коя област на човешката изява става дума. Учителят на Божествената Мъдрост, обаче, е на друго мнение: „Красотата е необходима и във физическия, и в духовния, и в Божествения свят. Да бъде човек красиво облечен, това не значи да следва модата. Модното облекло не е всякога красиво. Красива дреха е онази, гънките и линиите на която съвпадат с тия на тялото.” Модата е хранителен източник на суетата. Основното ú предназначение е да мотивира зависимите от нейните тенденции хора да си харчат парите за нови, възхвалявани като модни продукти, без които те преспокойно могат да минат. Веднъж Сократ завел учениците си на Атинския пазар, като ги предупредил, че именно там ще им преподаде поредния си урок. Застанали те насред тържището, огласявано от виковете на множеството продавачи, възхваляващи стоката си. Сократ се огледал на всички страни и запазил за минута мълчание, за да могат учениците му да навлязат в атмосферата – шумотевица, хаос, неразбория, надвикване… Неповторимата пъстрота на пазарната главоблъсканица… И тогава Учителят изрекъл само едно кратко изречение: „Колко много неща, без които мога!” В това се състоял целият му урок.

Така и ние без всякакви затруднения бихме могли да преживеем, без да плащаме прескъп данък на модата – независимо колко изкусителни са нейните примамки. Една зависимост по-малко и спестени доста пари, които можем да използваме за нещо, действително необходимо.

По-важно е от тези думи на Учителя Беинса Дуно да осъзнаем, че потребността от красота е налична и в трите свята – физическия, духовния и Божествения. Всеки от тях има своите критерии за красивото, ала това, което обединява всички полета на Проявеното Битие около неподправената красота, са двата велики космически принципа – Истината и Любовта.

Не можем да говорим за красота и да не споменем за по-красивия от двата пола – жените. Учителят на Бялото братство излага в тази насока една съвършено нестандартна теза, която изисква задълбочен размисъл, за да бъде разшифрована: „Красивите жени носят греха на света, а грозните носят добродетелите. Красивата жена е благословение, без нея животът щеше да бъде ад. Но и без грозните животът щеше да бъде ад. Понеже на Земята има и красота, и грозота, да благодарим: едните изкупват греховете на хората, а другите носят утешение за човешката душа.” Как да разбираме тези думи? Със сигурност има различни варианти и насоки на тълкувание. Да се опитаме да проследим една от тях. От една страна, красивите жени носят греха на света, понеже тяхната физическа привлекателност съблазнява мъжете, въвежда ги в изкушение, разпалва плътските им страсти, последствията от което са известни на всички. Дори и мъжът само да е пожелал жената в съзнанието си, само с мисълта си, тогава според Христос той пак е прелюбодействал, т.е. изпаднал е в прегрешение. Казано на езотеричен език: натрупал е карма. От друга страна, красивите жени са благословение, тъй като събуждат и най-благородни и възвишени чувства у мъжете, импулсират творците да създават шедьоври, мотивират наглед съвсем обикновени люде да вършат подвизи, подтикват мъжа да дава най-доброто от себе си. Следователно красивата жена може да бъде и демон, и ангел. Зависи самата тя каква би желала да бъде; зависи и как мъжете я възприемат. А грозните представителки на нежния пол са определени като носителки на добродетелите, защото липсата на физическа красота ги насърчава да наблягат на душевната. И в тази сфера те постигат своето жизнено удовлетворение. Ако, естествено, не се озлобят срещу другите, по-хубавите от тях. Тогава резултатът е плачевен – грозна и зла. В рамките на семейната идилия това е образът на вечно недоволната, мърморещата и нахокваща съпруга, на която всичко ú е криво априори, която отдавна е омръзнала на своята половинка и която в лицето на мъжа си вижда единствено причината както за настоящото си нещастие, така и за пропуснатото щастие. Ако някой от вас разпознае в тази роля близка жена, нека приеме, че приликата е случайна и че примерът е само хипотетичен. А който го е преживял или го преживява в момента, нека се зареди с Божествено търпение, да се смири и да наблегне на развиването на други възможни добродетели, към които го подтиква съвместното съжителство с подобна особа.

Шегата си е шега, но красотата е нещо твърде, твърде сериозно…

Всички ние изпитваме насъщна потребност да откриваме красотата, да ú се възхищаваме, да поемаме от нейната живителна енергия и да я стаяваме в душата си. За влюбения цялата красота на света е събрана в очите на любимото същество. За страдащия красотата е остров на утеха или спасение. За твореца красотата е муза, която – макар и рядко (най-малкото – по-рядко, отколкото той би желал) – каца на рамото му и го повежда по пътеката на творческото му осъществяване. За мъжа красотата е жена, с която той би споделил живота си. За жената красотата е мъж, когото тя би последвала и на края на света. За бохема красотата е удоволствието на мига, насладата от неговото максимално удължаване. За аскета пък красотата е способността да се лишиш от всичко – или почти от всичко – в името на вътрешната пълнота. А за търсещия по духовния Път красотата е образът на Божественото, което той е открил в сърцето си и го е извел на свобода, за да заблести като брилянт на извисената до небесата духовност.

Красотата е дреха на духа.

Константин Златев

Основни тенденции на нашата епоха - отговори

Основни тенденции на нашата епоха - отговори from Embassy of Peace, Sofia on Vimeo.

Основни тенденции на нашата епоха from Embassy of Peace, Sofia on Vimeo.

д-р Константин Златев
Семинар Духовното познание
Семинар за изследване на абсолютните ценности
31 май 2010
Посолство на мира, София

Слонове пенсионери с истинска любов

Равносметка

„Да бъде животът ни съвършен, това е смисълът на нашето съществувание.” (Учителят Беинса Дуно)

Отшелникът изтри потта от челото си с опакото на ръката си и приседна край пътя да си почине. Протритата му дреха го стягаше като нажежена до червено ризница. Бе жарък юлски ден. Слънцето препичаше безмилостно, прахоляк се вихреше на облачета след стъпките му, откакто бе поел към планината. И когато усети, че повече не може да се бори с умората и жегата, реши да си даде кратък отдих. А и мощната снага на любимата му планина вече се извисяваше гордо на хоризонта. Още ден път – и ще си бъде у дома. Да, тя че неговият дом отдавна, твърде отдавна. Дори не знаеше от колко години. Вече бе престанал да ги брои. Нима имат значение човешките мерки за времето, когато си се отправил към вечността…

Седеше притихнал върху туфа полуизсъхнала трева, заслушан в спомените си. И тъкмо щеше да махне с досада ръка (защото каква полза от спомени, когато живееш в безвремието) и да поеме отново на път, когато чу гласове. Някъде отдолу, от равнината. Сигурно идеха хора от малкото селце, което преди няколко часа остави зад себе си. В гората от едната страна на пътя растяха гъби и диви ягоди, разстилаха се дебели сенки и шуртяха бистри поточета с ледена планинска вода.

След минута вече ги зърна надолу, по пътя. Бяха момче и момиче. На възрастта, на която той някога напусна дома си. Нито още деца, нито вече младежи… Вървяха усмихнати, хванати ръка за ръка, и току се споглеждаха изпод око, срамежливо… „Влюбени птички…” – мина му през ума. И в същия миг споменът го грабна и го отнесе някъде много надалеч.

Той самият, преди още да бе прогледнал за живота, се влюби в едно момиче. То бе ново в техния град. Пристигнало бе отскоро с родителите си и ходеше на уроци по френски език при една изискана госпожа в съседната къща. Още щом я зърна за първи път с плавната ú походка да пресича улицата и да влиза в съседния вход, той разбра, че тя му е много, много близка душа. Научи кога идва на уроци и по това време винаги си намираше повод да излезе от къщи и да я проследи с поглед, когато минава покрай него. А тя пристъпваше леко, с вирнато носле, с гордо вдигната глава и без да поглежда встрани. Сякаш не забелязваше нищо около себе си. Напразно се опитваше да надзърне в очите ú и да открие отражението си в тях. И може би така и щеше да си остане недосегаема в непристъпната си крепост, ако негово величество Случаят не му беше подал ръка.

Онази сутрин (понеже тя ходеше на уроци именно сутрин) из градчето цареше необичайно оживление. Очакваха някаква важна особа от столицата и цялата градска управа начело с кмета бе на крак от ранни зори. Метяха улиците и ги поливаха с огромни маркучи. Всичко трябваше да заблести от чистота, та да спечелят одобрението на именития гост. А дали той въобще щеше да обърне внимание на приготовленията – това е отделен въпрос. Големите политици, силните на деня държавни мъже обикновено са твърде ангажирани с народните дела, та да зърнат нещо, по-далече от носа си. Ама, хайде – нали такъв е редът. Трябва да е чисто и прегледно навсякъде.

Та онази сутрин и по тяхната улица бяха плъзнали като мравки чистачи с дълги метли и други, въоръжени с внушителни маркучи, излизащи от утробата на водоноски . шумотевица, суетня, гърлени подвиквания, възсоленички шеги, изобщо… брожение. Кипи работа, градът се хигиенизира като за изложба, елате ни вижте!

А момичето си вървеше все така невъзмутимо по тяхната улица, защото урокът си е урок и хич не го интересуват някакви си важни клечки със столична репутация. Та то тъкмо завиваше от ъгъла, когато водоноската му пресече пътя и един дърт циганин, без да го вижда, пусна мощна струя вода – като че от Ниагарския водопад… И докато се усети какво е направил, момичето бе залято от глава до пети с вода, сякаш току-що излязло от басейн. Но не по бански костюм, а в басмената си рокличка. Тя мигом залепна по тялото ú и очерта с безмилостна точност нежната ú фигура. Момичето дори не успя да каже „гък”. Остана вкаменено на мястото си и не знаеше какво да прави. Водата се стичаше от него и в краката му лъсна тъмното око на солидна локва. Тогава момчето разбра, че е ударил неговият час. То се завтече като светкавица към сащисаното момиче. В крачка свали от гърба си връхната си дреха и го наметна с нея. Без да продума, притисна крехките ú рамене и я отведе в дома си. Помогна ú да се подсуши. Изрови една стара, но чиста рокля на майка си и въобще спаси положението. Урокът по френски така или иначе пропадна, но честта на момичето бе спасена. То му благодари с топла усмивка и признателни очи. И си тръгна. Няколко месеца след това родителите ú напуснаха града и я отведоха със себе си. Той дори не научи името ú. Това, което знаеше със сигурност, обаче, бе, че образът на момичето ще остане завинаги в сърцето му.

Минаха много години. Родителите му си заминаха от този свят. Той остана съвсем сам и реши да тръгне по белия свят да дири истината. Коя точно истина – още не знаеше. И така изостави родната си къща и се засели в планината. И немалко истини прозря в самотното си общуване с Бога, ала образът на онова ангелско момиче си оставаше все така ярък и красив в съзнанието му. С хора почти не общуваше. Дори ги избягваше, понеже му разбъркваха мислите и нахлуваха неканени в покоя на душата му.

Две сенки, паднали върху му, които му закриваха жаркото следобедно слънце, го изведоха от вцепенението. Момчето и момичето, все така хванати за ръка, се бяха спрели пред него на пътя. Гледаха го усмихнати и без въпрос в очите. Той също им се усмихна. Никой не продума.

След минута, в която погледите им оставаха слети в прегръдката на тиха обич и разбиране, те продължиха пътя си. Толкова млади и така влюбени…

А отшелникът не мръдна от мястото си и, притворил очи, отново извика в паметта си светлия лик на онази, която завинаги бе изваяла в сърцето му прекрасен, величествен паметник на съвършенството.

Константин Златев

Бензол в колата ви

Не палете колата си веднага, щом влезете в нея. Преди да влезете в нея, отворете прозорците и вратата, за да се проветри добре – едва след това влезте и я запалете.

Причината: според резултатите от изследванията таблото на колата изпуска бензол – токсин, който причинява рак (канцерогенен е – обърнете внимание на миризмата на пластмаса, която се излъчва от купето на колата). Освен че предизвиква рак, бензолът отравя костите ви, причинява анемия и намалява белите кръвни телца. Продължителното излагане на въздействието му причинява левкемия и повишава риска от ракови заболявания. Може да доведе дори до спонтанен аборт.

Приемливите нива на бензол в затворено помещение са 50 мг/кв.фут.

Кола, паркирана навън със затворени прозорци, съдържа 400-800мг бензол.

Ако сте паркирали навън на слънце при температура над 60 градуса по Фаренхайт, нивата на бензола са 2000-4000 мг – 40 пъти над допустимото ниво.

Бензолът влияе зле и на бъбреците и черния ви дроб, а най-лошото е, че за тялото е много трудно да го изхвърли.

Затова ПРОВЕТРЯВАЙТЕ ДОБРЕ КОЛАТА СИ ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕТЕ В НЕЯ И ДА ЗАПАЛИТЕ ДВИГАТЕЛЯ.

Именно веществата, излъчващи бензол, причиняват рак.

Предайте това на колкото може повече хора.

В търсене на себе си

Люсиена Алексиева

Стихове

Настроения

***

Природата в пастелни цветове

нанася по земята краски,

копнея да достигна бялото небе

и върху него мойто име да надраскам!

***

Пресъхнал чучур, гнили плодове

и каменна чешма в крещяща жажда –

единствено бръшлянът си плете

със клончета прическа важна.

***

Със необятност пълна е душата,

без граница между любов и ярост свята –

красива радост буйни чувства пали

и дива болка в скута ú се гали!

***

Златно лято, от клас натежало,

бликащ порив в зелени листа

и небето е толкова бяло!

С нова радост осмислям света.

***

Да стигнеш до върха и да лавираш,

пълзейки по ръба на острието,

да гълташ трудностите, без да спираш…

Това осмисля ли ти битието?

Молитва

Издухай здраво черните ми мисли,

изгълтай яростта от мойте тръпки,

изпий страха от живите ми вени

и пресуши морето ми от отчаяние!

Бъди със мен във моята промяна

и удари в сърцето ми камбаната,

стъпи дълбоко в мойте нови стъпки -

със теб съм силна, Оптимизъм мой!

Признателност

Нахлу в душата ми внезапно,

безцеремонно с чувствата ми се разпореди,

създаде ми вълнения и трепети…

Не ти се сърдя за това, което стори,

а благодарна съм дори,

че мойте черно-бели делници

във ярки тонове ти оцвети.

Започвайки отново

С останала дълбоко в мен чувствителност

усетих в твоята приятелска душа

готовност заедно да споделим мига

на ново осъзнаване и порив.

Бъди до мен и подкрепи ме,

да стана силна помогни ми!

Молба

Бръкни в душата ми до дъно,

излей от нея чувствата горчиви,

със нежни длани раните ú погали,

за да усетя, че съм жива…

И будейки се призори,

да се почувствам пак щастлива.

Тиха обич

Да обичам спокойно и с нежност,

без раздираща, кървава ревност,

любовта да е мойто изкуство –

искам тихо да я почувствам!

Научи ме да шепна със устни

и да галя със стоплящи длани,

в любовта да потъвам отпусната

и от мен да избяга страха ми.

Горчива обич

Горчива обич, пълна с диви чувства –

привличане, отблъскване, борба,

да бъдем заедно е истинско изкуство,

без него няма свобода.

Да бъдеш мой, да бъда твоя -

отдадени един на друг,

взаимно свойте пътища затваряме

и нашта обич свършва тук.

Да вземем, без да сме отдали,

във егоизъм се стремим -

и обичта ни става на парцали

в борбата да я разделим.

Любов и щастие не се поделят –

те само общо се споделят!

Бягство

Стопявам се невидима за теб,

разтапям се, изгубвам се, изчезвам,

изплъзвам се от твоя страх

и вече няма кой да ме преследва!

… Когато не усети, че ще бягам,

ти не понечи да ме задържиш

и аз изчезнах, във Духа стопена,

остана само свобода от мене.

Обновление

От огъня остана само пепел -

димът предателски се бе изнизал…

…и аз отново се заемам

да пременя душата си във бяла риза.

В търсене на себе си

Главата ми – разцепена на две,

и мислите ми – раздвоени в две посоки;

пропадам във бездънни светове

и търся свойта идентичност напосоки.

Вървя напред и връщам се назад,

във ляво, в дясно, после горе, долу …

… и всеки път откъсват се от мен

парченца от душата ми оголена.

Къде съм аз – ни тук, ни там…

Не мога да се събера отново –

разпръсната навсякъде, аз знам,

че да се сблъскам с всичко съм готова.

Разливам се в простора необятен –

така за себе си съм по-понятна.

Бяла топлина

Снегът вали и времето е тъжно,

приплаква вятърът отвън

и мойто настроение се мъчи

да се събуди от кошмарен сън.

Снежинки бели спускат се полека,

целуват нежно влажната земя

и стелят се в постелка мека –

във нея искам да се пременя.

Да бъда бяла и красива,

завила своята душа –

да стопля като с мека риза

студа на мойте сетива.

В жестоката безмълвна зима

аз търся топлинка любима.

Освобождение 1

Във този свят се лутам неразбрана

сред хора дишащи, но без лица –

попаднала във тесните пространства,

аз искам пак да излетя!

Във старите утъпкани пътеки

аз пътя си не мога да съзра –

не искам да пристъпвам напосоки,

а да преследвам моята звезда!

Да бъда безгранична, волна,

частица от света голям –

аз се изтръгвам като мълния,

неустрашима в своя плам!

Освобождение 2

Усещам тялото си странно –

със много болка и наслада.

Заслушвам се в сърцето си –

то пее ми прощална серенада.

Разливам се със мислите си блеснали,

проникващи отвъд и възхитени.

Напускам те, обвивко земна –

изхвръквам, за да бъда пак родена.

Полет в безкрайността

Стоя на ръба на висока скала –

пред мен е безкрай, а зад мен е пустиня.

Не искам ни стъпка да върна назад

от моя предишен живот изстинал.

Дотук се довлякох, от болки раздирана,

със рани кървящи и мъка неспирна,

с последни усилия стигнах ръба –

сега аз затварям очи и летя!

Свободна и лека, прозрачна и мека,

пречистена, светла, просторна, уханна,

изпълнена с устрем, пияна от щастие –

прегърнала вятъра страстно!

Не се боя от дивата безкрайност,

а търся да докосна ново тайнство!

Объркан свят

Потъвам във сърцето на Земята,

усещам пулса ú горчив

да ме разкъсва на парчета…

О, Господи, защо съм жива!

От болка се задъхвам, стена,

сълзи в очите ми блестят –

жестока смърт, измъчено рождение,

проклет живот на кръстопът!

Със всеки удар болката нараства,

плющи и шиба като бич

в опустошеното пространство,

раздирано от моя вик:

„Поспрете, хора! Накъде вървите!

Върнете времето назад!

Станете нови, за да сътворите

от ада – нежен земен свят!”

В търсене на Бога

Душата ми зъзне, скована от страх,

сърцето ми бие лудешки…

В главата ми мислите блъскат се пак –

проклинам живота човешки.

Обръщам се плахо и диря опора

във Бога, и моля се с плам:

за прошка, за сила, за обич, за вяра –

готова съм всичко да дам!

Какво ли пък имам, та тъй да е скъпо,

че пазя и браня с война,

когато съм тук мимолетно и зная,

че както всички, и аз ще умра….

Без „искам”, без „трябва”, без грубост и власт

смирение търся в душата си аз!

Оживление

Ти искаш ли да бъдеш нещо друго:

например, да си светеща дъга

или пък малка бяла птица,

разперила криле в нощта?

Ще кажеш, че това е невъзможно,

че няма смисъл от мечти,

но може ли човек да е доволен,

ако не се стреми към висини?!

Очи затвориш ли, ще видиш,

че няма граници в света,

ще вдишаш ново вдъхновение

и ще изгрееш в светлина!

Многоцветна

Белият цвят е красив, но безгласен –

със него аз тичам в снега,

със синьото тайнство преливам в безкрая,

с червения писък крещя.

Със черен воал се прикривам от мрака,

със жълтото в пламък горя,

кафява аз жадно потъвам в земята,

в зелено раста под дъжда!

Самодива

Когато затворя клепачи,

потъвам в безкрайна вселена –

там песни на диви свирачи

събуждат природата в мене.

Танцувам и пея в забрава,

а после с ръце уморени

посаждам в земята корава

едно мъничко, светещо семе.

На мойта любов засияла

сърцето пулсира в пръстта

и аз се завръщам тъй бяла

в спокойната нощ на съня.

Надежда

Отново нещо в мен се е родило

и с нова жажда за живот

аз давам му от мойта сила,

за да порасне и узрее в плод.

Една надежда ярка, дръзновена

прокрадва се на моето небе –

посрещам я щастлива, вдъхновена,

обиквам я като дете.

Оставям я да ме изпълни цяла,

да цъфне в моята душа

и да ме претвори във бяло,

дори несбъдната да си остане тя.

Мъдрост свята

За да напишеш стихове за красотата,

ти трябва да си весел и щастлив,

да не усещаш самотата,

а да се радваш, че си жив,

че твоите очи съзират

във всеки нов ден – нов късмет,

а не да се оставиш да умират

мечтите ти, сковани в лед.

Студът далеч от твоята душа да бяга,

във чувства нежни тя да разцъфти

и хората за тебе да са братя,

а ти все по-високо да летиш…

Окрилян с вяра в по-доброто,

ти щастие да подариш

на другите – самотни, слаби, бедни,

протегнали ръка в нощта,

и да усетиш, че си им потребен,

съгрявайки ги с твойта топлина –

да ги научиш да съзират светлината,

дарявайки ги с Мъдрост свята.

В стихове душата си люлея

За всяко настроение поема

звъни във моята душа

и нов бял лист аз вземам,

за да се утеша.

Що крие се във мене, става явно –

било то щастие или тъга –

и се освобождава място празно

за нови чувства да растат.

Не знам дали това, което пиша,

ще стигне някога до вас,

но вътре в мене нещо диша

и ме обзема с нова страст.

Със стиховете аз живея,

във тях душата си люлея.

Поезия в полунощ

На рафта книгите ми тихо спят,

затворили корици мълчаливо.

Часовникът тиктака във нощта,

за да не би на пръсти времето да се изниже.

Аз пак съм хванала тетрадка и листа –

да запечатам моето безсъние,

а кучетата вият във нощта

и от небето грее пълнолуние.

Мечтание в стихове

Когато музата ми пак ме посети,

ще я поканя да остане дълго,

ще си говоря с нея до зори,

а после ще я придружа до ъгъла.

Ще ú помахам със ръка

и ще се върна в мойта стая –

сама, но не самотна, ще творя

и в стихове аз пак ще си мечтая.

Време за промяна

***

Това, което искам да ви разкажа, е историята на Христос от днешния ден. На Този, Който се завърна при хората, за да ги спаси, възстановявайки връзката им с Бога. Христос е сред вас и ви говори. Вслушайте се в думите Му, усетете любовта Му и отворете сърцата си, за да възкръсне в тях Бог с пълната слава и великолепие на Създател!

Приемете мъдростта – мъдростта на живота, довел хората тук, на Земята, за да се учат и да се усъвършенстват, и да познаят светлината!

Любовта е всесилна! Тя отваря сърцата на хората и издига душите до голямото прозрение на смисъла на живота. Няма живот без любов! Това е вечната истина, която осмисля човешкото съществуване на Земята. Искате ли да усетите любовта? Отворете сърцата и душите си за светлината и умовете си за мъдростта!

Ще попитате къде е Христос? Той е сред вас и във вас! Приели сте Го с вашето кръщение и носите Неговото учение. Нека то разцъфти и възвести връщането на спасителния порив за любовта към Бога и единението с Бога. Не чакайте човека Иисус пак да се роди! Отворете сърцата си и повикайте Христос да се въплъти във всеки от вас! Бъдете Синове на Създателя – мъдри и светли, изпълнени с любов и доброта, какъвто бе Той самият!

Може би ще си кажете, че не сте достойни за това!

Защо се страхувате? Защо се срамувате? Защо сами се отдалечавате от своя Отец и Баща? Не бъдете неразумни деца! Не повтаряйте грешките на своите предшественици, да смятате, че привилегията да се свързваш с Бога и да бъдеш воден от Бога е била веднъж завинаги дадена единствено и само на един човек и е отнета за всички останали! Не бягайте от отговорност! Вие сте дошли тук, на Земята, като Божии деца и вече е дошло време да пораснете. Божият Син е потенциално заложен във всеки от вас и може да се изяви, стига да пожелаете да пораснете и да осъзнаете защо сте дошли тук, и каква е вашата мисия на Земята.

„А Църквата! Къде е ролята на Църквата във всичко това?” – ще възкликнат някои от вас. Нека да оставим на всеки да определи своята роля и принос за духовното издигане на човечеството и да го осъществи. Не се осланяйте на църковната институция да изпълни за вас това, което трябва да направите сами! Искайте прошка, искайте смирение, искайте прозрение от Господ Бог и Той ще ви го даде. Молете се и отваряйте по този начин съзнанието си за Неговото ръководство. Ако имате нужда от помощници – познавате такива, но не забравяйте, че връзката е винаги лична и директна! Никой не може да измоли прошка за вас, ако вие сами не се помолите! Никой не може да ви даде Божията благословия, ако Създателят не ви я даде! Никой не може да отвори душите ви за любовта, ако вие сами не ги отворите!

Бъдете любящи същества! Обичайте себе си, обичайки Бога в себе си! Обичайте другите, обичайки Бога в тях! Всичко на тази Земя е плод на Божественото сътворение и носи в себе си частица от Създателя. Не унищожавайте природата! Не унищожавайте човешки същества, защото ви е дадено да уважавате и обичате сътвореното наравно с вас самите. Вие всички сте част от общата картина независимо колко сте различни един от друг. Вие правите света пъстър и многообразен – един хармоничен букет, сътворен от ръцете на Създателя.

Това, което нашият Баща ни завеща, е да се обичаме и да си помагаме, и най-вече да прощаваме. Той е Този, Който може да отсъди и да прецени кой трябва да се извини и кой заслужава да се поощри. Всеки от нас изначално се стреми да бъде обичан от своя баща и никой родител не би допуснал децата му да се наказват едни други, нито пък да се самонаказват сами – негово е правото да прецени. Няма по-висш съдник от нашия Създател! Негово е правото да прости!

Мъката, която цари по Земята, трябва да се изкорени от сърцата и на нейно място да се посее любовта. Без страх, без яд, без агресия душите на хората могат и трябва да греят, изпълнени с любов и светлина!

Ще попитате как може да се постигне това? Много е просто и едновременно с това е трудно. Изисква непоколебима вяра и безкрайна мъдрост. И вярата, и мъдростта са индивидуално постижение. Те не се купуват и не се продават, те просто се развива, и се притежават, и се затвърждават.

„Има ли Бог?” – ще попитат някои от вас. Част от хората ще кажат: “Има.” Друга част ще кажат: “Няма”. Независимо от това дали вярваме, или не, ние сме тук, за да изживеем живота си и да се учим от грешките си. Всеки може да попадне в ролята на заблуден и това е част от неговия опит. Всеки върви по пътя си и в процеса на изминаване достига до своето осъзнаване. Не се учудвайте, че хората вървят по различни пътеки и в течение на своя живот изминават различни разстояния. Всеки върви според собствените си възможности и постига резултати в зависимост от своята подготовка и упоритост, както и в зависимост от своята способност да си поставя цели и да ги преследва, учейки се от собствените грешки и от грешките на другите.

Човек не е различен от това, което е. Той всъщност е това, което е! Помислете си какви сте били, какви сте в момента и какви искате да бъдете. При това не мислете за материални неща, тъй като те са нетрайни и във всеки момент може да ви бъдат отнети. Преценете спрямо вашето духовно развитие и мъдростта, която искате да придобиете. Искате ли да бъдете по-мъдри? Искате ли да бъдете по-осъзнати и духовно извисени? Може би да! Тогава помислете за Създателя! Има ли по-мъдър от Бога? Има ли по-извисен от Бога? Не се притеснявайте, че не можете да Го достигнете! Та вие Го носите в себе си! Той живее чрез вас и във вас! Не мислете, че Той иска да ви отдалечи от Себе Си – напротив, Той по всякакъв начин се стреми да ви приближи. Защо тогава се страхувате да поискате близостта? Защо изначално се боите, че няма да ви се даде? Нали не сте вие тези, които определяте какво възнаграждение ще ви се даде!? Постарайте се, поработете и получете това, което сте заслужили! А след това благодарете. Когато стремежите ви са чисти, когато действията ви са упорити и последователни, нямате основание да се съмнявате, че няма да ви са даде. Просветление се дава на този, който безрезервно вярва и упорито работи за това да го получи, и по този начин да помага на другите. Бог иска да ви даде, когато вижда и знае, че заслужавате и че с това, което получавате, няма да злоупотребявате, а ще работите като Негови помощници на Земята за облагородяване и извисяване на всички Негови чеда.

Хора, опомнете се! Не търсете спасението в разпънатия преди 2000 години на кръста Човек! Спасете душите си, следвайки Неговото дело, прилагайки на практика Неговите съвети да обичате себе си и хората до себе си като ваши братя и сестри, деца на общия Създател! Обичайте Бога чрез любовта си към хората! Служете на Бога чрез своята служба за хората! Така вие съхранявате и умножавате всичко, създадено от Бога. Бъдете щастливи и се радвайте на живота, който ви е даден от Създателя, възхвалявайте го и го обичайте във всичките му проявления! Бъдете благодарни и на най-малката тревичка, че съществува, защото тя е част от живота на Земята и също като вас живее и умира по законите на нашия Създател, за да радва нашите очи и да успокоява нашите души.

Открийте Бога в себе си и във всяко същество на тая земя! Бъдете достойни деца на Създателя!

***

Никой не е толкова умен, че да може да решава за себе си! Животът е съвкупност от много обстоятелства, които ни помагат или ни възпрепятстват да постигаме поставените от нас цели. Дали наистина е така? Обикновено отговаряме: “Един Господ знае.” И сме прави, много прави, защото наистина е така. Господ ни води и ни помага да вървим по пътя, който сме избрали. Той знае по-добре от нас как да ни упъти, тъй като може да види всичко и да прецени кое е най-добро за нас. Често ние се заблуждаваме поради това, че виждаме нещата ограничено и правим заключенията само въз основа на фактите и опита, с който разполагаме. Трудно е да оценим смисъла на тежкото и стръмно изкачване, ако не знаем, че то води към върха. Още по-трудно е да осъзнаем, че много по-лесно е да вървиш надолу и дори да падаш и че при падането може да се нараниш. Изкачването на високите духовни върхове е дадено на светлите души, падането е за тежките и слабите!

Няма човек, който да не се плаши от смъртта. Смъртта е неизвестното – това, което ни отнема живота. А познаваме ли живота? Тук сме дошли да се учим и да се развиваме всеки според своето вътрешно усещане за това, накъде го влече. Препятствията са ни дадени за да ги преодоляваме и да помъдряваме!

Искате ли да бъдете по-мъдри? Искате ли да бъдете по-извисени? Защо тогава се боите от трудностите? Защо се стремите да избягвате препятствията? Създателят се грижи за вас и ви помага. Стига да Му вярвате и да се молите за помощ, Той винаги се отзовава, за да ви спаси. Неговата цел не е да ви унищожи, а да ви накара да се осъзнаете чрез мъдростта! Отворете очите си! Повдигнете главите си и ще видите, че над вас е простор и светлина! Това са даровете на Създателя, нашия Отец! Той ни е отредил безгранично развитие и ни дарява с живот, за да го изживяваме и за да помъдряваме. А светлината? Какво ни дава тя? Отнемеш ли живота, отиваш в тъмнината. Навлезеш ли в живота – попадаш в светлина. Толкова е просто, че хората дори не се замислят защо заспиват в тъмнина и работят в светлина. Светлината е живот. Тя идва при нас, за да ни просветли и да ни облагороди. Помислете си какво би означавал човешкият живот без светлина, без топлина. Просветлете душите си! Сгрейте сърцата си! Бъдете живи същества – щастливи деца на своя Баща! Не се притеснявайте от грешките, не се страхувайте от заблудите – те са ви дадени, за да се учите и да ги преодолявате. Мислете накъде вървите! Следвайте посоката към светлината и няма да сгрешите, защото така се приближавате към Създателя – ще бъдете по-близо до Бога! Искате ли да сте близо до Бога? Искате ли да усещате Създателя, вашия Баща, докато живеете на майката Земя?

Щастието! Какво е щастие?! Трудно е да се определи, защото всеки го усеща по различен начин. А скръбта – не я ли усещаме също по различен начин, всеки със собствената си душа?! Има ли човек, който да не иска да бъде щастлив! Има ли човек, който да иска да скърби?! Но как ще оценим щастието и радостта, ако не познаваме скръбта! Нашият Отец е мъдър и иска да ни научи да изпитваме радостта, като ни покаже и нейната обратна страна. Нека се молим за това, което искаме да получим, останалото ни се дава, за да го изживеем, за да помъдреем. Няма бяло без черно, няма ден без нощ, няма живот без смърт – ето това е, което трябва да разберем!

Искате ли да ви разкажа една приказка? Да! Защо? За да избягате от реалността? Няма реалност без нереални неща! Няма видимо без невидимо. Няма мъж без жена. Няма възрастни без деца. Пъстра картина! Абсолютно многообразие на противоположни неща! Ето това е мъдростта! Мъдростта на света!

Животът е преходен, щастието – също, както и всички хубави неща. Затова трябва да ги познаваме чрез мъдростта. Смисълът на живота е да бъде променлив и многообразен – в това е неговата пълнота. Представяте ли си, ако трябваше да живеем вечно, колко дълъг и безкраен щеше да е нашият път? Колко много би трябвало да вървим и никога да не го извървим? Как ви се струва една такава перспектива? Бихте ли се впуснали в едно такова приключение? Няма ли да се уморите? Нашият грижлив Баща е предвидил това и е ограничил нашия живот в рамките на даден срок, в който да се учим и след това да се явим на задължителния изпит, където всеки от нас получава оценката, която заслужва. Затова бъдете старателни! Не прескачайте трудните упражнения, защото само така ще отидете подготвени за финалния тест. Наближават тежки изпитания, които ще помогнат на човечеството да израсне и да помъдрее, ако иска да оцелее. Подготвяйте се, за да ги посрещнете! Така нараства вероятността успешно да ги преодолеете – всеки според собствената си подготовка, знания и опит. Не очаквайте да ви се размине всичко това, през което трябва да минете!

Любовта е нещо уникално. Тя е дадена на хората, за да осмисли живота им. Можете ли да си представите живота без любовта? Та той произхожда от любовта! Ние живеем с любовта на нашия Създател и на майката Земя, която ни храни като нейни чеда. Любовта между телата на мъжа и жената създава децата. Любовта в сърцата огрява душата. Колко богати души имат хората, които освен себе си обичат и близките си, както и всички хора на Земята! Обичайте своите родители, братя и сестри! Обичайте своя небесен Отец и майката Земя! Не пестете любовта си! Не охлаждайте душата си! Запалете огъня на любовта да грее в нея! Само така вие сте живи. Само така вие изпълнявате своята цел на Земята. Няма ли любов в сърцата, трудно се крепи душата!

***

Когато човек се обърне назад и погледне живота си, често иска да го изживее отново. Струва му се, че ако има този шанс, нещата ще се променят и той ще съумее да постигне много повече и да бъде много по-щастлив.

Какво ни пречи да изживеем живота си така, както искаме? Може би това, че не осъзнаваме неговата стойност, ни пречи да го ценим! Животът ни се дава даром и затова ние сме склонни да го разхищаваме. Истинското осъзнаване на това, колко ценен е животът, идва със старостта. Докато животът е пред нас, ние смятаме, че всичко можем да правим с него. Когато се изчерпа, едва тогава се замисляме как е най-добре да го използваме. Но тогава обикновено е твърде късно да предприемаме каквито и да било промени.

За сравнение си представете какво можеш да произведеш от 100 кг тесто и какво от 2-3кг или от 5 кг тесто. Господ дава на всеки живот, за да го поеме в ръцете си и да го моделира по собствено желание. Колко щастливи се чувстваме, когато можем да направим много неща, включително и да помогнем на другите да моделират живота си по по-добър начин. Ако сме лоши и завистливи, ние може да се опитаме да попречим на другите да живеят щастливо, но дали това ни помага ние самите да живеем по-добре? Със сигурност – не! Голяма грешка е, когато се опитваме да отнемем от живота на другия. В този случай не само не прибавяме към своя, но рискуваме някой друг да се насочи към нас и да извърши спрямо нас това, което ние сме направили. Не е ли по-добре взаимно да си помагаме, вместо да си пречим един на друг?

Когато даваме, ние всъщност получаваме! Подавайки ръка на по-слабия, ние всъщност ставаме по-силни. Давайки от своето, ние отваряме при себе си път за нови неща. Отнемайки от другия, ние изпадаме във вечен страх от възмездие и трябва да опазваме със сила придобитото с насилие. Няма вечен живот на Земята, но има вечен страх, който може да убие нежните искри на всяко щастие. Помислете как бихте искали да изживеете живота си! Той ви се дава тук, на Земята, с добро, за да го изживеете с добро! Получавате го като дар от Бога, но го ценете и знайте, че той ви принадлежи дотолкова, доколкото успявате да го живеете, дарявайки любов и светлина!

Няма значение какво си правил в живота си, има значение какво правиш и какво можеш да направиш! Човешко е да се греши, но много по-лесно е да бъдат избегнати грешките, отколкото да се поправят след това. Всяко пренареждане и преправяне на къщата на живота изисква много повече усилия, коства похабено време и ресурси. Затова всеки трябва много отговорно и отрано да се заеме и да осмисли цялостния проект на живота си. Така ще узнае какво гради и ще може да го изгради по своята мярка. Много е важно да пресметне силите си в зависимост от стремежите си и да прецени каква постройка може да изгради със собствени усилия и без чужда помощ. Тогава строежът със сигурност ще бъде успешен и ще се гради стабилно и щастливо. Не отнемайте от другите, за да придобиете за себе си, защото това ще ви тежи. И знайте, че вашето щастие и любов се разпростират върху другите и се умножават. Умножете стойността на живота си, давайки и помагайки на другите! Няма по-добър живот от живота, изживян с добро!

Смъртта е нещо, което ни спохожда неизбежно. Всички знаем, че в един миг тя ще дойде и ще почука на вратата ни. Затова трябва да сме готови във всеки един момент да я посрещнем, без да се изненадваме. Тя идва при нас, когато е необходимо. От нас зависи кога тази необходимост ще възникне. Решението е в ръцете на нашия Създател. Затова трябва да се молим за по-дълъг живот и да се стремим да го живеем по-пълноценно. Не обърквайте пътя, за да имате възможност по-дълго да вървите по него!

Смъртта сама по себе си не трябва да ни плаши. Тя идва, за да постави ново начало в нашия път. Смъртта носи със себе си развитие – друго развитие. Тя идва, когато сме изчерпали възможностите си за развитие в този живот. От нас зависи дали и колко искаме да живеем. Винаги имаме шанс в рамките на възможната продължителност на човешкия живот да поискаме от Създателя по-дълъг живот, като Му докажем, че ще го изживеем ползотворно. Иначе какъв е смисълът да си губим времето да вървим в грешна посока? Нашият Отец се грижи всеки от нас да получава това, което иска и което заслужава. Заслужете това, което ви се дава!

Трудностите извисяват и облагородяват, ако ги приемем като нещо дадено, което трябва да преодолеем или с което трябва да свикнем да живеем, за да станем по-силни и по-способни да оцеляваме. Нашият Отец иска да ни направи силни и способни, затова ни дава изпитания, които да преодоляваме и да осъзнаваме. Искате ли да имате лек живот? Сигурно – да. Но такъв живот ще ви направи слаби! Ще отнеме от вашата сила и способност да преживявате не само леки, но и трудни моменти. Искате ли да бъдете неукрепнали или искате да докажете своята сила да преживявате различни ситуации и да се обогатявате по този начин с натрупан опит и усещания? Колко е леко, но и безинтересно да се научиш да вървиш по равното и колко по-щастлив се чувства човек, когато успее да изкачи един труден връх. Няма непреодолими препятствия. Бог ни помага да вървим нагоре и да укрепваме, като според нашите сили и възможности ни води по маршрут, който да е интересен и полезен за нашето собствено развитие.

Когато се молим, ние добиваме допълнителна сила, защото нашият Създател чува молитвите ни и ни помага. Но трябва да вярваме и да се уповаваме на Неговата помощ и ръководство, защото как иначе ще сме сигурни, че не сме се заблудили и пътят, по който вървим, е този, който Бог ни е отредил.

Накъде върви човек в живота си? Често ние бързаме да стигнем някъде, без да се замисляме накъде вървим и кой ни води. Едва когато се озовем на неподходящото място, осъзнаваме, че сме сбъркали и се опитваме да поправим грешката си, но често вече не са ни останали сили и време да сторим това.

Животът е един безкраен наниз от събития. Пъстра броеница! В нея има жълти и бели, и сини, и зелени, и кафяви мъниста. Всяко мънисто е брънка от нашия живот. Понякога сме доволни от цвета им, друг път – не. Така е, защото ги гледаме поотделно всяко едно, независимо от останалите. А колко по-интересно е да гледаш цялата броеница и да се възхищаваш от нейната пъстрота! Колко по-добре е, прехвърляйки мънистата, да знаеш, че трябва да ги преодолееш, за да вървиш напред и в крайна сметка да стигнеш дотам, откъдето си тръгнал, но вече много преживял и доста помъдрял.

Храмът да се отвори! Храмът на душата да се отвори! Пуснете в него Бог да живее, за да не пустее! Бъдете силни същества! Вярвайте силно и обичайте силно своя Бог! Той ви пази, Той ви води. Той ви подкрепя в трудни моменти, за да вървите напред и да не се препъвате, и да не изоставате. Не изоставайте от собственото си развитие! Не се ограничавайте с материалните неща – те са преходни и нетрайни. Тях нито можете да ги донесете, нито можете да ги отнесете от този живот. Работете за душата си! Развивайте душата си! Тя е вашето най-голямо богатство, което можете да разширявате, задълбочавате и извисявате в неограничена степен. Пречиствайте душата си! Проветрявайте чувствата в нея, за да бъде тя светла и чиста – желан храм за любовта. Обичайте от цялата си душа! Обичайте по най-светлия и чест начин, на който сте способни!

Мъка! Мъка и пустота е налегнала човешката душа! Мъката да се изтрие, пустошта да се облагороди с любов, мракът да отстъпи място на светлината!

Отворете душите си! Просветлете душите си! Проветрете мислите си! Не оставяйте черните мисли да пораждат у вас тъжни чувства. Мислете за хубави и добри неща! Усещайте хубави приятни чувства! Знаете ли колко е трудно и едновременно лесно човек да бъде добър?

- Защо ни питате? – ще кажете. - Ясно е, че всеки иска да бъде добър, но далеч не всеки може да бъде такъв при всяко свое действие, при всяка своя мисъл.

Вярно е! Така е! Кой казва, че трябва да бъдем едни и същи през целия си живот? Кой казва, че не трябва да се променяме! Нали така се развиваме! Не се страхувайте от черните мисли, за да не ги допуснете да ви завладеят! Бъдете смели и ги гонете! Бъдете силни и ги преборете! В това е вашето израстване, в това е вашето развитие. Не се притеснявайте да не се подхлъзнете! Не се притеснявайте да не се препънете! Защото само така можете да се научите да вървите и независимо от хлъзгавите и каменисти места да напредвате без страх, че може да се нараните. Вашата сила е във вашата вяра, че дори и да се нараните, вие ще успеете да се съхраните, ако вървите в правилната посока по пътя, определен от Създателя. Търсете връзката със Създателя! Той знае накъде ви води, Той знае как да ви упъти и да ви научи да вървите, така че да се развиете и да се извисите.

Гледайте напред и никога назад! Напред е това, което можете да промените. Напред е това, което можете да предвидите.

***

Здравето е ценно за човека. Когато говорим за здраве, обикновено всички мислим за физическото здраве. Много по-рядко човек се сеща да се замисли за духовното си здраве, а нещата са свързани и взаимозависими. Представете си една болна душа как се блъска в тялото и го измъчва, и го терзае, докато го сломи и го съкруши. И обратното – една здрава душа веднага стопля тялото и го пречиства от всички тежести и болести, които му пречат да функционира нормално.

Искате ли да бъдете здрави, първо се погрижете за душата си! Тя е това, от което трябва да започнете, за да успеете. Искайте здраве за душата си! Молете се за здравето на душата си! А какво означава човек да има здрава душа? Това значи преди всичко светла душа, чиста душа. Здравата душа е голяма и силна. В нея има място и за радост, и за болка. Здравата душа на се бои от болката, тя я преодолява. Колко ли трябва да израсне човек, за да укрепи душата си и да я просветли! Пътят не е лек, но си струва! Достатъчно е да поискаме да го извървим и да издържим. Много са изкушенията, много са препятствията, които се опитват да ни отклонят и да ни сломят, но това е пътят на израстването. Искате ли да ви кажа как можете да излекувате душата си и да я поддържате здрава? Молете се! Молете се на Бога и вярвайте, че Той ви помага!

Душата ви трябва да прогледне, за да види светлината, за да усети любовта и да изпита Божествено щастие и наслада. Отворете душата си за светлината – тя носи живот и съживява!

Знаете ли как се чувства здравата душа? Тя е лека, светла, изпълнена с любов и състрадание. Животът ú носи наслада. Радостта я изпълва и завладява. Нещастието я смирява и тя помъдрява. Душата е здрава, когато може да усети болката и радостта, без да ослепява, без да се пречупва или изкривява.

Обичайте душата си и се грижете за нея! Дарявайте я с Божествена любов, за да се облагородява! Когато заблести Божествената искра в нея, тя се съживява и се извисява. Не ограничавайте душата си във вашите тела и земни мисли. Усещайте с душите си! Молете се с тях! Душите носят вашето безсмъртие. Не ги убивайте! Грижете се за тях!

Светлината е извор на живот. Ние се раждаме в светлина, живеем в светлина и угасваме, когато свърши земният ни път. Светлината ни води. Тя ни оживява и ни окрилява. Представете си живота без светилна. Няма живот! Без светлина няма живот! Как искате душата ви да живее, когато я обгръщате в мрак?! Светлината почиства и съживява. Не бягайте от светлината! Не се изолирайте от светлината! Тя ви е дадена от Бога, приемете я и я отдавайте! Вие сте частица от Бога и вашата светлина ви свързва с Бога. Бог е светлина и любов – грее в душите и топли сърцата. Топли тела – пулсиращи сърца! Души, изпълнени със светлина! Нищо не е по-ценно от светлината и любовта. Какво струва животът без любов! Как тежи душата без светлина! Живейте с лекота! Живейте без страх от смъртта! Живейте със здрави тела! Живейте с любовта!

Живот! Живот! Ти идваш и си отиваш! Накъде вървиш, накъде ни водиш? Всичко върви в естествения си ритъм от раждането до смъртта. Ако се вгледаме в хората, ще видим, че те са еднакви, а същевременно са толкова различни! Кое прави хората еднакви и кое ги отличава? Единството е в общото, различието е в детайла. Дали си по-висок или по-нисък, по-пълен или по-слаб – ти имаш нужда от храна, вода, светлина. Хората чувстват и усещат различно, защото всеки носи собствената си душа!

Виждали ли сте душата на човека? Знаете ли какво носи тя? Душата се възприема с чувствата. Всички можем да чувстваме едно и също нещо, но го правим по различен начин – всеки за себе си, всеки вътре в себе си. Чувствата са нещо, което носим вътре в себе си и изживяваме, независимо дали ги осъзнаваме. Чувствата са нещо, което можем да отворим или да затворим. Чувствата са нещо, което можем да убием и после пак да съживим. Чувствата са неизчерпаемият източник на нашия живот. Ако не чувстваме, значи не сме хора, значи сме се откъснали от нашия Създател и вегетираме до изчерпване на жизнения сок в телата ни. Животът без чувства е лишен от същност. Мисълта не може да замести чувствата. Тя може да ги убие или да ги създаде, но не и да ги възпроизведе.

Мисълта е онова оръдие, което ние владеем, за да управляваме живота си. Внимавайте как използвате мисълта! С нея можете да градите, но също така и да рушите. Мисълта е дадена, за да води човека и да го направлява. Тя може да се разширява и да се ограничава, да се просветлява и да потъмнява. Светлите мисли ни активизират за живот – тъмните ни убиват! Не забравяйте, че вие сами определяте цвета на вашите мисли! На човек му е дадена цялата палитра от мисли и той сам избира накъде да се насочи. Посоката и цветът на мислите определя посоката и цвета на чувствата. Трудно е да си представим, че светли чувства може дълго да виреят под булото на черни мисли. Не се оставяйте мислите да убиват чувствата ви! Мислете положително! Усещайте живота положително! Мислете в светлина! Живейте в светлина! Бъдете светлина!

Човешко е да се греши. Грешките ни учат. Грешките ни осъзнават. Не бягайте от грешките, учете се от тях – те са вашият опит. Те са вашата мъдрост. Човек лесно може да сгреши в мислите и действията си, но чувствата трудно грешат. Индикаторът за това, дали нашите мисли и действия са грешни, са нашите чувства. Не оставяйте мислите и действията да диктуват изцяло вашите чувства. Те може да ги контролират, да ги овладяват, но не и изцяло да ги ограничават, защото така ги изопачават. Не изкривявайте живота си чрез изкривяване на чувствата си. Човек естествено е щастлив, когато усеща положителни чувства. Ако човек черпи наслада от отрицателни мисли, чувства и действия, то той се самоунищожава. Когато ви налегнат черни мисли, не бързайте да се отчайвате, а отворете душата си и се помолете за любов и светлина! Това е вашият зов към Създателя да ви съхрани и да задейства у вас онези естествени процеси и програми, които ще ви възродят и ще ви облагородят.

Не губете връзката с живота! Не убивайте любовта! Тя ражда живота и отблъсква смъртта!

Истината! Къде е истината? Коя е истината – истината за човека и за неговия Създател? Защо ви трябва истината, не можете ли да живеете без нея? Естествено, че тя ви интересува, естествено, че ви вълнува! И за какво! Това ще промени ли нещо вашия живот? Едва ли! Та вие знаете истината, само че малцина вярват в нея. Останалите искат да се убедят, а има и такива, които се боят от истината. Те предпочитат да мълчат. Питайте! Търсете! Истината ще ви са даде! Тя се дава на всеки, който се стреми да застане лице в лице с нея – истината за живота, истината за смъртта. Колко хора се боят от истината за живота и смъртта! Истината е това, което се случва с нас. Истина е, че сме живи. Истина е, че можем да сме щастливи. Истина е, че можем да сме красиви. Знаете ли колко много истини има в живота? Истината за теб може да не е истина за мен! Истината е осъзната реалност, но истината е и неосъзната реалност! В такъв случай нашата способност да възприемаме и осмисляме истината е ограничена. Истината за човека е ограничена – истината за Създателя е неограничена!

Люсиена Костова

Бисери от огърлицата на Бога

Люсиена Костова

Приказки

Съдържание

1. Приказка за призванието

2. Приказка за помощта

3. Приказка за изгубените жълтици

4. Приказка за слугата-син

5. Приказка за милосърдието

6. Приказка за вълка и житената питка

7. Приказка за души-приключенци

8. Приказка за цветята и човешкото щастие

9. Приказка за малката принцеса и големите върхове

Приказка за призванието

или как да носим товара на живота

Имало едно време един селянин, който работел като хамалин. Той носел торби с брашно на гърба си, без да се оплаква от работата си, но усещал, че му тежи. Един ден решил, че вече е крайно време да промени живота си, и си казал: “Стига ми вече това тегло. От днес нататък съм решил, че ще се захвана с нещо ново, но какво?” И се обърнал към Господ с думите:

- Господи, кажи ми с какво да се захвана, така че животът ми да бъде по-лек?

Господ му отговорил:

- Ето ти една торба с брашно и ще я носиш на гръб до края на живота си.

- Но така нищо не се променя! – възкликнал хамалинът.

- Така е – отговорил Господ – Единствената промяна е в това, че вече знаеш, чe това ти е дадено да правиш цял живот. Ти го правиш добре и можеш да го правиш още по-добре. Сега върви и изпълни това, което ти казах!

Селянинът се върнал в къщи и пред вратата си видял една торба с брашно. Без да се замисля, я нарамил и тръгнал с нея по белия свят. Вървейки по широките пътища, той срещал много хора, които възкликвали:

- Я, този човек е луд! Той носи торба с брашно, която му тежи, и не знае нито къде, нито защо я носи.

Човекът обаче бил щастлив, защото знаел, че изпълнява това, което Господ му е отредил и че го изпълнява все по-добре.

Не щеш ли, както си вървял, пред него се изпречил входът на една пещера. Той спрял да си отдъхне и запитал:

- Господи, какво да правя, трябва ли да вляза в тая пещера?

А Господ му отговорил:

- Не, синко, тази пещера не е за теб. Тя е за тези, които трябва да навлизат надълбоко, а ти не си един от тях.

Човекът нарамил отново торбата с брашното и продължил по пътя си. Не щеш ли, видял насреща си една планина и запитал:

- Господи, трябва ли да изкача тази планина?

А Господ му отговорил:

- Не, синко, тази планина е за хора, които трябва да се изкачват нависоко. Ти върви по пътя си и носи торбата, която съм ти дал!

Селянинът въздъхнал, погледнал към върха на планината, но не понечил да се изкачи, а продължил по пътя си. Както си вървял, през главата му се прокрадвали мисли, че животът му е досаден, че много би искал да влиза в пещери и да изкачва върхове, а не само да крачи по равния път.

Не щеш ли, от небето се спуснал орел, клъвнал чувала и брашното започнало да изтича на тънка струйка. Човекът си вървял, а товарът му все повече олеквал и олеквал. От един момент нататък торбата съвсем се изпразнила и без никаква тежест човекът можел да крачи и да си подсвирква по пътя, да се наслаждава на реките, на цветята и тревите. Дишал дълбоко и сърцето му пърхало от радост. Тогава той си казал: “Добре, че послушах съвета, който Господ ми даде, и продължих по пътя си. Вярно е, потрудих се, помъчих се, но бях по-млад, имах сили да го правя и издържах. А сега ми е леко и приятно. Какво щях да правя, ако бях влязъл в пещерата или бях тръгнал към върха на планината? Колко по-трудно щеше да ми бъде, защото в пещерата и в планината можех да се изгубя или да се нараня. Сега съм щастлив, че Господ ми е отредил такъв път, по който мога спокойно да вървя и да се наслаждавам на слънцето и водата, на птичките и тревата. Благодаря ти, Господи!”

А Господ му отговорил:

- Бъди спокоен, синко! Всеки получава това, което заслужава. Ти заслужи своя лек живот, защото се труди честно и усърдно. Слушаше Моите съвети и не се изкуши, и не се заблуди. Така заработи своето възнаграждение и Аз ти го давам от все сърце.

В този миг пред очите на селянина се разгърнала красива гледка. Накъдето и да обърнел поглед, пред очите му се ширели нивя, покрити със златно жито. Той казал:

- Господи, защо ми даваш тази награда, аз не съм я заслужил!

А Господ му отговорил:

- Ти ми се довери. Носеше безропотно своя товар и сега е дошло време Аз да ти сe отблагодаря за положените усилия. Ожъни това жито, прибери това зърно. То е твое. Ще те изхрани до края на живота ти и ти ще бъдеш щастлив, докато си жив.

Селянинът поблагодарил и се захванал да ожъне житото, което било награда за неговия неуморен труд. Прибрал житото, продал го и с парите си купил нова къща, в която живял щастливо до края на живота си. Разбира се, той не спрял да работи като хамалин и докато имал сили, носил чувалите с брашно, като го правел с лекота и удоволствие.

Понякога човек не знае какво да прави в живота и може да се заблуди. Важното е да намери своето призвание и да го изпълнява, защото тогава животът го възнаграждава.

Приказка за помощта

Имало едно време една млада жена. Тя всеки ден ходела за вода до извора извън селото, от където наливала пълни менци. Един ден, не щеш ли, срещнала една стара баба, която едва вървяла сама по пътя и пъшкала.

Младата жена понечила да ú помогне да изкачи хълма, зад който се намирал изворът. Бабата се обърнала към нея и казала:

- Дъще, така ти ще се забавиш и ще замръкнеш. Аз съм стара и вървя бавно. Никой не се интересува от мен и от моите мъки. Върви по пътя си и бързай, защото ти имаш деца и мъж, които те чакат да им занесеш вода.

Младата жена отвърнала:

- Не се притеснявай, майко, моите деца са млади, все някак ще се оправят, мъжът ми – и той може сам да се оправи, но на теб няма кой да ти помогне. Ти си сама и се мъчиш да вървиш със сетни сили, позволи ми аз да ти помогна.

- Добре – казала старата жена. – Така да бъде. Щом толкова искаш, дай ми ръка, за да се опра на твоята и да вървим заедно.

По пътя старата жена запитала младата дали иска да спрат да починат и те седнали под едно дърво на сянка. Тогава старата жена извадила от кесията си две златни монети и ги подала на младата жена.

- Искам да ти се отблагодаря за помощта – казала тя. – За мен твоята помощ беше безценна. Аз съм стара и уморена и вече е време да си отида от тоя свят. Ти имаш семейство и деца и ще можеш да си послужиш с тези пари. На мен те няма да ми трябват за там, където съм тръгнала.

Младата жена се опитала да върне парите, като казала, че би помогнала на всеки, без да очаква отплата за това, а старата жена се усмихнала и отвърнала:

- Човек трябва да бъде готов винаги да помогне, а все от някъде благодарност ще му се даде. Ето, вземи моите пари, така аз ще съм щастлива, че също мога да помогна на теб и твоето семейство.

Като казала това, тя се обърнала, въздъхнала и затворила очи, сякаш заспала дълбок сън.

Младата жена дълго се опитвала да я събуди, но неуспешно. Тогава тя се помолила за душата на старата жена и полека тръгнала обратно към къщи. Пристигайки у дома, вече било късно. Видяла, че двете ú деца вече са заспали, а мъжът й я чака уморен на прага. Тя му разказала за необичайната случка. Двамата се прегърнали и благодарили на Бога за помощта.

На другия ден отишли в града и купили нови дрехи на децата, а старата жена ги гледала от небето и се радвала заедно с тях.

Безкористна помощ се възнаграждава. Който е подал – той е получил!

Приказка за изгубените жълтици

Имало едно време един селянин. Както си орял на нивата, изведнъж изровил делва с жълтици. Делвата било счупена и жълтиците се посипали. Събрал селянинът, колкото можал, завързал ги в една кърпа, занесъл ги у дома си и ги показал на жена си.

- Виж, жено, какво намерих! – казал той.

А тя възкликнала:

- Виж, Господи, какво щастие на нас се падна! Толкова много пари! Какво ще ги правим сега? Да ги занесем на кмета!

- Не може така – рекъл селянинът – С тези пари може животът ни да се уреди. Ще купя крава, прасе, ще се пременя с нови потури, пояс и калпак. Нима не го заслужавам!

- Да – казала жената, – така е! Но тези пари не са твои! Ти само си ги намерил. Не върви да ги използваш за себе си. Вярно е, че имаме нужда от тях, но можем да ги дарим на даскала, с тях той ще поправи училището. Можем да ги дарим на кмета – той ще ги похарчи за селото. Може да ги дарим на попа – той ще ги похарчи за църквата. Виж колко много неща могат да се направят с парите от този делва!

- Права си! – казал мъжът – Само че на мен ми се иска да ги задържа.

Така и направил. Парите скътал под кревата, но не можел да спи. Сън не го хващал да умува какво да купи, как да ги похарчи. Трудно му било. Мятал се по цели нощи, не можел спокойствие да си намери. Главата го боляла, не можел да мисли. Тюхкал се, охкал, вайкал се.

Не щеш ли, един ден излязъл по работа и забравил вратата отворена. Минал един просяк, почукал, влязъл и тъй като нямало стопанин, претършувал къщата и взел каквото намерил – и новите потури, и новия калпак, и новия пояс, и скътаните под леглото жълтици.

Върнал се селянинът и що да види – няма му парите, няма му потурите, няма му калпака дори!

Седнал на прага и започнал да плаче, а жена му се приближила до него и казала:

- Нищо, мъжо! Не се тревожи! Все някак животът ни върви. Нека да си спокоен както преди, нищо, че си загубил пари, нека здравето ти се възстанови! Сега нямаш вече какво да изгубиш.

А мъжът отвърнал:

- Права си, жено! Толкова много се страхувах за тия пари. Толкова много мислих за тях, че се разболях, а колко бях весел преди! Колко бях жизнерадостен! Живеех спокойно, работех и заработвах толкова, колкото ни е необходимо да живеем. Добре, че ги откраднаха тези пари, така душата ми отново ще се успокои!

Защо трябвало селянинът да преживее това? Можел ли той да работи, без да намери делвата? Да! Но когато станало това, той трябвало да научи урока, че намерени пари никой за себе си не трябва да държи. По-добре е да ги дари и хубави неща с тях да направи, отколкото да ги укрие и след това да ги затрие.

С намерени пари – по-добре да се благотвори!

Приказка за слугата-син

или как да се отнасяме с тези, които ни служат

Имало едно време един богат селянин. Той имал слуга, който вярно му служел. Един ден на слугата му се случило нещастие. Господарят си казал: “Ето, сега няма кой да ми помага. Ще трябва да се справям сам.”

Той обаче не бил свикнал да работи и му било много трудно да свърши дори и най-обикновената работа. Тогава богаташът решил да се помоли на Бога да му изпрати друг слуга и казал:

- Господи, моля Те, помогни ми да си намеря друг слуга, който да ми помага.

А Господ отговорил:

- Всеки трябва в един момент да се научи да се справя сам с живота, независимо какво е неговото обществено положение.

Оттогава насетне започнали мъките за богаташа. Той все се опитвал да наеме слуга, но все се оказвало, че хората, които идвали при него, за да му слугуват, не можели да се справят с работата и той бил принуден да върши голяма част от нея сам.

Не щеш ли, един ден при него дошъл един момък, хубав и снажен. Момъкът му се усмихнал и казал:

- Ти нямаш свой син. Искам аз да бъда твой син! Ще ти помагам в работата, но ще трябва да ме обичаш като свой син.

Богаташът го погледнал, помислил, помислил и си казал: „Досега се опитвах да намеря слуги, които да ми помагат, и не случих на добри хора. Това момче изглежда добро и работливо, защо да не го взема за мой син?”

- Добре - казал той, - съгласен съм.

Така момъкът дошъл да живее в къщата на богатия човек, помагал в работата, като вършел всичко, което трябвало да се върши, безплатно с цялата си всеотдайност, вече не като слуга, а като син. Богатият селянин го уважавал и го обичал, а един ден като си отишъл от тоя свят, му оставил цялото си богатство в наследство.

За да получава безрезервна помощ и подкрепа, човек трябва да обича хората и да ги приема като свои братя и сестри, синове и дъщери, с които да споделя и трудните, и приятните моменти в живота си.

Приказка за милосърдието

или как животните ни учат

Имало едно време две моми. Красиви и пременени, те отивали всяка сутрин до извора за вода. Носели кобилици с менци. След това се връщали в къщи. Всяка от тях измитала двора, оправяла къщата и излизала навън на пейката да поседи, да похортува с хората, които минават по пътя. После се прибирали отново, за да помагат на своите родители.

Един ден, както отивали към извора, ги настигнали двама момци. Единият бил красив, снажен, а другият бил недъгав, куц. Снажният бил едър и силен, куцият бил слаб и нямал сили бързо да върви, но се опитвал да не изостава от приятеля си.

Когато застигнали двете девойки, момците ги поздравили и им предложили да поседнат и да поговорят. Девойките поблагодарили и отминали. Изплашили се от недъгавия. Не искали да общуват се него. Виж, ако той бил снажен и красив, нямало да се замислят – щели да приемат предложението. Но така те отказали и се забързали към извора.

Когато стигнали там, видели два коня – единият бил красив и снажен, а другият куц и недъгав. Девойките съжалили куцото конче, дали му вода, сресали му гривата. Тогава при тях дошли момците. Застанали отстрани да погледат девойките как се грижат за бедното животно.

Тогава едната от тях се обърнала към младежите и казала:

- Знаете ли, искахме да ви уважим, но се страхувахме от недъгавия момък, сега самите ние се втурнахме да помагаме на недъгавото конче. Можете ли да ни обясните как стана така?

Тогава недъгавият момък пристъпил напред и казал:

- Не бързайте да мислите за хората, че са това, което виждате на външен вид в техните тела! Може би в тях се крие хубава душа! Животните са нашите по-малки братя. Искате ли да ви кажа защо се смилихте над животното?

- Да! – отвърнали девойките.

В този момент кончето проговорило и казало:

- Кажи им, че това, което виждат в мен – си ти. Ти просто се преобрази. Преобрази се, за да ги изпиташ втори път дали ще ти се притекат на помощ. Първия път те те подминаха, но тук, на извора, те ти подадоха вода. Това значи, че в техните сърца не е убита милостта. След като се погрижиха за животното, те осъзнаха своята грешка към хората и по-конкретно към теб.

Животните ни учат на доброта, те ни помагат да се осъзнаем и да видим от друг ъгъл живота на хората. Когато се грижим за животните, ние осъзнаваме колко е важно да се грижим за всички живи същества и по-лесно се обръщаме към хората, за да предложим и на тях помощ и подкрепа.

Приказка за вълка и житената питка

или как да се отнасяме със злото

Веднъж една девойка както си вървяла през полето, що да види: една малка питка се търкулила по пътя ú – житена питка! Имала си крака и ръчички. Вместо да падне на земята там, където е спряла да се търкаля, тя се изправила на крачетата, размахала ръчички и казала:

- Ето, аз съм Хлябът на земята! Жълта, кръгла, като слънце! Събрала съм светлина, събрала съм любов! Вкусна съм, топла съм, светла съм! Мен трябва да ядете, с мен трябва да се храните! Със светлината! С любовта! С топлината!

Не щеш ли, изневиделица дошъл един вълк и сграбчил питката с уста. Наранил я със зъбите си, но без да я яде. Готов бил да я отнесе нанякъде.

- Стой! Вълчо, стой! – викнала девойката и изтичала. - Остави питката! Не я отнасяй, това не е твоята храна! Ти си хищник, твоята храна не са житените питки.

- Права си! – отвърнал вълкът – Но това не ми пречи да сдъвча тази житена питка. Тя е в устата ми. Тя е между зъбите ми. Аз мога да я унищожа и тогава хората ще останат гладни, защото няма да има какво да ядат. Представяш ли си?! Няма да има какво да ядат! Ето така ще го направя и ще я унищожа тази питка! Тази житена, кръгла, топла, светла питка!

- Не, остави я! На теб няма да ти послужи, само ще я развалиш. А без нея? Какво ще стане без нея?! Ето! Ето ти друга „питка”! – помолила го тя и му подала една друга „питка”, която незнайно как се озовала в ръката ú. Тя била тъмна, тежка, като от метал. Корава, студена, сива. Сива като вълка.

- Това е моята “питка”! – възкликнал той.

- Искаш ли да си разменим питките? – го запитала девойката.

- Не! Не искам да ги разменяме – отговорил вълкът, - въпреки че няма да ям житената питка. Моята цел не е да я изям, моята цел е да я унищожа! Но искам да взема и другата “питка” за себе си, защото тя реално ме храни!

Вгледала се тя в другата „питка” и видяла, че това не било питка. Това било нещо като съд – кръгъл съд. Имало тапичка и било метално, от сивкаво-бял метал. Когато се махнела тапичката, шурва кръв.

- Аз мога и да пия от нея! – казал вълкът. – Да си лоча кръв и да се подсилвам! Това е моята храна!

- Добре! – попитала го девойката - Щом като това е твоята храна, защо не оставиш житената питка?

А той продължавал да я държи между зъбите си и да клати отрицателно глава.

В един момент девойката както било хванала металната, кръгла манерка-“питка”, я подала на вълка да помирише кръвта и когато той отворил уста, за да отпие от нея, тя издърпала житената питка от устата му. Сграбчила я, пъхнала я под палтото си и избягала обратно.

Спасила житената питка! С тази питка тя щяла да нахрани хората. Да им даде по едно малко късче, което да ги осветли и да ги стопли, и да им даде сила за живот – за хубав живот, за светъл живот, за чист живот, за живот без агресия, без убийства и без насилие. Живот от светлина! Живот от любов!

През това време вълкът бил изпил кръвта от своята манерка. Уголемил се, станал много силен. Разтърсил глава настървено, показал зъбите си, но след това подвил опашка и си отишъл. Отишъл си, защото се бил заситил. Бил утолил жаждата си – за кръв, за мъст, за убийство. Тръгнал си и се загубил от погледа.

Често се чудим как е възможно този, който напада, който унищожава, който изяжда чрез убийство, за да задоволи собствения си глад, да си тръгне ненаказан. Тогава разбираме, че наказанието му е в самия него. То го разяжда отвътре. То му тежи. То ще го унищожи. И това ще стане от само себе си! След като се е наситило, злото ще отстъпи пред Светлото, пред Доброто. То трябва да отстъпи без бой! Просто да си тръгне от сцената и да се смали – да изчезне от хоризонта и да се загуби зад хоризонта.

Трябва да знаем как да боравим със злото – как да го обезоръжаваме, как да го неутрализираме, как да го отстраняваме, така че то да не се разпространява, а да се смалява.

Понякога е жестоко да гледаш как злото пие кръв, но това е необходимата стъпка за да се засити то и да си тръгне. Господ знае това. Той има грижата!

Приказка за души-приключенци

Имало едно време едно семейство – мъж и жена. Те имали две деца. Децата били момче и момиче. Момичето било по-голямо от момчето. Всеки ден децата ходели на разходка в близката гора. Един ден срещнали вълка. Вълкът ги попитал:

- Деца, къде така? Опасно е в тази гора!

А децата се спогледали, хванали се за ръце и казали смело:

- Ние искаме да видим какво има тук, кой се крие в този гора, макар и да е опасно това.

Вълкът видял, че те са смели, усмихнал се и продължил по пътя си. След малко ги срещнала мечката и казала:

- Деца, къде така в тази гора? Тук има много опасни неща!

А децата отвърнали:

- Мецо, нас не ни е страх. Ние искаме да видим какво има тук – зад всяко дърво, зад всеки храст – тук се крият интересни неща и ние искаме да узнаем всичко, което можем да научим от тази гора.

Мечката се усмихнала, поклатила глава и си тръгнала. А децата продължили още по-нататък, докато в един момент се изгубили. Тогава дошло зайчето и казало:

- Здравейте! Аз идвам, за да ви помогна да намерите изгубената пътека. Искате ли да ви покажа моята къща и след това да ви заведа на пътеката за излизане от тази гора?

- Да! – казали момчето и момичето и тръгнали след заека.

Той подскачал скок-подскок, ту тук, ту там. Далече било мястото, през което трябвало да минат, за да стигнат до зайовата къща. Пресекли през много трънаци, прескачали дерета и паднали дървета. Когато стигнали до зайовата къща, седнали да си починат, а Зайо казал:

- Добре дошли! Влезте, заповядайте! Но вие трябва да сте малки, много малки, за да можете да надникнете и да видите какво има вътре в моята къщичка. Искате ли това да се случи?

Момчето и момичето тозчас потвърдили. Изведнъж те се превърнали в малки същества, влезли в зайовата къща, стоплили се, нахранили се, починали си, а след това, когато дошло време да си тръгват, казали:

- Зайо, благодарим ти за гостоприемството, но можеш ли да направиш така, че ние отново да станем истински хора, големи, колкото бяхме досега?

- Трудно ми е да го направя – рекъл Зайо, – но ще се опитам.

Всички излезли от хралупата. Зайо ги завел на една слънчева поляна, обляна в светлина. Там момичето и момчето отново станали нормални хора, възвърнали ръста си, усмихнали се и благодарили. И пътеката намерили. И бързо се прибрали. Майка им и татко им били леко разтревожени, тъй като било започнало да се стъмва, и ги попитали:

- Къде бяхте, мили деца? Цял ден ви нямаше! Каква беше тази дълга разходка?

- Мамо и татко – отвърнали децата, – ще ви разкажем всичко, което се случи днес през деня, не ни се карайте за това!

И разказали на родителите си всичко. А след това отишли да спят. И така на следващия ден отново отишли в същата гора, отново влезли в зайовата къща, отново се върнали по пътечката. Не щеш ли, срещнала ги Кума Лиса и ги запитала:

- Мили деца, искате ли да дойда с вас и да ви покажа една по-кратка пътека?

- Да! – отвърнали децата и тръгнали след Лиса.

А тя била хитра, издебнала ги, когато не внимавали и се разсеяли. Избягала встрани, скрила се. И така децата се изгубили, плакали цяла нощ, а на другия ден тръгнали отново да търсят пътя към дома, но вече без пътека. Така се скитали и лутали дълго. Най-накрая срещнали един великан. Виждали само двата му крака, а той се навел, взел ги в ръце, доближил ги до лицето си, усмихнал им се и казал:

- Мили деца, аз мога да ви заведа на другата земя. Ще видите това, което никога не сте виждали досега – много интересни неща.

Децата се спогледали – от една страна им се искало да отидат, но, от друга страна, знаели, че родителите ще им се карат за това, че толкова дълго са отсъствали от дома, и казали на великана:

- Моля те, остави ни сега да се приберем, а утре може да се поразходим с теб. Ние искаме да видим тази земя, за която ти ни разказваш сега, но първо трябва да се приберем, да се наядем, да се наспим и след това, на следващия ден, ще се разходим.

На сутринта великанът дошъл да вземе децата от дома. Отново ги поставил в дланите си, издигнал ръце нагоре към небето и така децата могли да видят всичко това, което е над облаците. А там било красиво! Разхождали се хубави същества – прозрачни и ефирни, с ореоли, с крила. Те пеели песни за любовта. Тогава момичето казало на момчето:

- Братко, искаш ли да останем тук сега? Много е красива тези гледка!

- Не, сестрице - отвърнало момчето. - Аз искам да се прибера, но мога да остана с теб за малко. След това ще отида да кажа на нашите майка и татко къде сме сега, за да не се притесняват както вчера.

Така и направило момчето. За първи път се разделили братът и сестрата. Тогава момичето останало горе, а момчето слязло, за да успокои своите родители. Когато им казало къде е сестра му, те много се разсърдили и се ядосали. Поискали от него веднага да я върне, а той казал:

- Не мога да направя това. Там е толкова красиво, че аз самият бих останал!

Тогава родителите решили също да се разходят на горната земя. На следващия ден, когато великанът дошъл, всички дружно се качили на неговите длани и той ги издигнал на високо – там, където било тяхното момиче, което отдавна ги чакало и се молело за това, всички заедно да преживеят голямата радост от общуването с красивите същества.

Децата търсят да откриват нови светове, да общуват с животни и ангели, зверове от гората и Богове от небето – всички те са еднакво желано приключение за душата на всяко дете. Бъдете смели деца! Не се ограничавайте! Пътешествайте и опознавайте нови светове, без да се страхувате!

Приказка за цветята и човешкото щастие

Имало един човек, който вървял бавно по пътя към гората. Водел кучето си, подпирал се на патерица. Не бил чак толкова възрастен, но бил уморен от живота. Трудно му било, защото си мислел, че е наказан от съдбата. Жена му починала, дъщеря му избягала, магарето му се загубило. Единствено кучето му останало и с него ходел за дърва. Събирал по един наръчник, вързвал го, премятал го на гърба и така всеки ден събирал по малко дърва за зимата.

Един ден, не щеш ли, видял в гората едно красиво цвете. То растяло в средата на една поляна. Човекът му казал:

- Толкова си красиво и възхитително, че не мога да ти кажа колко се радвам, че те видях. Иска ми се да те откъсна и да те взема със себе си, да се грижа за теб.

- Недей! – казало цветето. – Това ще бъде мимолетно щастие, за няколко дни. Искаш ли животът ти да се оправи?

- Да - казал човекът, – но аз не вярвам повече в това. Нямам жена, нямам дъщеря, нямам дори магаре! Кажи ми какво да правя?

- Не е толкова трудно. – казало цветето – Посади една леха с цветя в твоята градина. Така ще имаш много красота. Хората ще идват да гледат твоята леха и ти ще си горд с това.

Така и направил човекът. Изчакал цветето само да прецъфти и да увехне и взел неговите семена. През пролетта засадил една цветна леха. Толкова била красива! Всички ú се радвали. Новината се разпространила из цялата страна. Не щеш ли, при него дошла една жена, която казала:

- Мили човече, аз отдавна търся тези цветя и не мога да ги намеря. Ти си този, който може да ми подари от техните семена. Ще се радвам за това.

Човекът бил добър и ú отделил от неговите семена. Жената си отишла, а на следващата година в нейната къща имало също толкова хубава леха.

И така всяка следваща година все повече лехи с цветя радвали хората. Човекът си отишъл от света. Оставил своята градина, но неговите цветя продължавали да радват хората. Ето така той дал щастие на всички хора, които имали нужда от това, без да иска за себе си отплата. И всички говорели за него - споменавали името му с добро, обичали го, радвали са на цветята. Така името му станало известно. Този човек, който смятал, че е най-нещастният човек на света, дарил толкова щастие на останалите човешки същества, че сам не можел да си обясни как станало това.

Да дариш щастие на другите е много по-ценно, отколкото сам ти да го притежаваш и да го съхраняваш. Често човек не знае къде е истинското щастие в живота му. Щастието на този човек било в това, чрез своята добра душа да даде щастие на много други хора.

Приказка за малката принцеса и големите върхове

Имало едно време една принцеса. Принцесата била мъничка, мъничка като грахово зърно. Подскачала по тревите, играела си с листата на цветята. Един ден, както си играела, се търкулнала между две буци пръст, които ú се сторили огромни планини, непреодолимо високи, ужасно стръмни. Планини, които я притискали. Тогава тя седнала и си казала:

- Господи, защо не бях по-голяма! Тогава с крак щях да стъпча тези буци. Те щяха да са малки и незначими, а сега за мен са непреодолими.

А Господ отвърнал:

- Това, което правиш, е важно за теб самата. Ти си това, което си. Преодолей тези планини! Изкачи тези върхове! Бъди силна и докажи на себе си, че можеш да ги изкачиш, че можеш да ги покориш! Не мисли за нормалните хора, те може да стъпчат буцата пръст, но също така като теб да попаднат сред високи планини, където да изглеждат толкова мънички, колкото си ти сега в сравнение с тези буца. Разбери, че всичко е относително. Няма значение колко си голям или колко си малък. Винаги има нещо, което е по-голямо от теб, към което трябва да се стремиш, което трябва да преодолееш, за да израснеш на по-високото ниво. И там отново те чака същото – сблъскване с нови висоти, доказване на собствените сили! Това е неизбежно и се случва на всяко ниво, независимо къде е то.

Нищо, че била малка, принцесата била умна. Тя разбрала мъдростта на приказката, поела дъх и се заизкачвала по стръмната буца. Трудно ú било, но тя не се отказвала. Ръцете ú се разранили, краката ú се разкървавили, но въпреки това тя успяла да изкачи върха и била щастлива, безкрайно щастлива – там, на своята малка планина, доказвайки, че може да бъде силна.

Господ я поздравил с един лъч светлина. Тя се протегнала и казала:

- Господи, готова съм да изкача още една такава планина, дори и по-висока! Не ме е страх от това, че трябва да вървя, аз искам отново и отново да доказвам, че мога да се справя. Само Ти знаеш колко е трудно това, защото виждаш колко съм малка.

- Обичам те и искам ти да си щастлива – отвърнал Господ.

Изпратил една малка птичка, която кацнала на буцата. Принцесата се покачила на крилете ú и полетяла заедно с нея в необятния простор – много по-далече, много по-високо от това, което човек би могъл да си представи, дори и да имаше нормален ръст. Така малката принцеса стигнала до върха на истинската голяма планина на крилете на своите мечти.

Всеки трябва да знае колко е малък в сравнение с големите неща, сътворени от ръката на Твореца. Но едновременно с това трябва да знае, че няма непостижими върхове, стига човек да пожелае и да докаже, че може да ги преодолее. Бавно и полека мечтите се превръщат в действителност, стига да сме готови да положим нашите усилия. Не се отчайвайте, че сте малки, не мислете, че сте безсилни. Вие можете да стигнете далеч и да направите много неща, стига да пожелаете това!