ГЛАВА 2:
“ГОЛЯМАТА ОБЕДИНЯВАЩА ТЕОРИЯ” НА ЖИРОСКОПНАТА АНТИГРАВИТАЦИЯ:
Теоретични корелации между “антропологични” истории за разнообразни
антигравитационни ефекти, и за произтичащите от тях утежняващи …
дефекти в академичната теория на гравитацията.
2.1. Обобщение на нашите досегашни “открития” в областта на
жироскопната антигравитация.
В голямата физика тъй наречените “Големи обединяващи теории” теории, Grand
Unified Theories, GUT, са хипотезите и парадигмите, предложени от учените за
систематизирането, подреждането и обединяването на законите и взаимодействията от
няколко първоначално несвързани области в стройна картина - в една единна нова
“менделеева таблица” на явленията в този ново-обединен раздел.
Нека сега да обобщим набързо това многообразие от различни конструкции за
жироскопни антигравитационни двигатели или експерименти, които бяха анализирани до
тук в предната глава:
Отначало в тях се използваше въртене само на “груби” маси, по-късно - на
комбинации от едновременното въртене и на маси, и на полета, и накрая се използуваха
само чисто полеви модели на ротиране на разни видове полета. Или пък се съчетаваха
произволни комбинации от тези три основни типа двигатели. Какво е главното
заключение, което можем да направим от всичките тези дискутирани до тук конструкции,
на пръв поглед явно съвсем различни по конструкция и несвързани помежду си като
физически принцип на действие; несвързани и като време или място на своя произход?
Как се получи така, че всичките тези според официалната наука “вероятно
фалшифицирани и изфабрикувани” от безкрайната човешка фантазия “открития”, че
всичките тези широко различаващи се и напълно несвързани във времето и
пространството източници на “съмнителни и налудничави” антропологични истории за
механични антигравитационни устройства, събрани от различни места, векове и култури;
как се случи именно така, че всичките те сочат към един и същ общ знаменател, а именно
към постоянно изтъкваната досега ротация около вертикалната ос? По време на моите
дългогодишни търсения не съм срещнал в цялата обширна литература, с която се
запознах, дори една единствена история, която да говори вместо за вертикалната ос
например за хоризонтална ос на въртене, или за друга наклонена такава. От многото
възможни посоки на ориентация в пространството на оста на жироскопиране, в
действителност от практически безкрайния брой от такива ориентиращи възможности,
винаги имаме неизбежно избрана само и само вертикалната посока на оста на въртене.
Това се повтаря във всичките тези несвързани помежду си конструкции, “вероятно
изфантазирани и изфабрикувани” според мнението на официалната академична
общественост.
Да оставим посоката на оста на въртенето и да разгледаме сега самата форма на
движение на антигравитационните двигатели. От многото възможни геометрични форми
на това движение, аз не съм срещнал даже една единствена история, където движението
да се случи да бъде не по кръгла траектория, а например движение по триъгълна, или по
квадратна траектория; или даже просто махално движение напред и назад. Дори не и по
една обикновена елипса, толкова близка до постоянно срещаната окръжност. Не и
каквото и да е друго движение, даже не и в “политически-коректната” и много модерна
тези дни … пентаграмна (петолъчкова) траектория на глобалния Илюминизъм и на
толкова много от неговите щатни вашингтонски академични пропагандисти и
дезинформатори в областта на точните науки (Терз, IV.96).
Не беше открит нито един случай на каквато и да било друга траектория, освен
кръговата! От всички възможни механични движения, от действително безкрайния брой
на възможни траектории на това движение на антигравитационните двигатели, неизбежно
имаме един и само един вид наблюдавана траектория - кръговата траектория на
жироскопиращото въртене около централната вертикална ос на симетрия на двигателя.
Защо откриваме тази повторяемост и постоянство във всички разработки за
антигравитационни двигатели, за които академичната наука априори предполага и
подозира, че са “изфабрикувани и изфантазирани от хаотичните процеси в мозъците и
фантазиите на различни хора”, съвършено несвързани помежду си - и по време, и по
местоживеене? Не малка част от цитираните експериментатори не са чували за нито
един от другите подобни опити, когато ги интервюирах лично в техните лаборатории -
като проф. ДеПалма, д-р Поляков или проф. Хаясака (виж библиографията за тях).
Всички те си мислеха, че са първооткривателите на това велико и тайнствено откритие -
антигравитацията.
Да си представим сега един имагинерен експеримент с английската игра на darts - на
забиване на малки стрелички във висяща на стената кръгла дъска-мишена. Нека върху
тази дъска да начертаем координатна система с начало и две оси. По хоризонталната ос
можем да наредим като отделни точки всичките възможни посоки на ориентация на оста
на въртене на разглежданите “изфантазирани” антигравитационни системи. По
вертикалната ще наредим точките, съответстващи на всичките възможни различни
форми на траекториите на движение на антигравитационните двигатели. Нека всяко
попадение на стреличката да определя една единствена комбинация между нашите две
изходни и базисни променливи -направление на оста и формата на траекторията.
Ако всичките антигравитационни устройства, разгледани в предишната глава, бяха
само “скалъпени случайни слухове и налудничави халюцинации” на жадни за сензация и
евтина слава автори, то тогава по железните закони на вероятностите техните стрелички
би трябвало да бъдат разпръснати хаотично върху цялата координатна система на
безбройните възможни комбинации и подреждания на двете първоначални базисни
променливи: ориентацията в пространството (на оста на въртене), и формата на
траекторията на движението (на масивните детайли на двигателя). Според случайните
закони на хаоса стреличките би трябвало да се разпределят и забиват горе-долу
равномерно по цялата площ на дъската - по цялата наша импровизирана координатна
система, без да са концентрирани в нито една определена и предпочитана област.
Вместо това ние имаме пълното съвпадение и наслагване на всички попадения в много
малко петно - точно там, където върху нашата дъска се пресичат имагинерната линия,
съответстваща на точката на вертикалната посока (на оста на въртене на двигателя), с
другата имагинерна линия, представляваща точката на кръгово въртене (на
антигравитационния двигател). Каква е тази “невидима ръка”, която кара всички
стрелички да се съберат и подредят в тази единствена точка върху цялата координатна
система, начертана върху дъската-мишена в този мисловен експеримент. Явно е, че това
не е почеркът на ръката на хаоса. Явно е, че съществува някаква скрита закономерност,
която привлича всички стрелички като магнит в тази омагьосана пресечна точка.
Защо наистина се появява тази повторяемост на разгледаните антигравитационни
решения и подобие на техните конструкции? Защо те се концентрират, като че
притеглени от някакъв магнит, върху едно много малко петно, върху един много тесен
“прозорец на левитационна възможност”, да употребим американския жаргон? Защо
всичките други, даже леко различаващи се модели, които лежат съвсем наблизо около
този прозорец, но не точно върху него - като например вертикално движение, но по
елипса - просто не съществуват даже и в тази популярна литература, която по думите на
официалната академия презрително се отхвърля като една “измислена, изфабрикувана,
фиктивна, съмнителна, таблоидна, митологична или маргинална” литература?
Възможно ли е тогава всичките “изфантазирани” летящи устройства, описани в тези
многобройни популярни източници, да съдържат все пак едно вярно надзъртане и
открехване на тайните на извечните и непроменими Вселенски закони на жироскопните
антигравитационни явления? Явления, които може би могат да бъдат осъществени, както
казахме в самото начало на първа глава, с безброй много различни типове
антигравитационни двигатели, базиращи се на коренно различни фундаментални
енергийни взаимодействия, на разнообразни геометрични конфигурации и на още по-
многобройни възможни инженерни и хардуерни техни решения. Всяко едно от тези
решения би било достатъчно, за да успеем да построим на негова основа един уникален
и неповторим жироскопен антигравитационен двигател.
Може би сега започваме да разбираме по-добре информацията, която Едуард Били
Майер е получил от неговите извънземни учители. Вече разбираме, как могат да бъдат
открити от тях споменатите по-рано над … 1,600 типа базисно различни и неповтарящи се
модели на антигравитационни двигатели, употребявани от двата милиона посетени
досега от тях извънземни цивилизации. На милиардите останали населени планети само
в нашата галактика ние допълнително бихме намерили сигурно хиляди, дори десетки
хиляди други различни типове такива двигатели (Майер, 75).
Именно поради това безкрайно разнообразие в настоящата скромна книга ние ще
разгледаме и обясним само най-простите и най-примитивните от тези двигатели - и както
видяхме от предишната глава - това бяха жироскопните антигравитационни устройства,
работещи на принципа на въртенето на маси, или на полета, или и на двете заедно.
След като размишлявахме над крайната механична простота на построяването на
такъв двигател, нека да помислим сега върху даже още по-простата теоретична
обосновка на неговата работа и функция - върху теорията на взаимодействащите етерни
циклонални вортекси, или етерни спирални двойно-засукани вихри. Преди да направим
това обаче, ще се наложи бързо да разгледаме известния експеримент на двамата
послушни физици, който много удобно “доказа”, може би по-точно постулира “по поръчка”
несъществуването на физическия етер. Това стана в 1881 г. - като че точно малко преди
първото успешно използуване на същите тези несъществуващи етерни вихри в
антигравитационните двигатели на … първото кацане на земните тайни общества на
нашия спътник.
2.2. Експериментът на “братята” Майкълсън и Морли и партийната линия
на Илюминати относно физическия етер.
Защо съм поставил кавички около двамата братя, и какви точно братя са те ще стане
известно след малко. Това е наистина доста прост експеримент, който “доказа” в края на
миналия век, че физическия етер не съществува, като сравни два лъча светлина - единия
успореден, а другия перпендикулярен на движението на Земята по нейната орбита около
Слънцето. За целта се използваше прост физически уред, наречен интерферометър. Да
видим накратко какво казва Голямата съветска енциклопедия (1955) за този опит:
“Основната му задача беше да измери влиянието на движението на Земята (с 30
км/сек по орбита около Слънцето - бел. авт.) върху скоростта на разпространение на
светлината” (през физическото пространство до повърхността на Земята: през въздуха на
лабораторията и през стационарния етер около Земята, намиращ се “зад” въздуха.
Светлината се излъчва от източник поставен върху движещата се Земя, б.а.). Или
перифразирано, да “измери скоростта на движението на Земята спрямо неподвижния
етер на абсолютното и недвижещо се космическо пространство, разбира се ако етерът
съществува”. ….”Проведен от американския физик Майкълсън през 1881г., експериментът
имаше и по-широко значение, защото позволи да се изясни дали скоростта на
разпространение на светлинния сигнал зависи (и в най-общия случай) от скоростта на
движението на неговия източник”. В конкретния експеримент това е лампата на
интерферометъра, монтирана върху движещата се Земя. … Преди този експеримент “във
физиката на 19 век се е предполагало, че светлината се разпространява в неподвижната
световна (и космична) среда - етера - подобно на разпространението на звука във
въздуха. По отношение спрямо Земята (и спрямо светлинния източник монтиран върху
нея), движеща се през (неподвижния абсолютен космически) етер, скоростта на
светлината се е предполагало, че е различна, и зависеща от направлението на
светлинните лъчи относно направлението на движението на Земята”. Ако светлинният
лъч се излъчва от лампата в посока напред по направлението на движението на Земята,
към неговата скорост от 300 000 км/сек се очаква да се прибавят и 30-те км/сек скорост на
Земята; а ако е излъчван обратно на движението на Земята, то нейната скорост се
изважда от неговата. Така при двете последователни измервания, по и срещу
движението на Земята, светлинният интерферометър на Майкълсън се е очаквало да
мери две съвсем различни скорости на светлината, различаващи се с 60 км/сек една от
друга: 300 030 и 299 970 км/сек.
“По този начин опитът на Майкълсън позволява да се определи скоростта на
движението на Земята по отношение на неподвижния етер, ако последният наистина
съществува.” Според господстващата електромагнитна теория в края на миналия век,
очакванията за изхода на експеримента са били, че при разпространението си през
предполагаемия етер (за който освен това се е предполагало, че е и абсолютно
неподвижен) скоростта на светлината ще зависи от скоростта на нейния източник. Ако тя
не зависи - значи моделът за нейното разпространение в пространството, базиращ се
върху съществуването на физическия етер не е верен, и … етерът не съществува. Просто
и ясно.
“Опитът обаче не показва изместване на светлите ивици в интерферометъра, въпреки
че точността му е била повишена дотолкова, че даже при движение на Земята по
отношение на неподвижния космически етер от само 1,5 км/сек (т.е. 1/20 от нейната
орбитална скорост от 30 км/сек, б.а.) би могло да се забележи изместване на ивиците”. …
Ето защо “… опитът на Майкълсън послужи като една от причините за отказа от
хипотезата за съществуването на етера като някаква универсална световна (абсолютна и
неподвижна, б.а.) среда - по отношение на която движението може да се счита за
абсолютно” (т.е. мерено спрямо една абсолютна и неподвижна Вселенска отправна
координатна система, б.а.). (ГСЕ, 1955; виж също Майкълсън, 1902; Вавилов, 1928; Фриш
и Тиморев, 1952).
Една бележка: “прикрепеният” за неподвижното и абсолютно космическо пространство
етер е пресичан от Земята при нейния полет около Слънцето с 30 км/сек. За движението
на Слънцето около центъра на нашата галактика Млечния път с 10 пъти по-голямата и
по-удачна за този експеримент скорост от 300 км/сек тогава нищо още не се е знаело,
защото американският астроном Фред Хойл открива галактиките половин век по-късно -
едва през 30те години на XX век. Така че орбиталното движение на Земята около
Слънцето е било най-бързото познато тогава на науката движение, което Майкълсън е
решил да използва за своя експеримент.
Оптическото устройство, с което се сравняват двата лъча, се нарича светлинен
интерферометър. На популярен език това означава устройство за сравняване, за
“претегляне” на двата светлинни лъча - нещо като “оптически везни”. Естествено не “по
тегло”, а по относителната промяна на тяхната поляризация един спрямо друг, след
преминаването на тестовия лъч през етера.
Според научната хипотезата успоредният на движението на Земята, или тестов лъч,
пресича по време на експеримента “неподвижния” етер, закрепен за абсолютното и
стационарно космическо пространство, през което се движи Земята. Пресичането на
“непоклатимия” космически етер от лъча става, защото докато трае експеримента,
Земята се носи по своята орбита около Слънцето с 30 км/сек. Значи и интерферометърът
(монтиран върху пода на лабораторията, построена върху Земята), и накрая и лампата-
източник на светлината върху интерферометъра, се носят със същата скорост през
неподвижния етер, както и Земята. В това време “еталонният” лъч, перпендикулярен на
тестовия, не променя своята скорост и служи за сравнение, за да може да се получи
интерференчната картина. Това е възможно защото в неговото направление скоростта на
Земята (и на светлинния източник) спрямо неподвижния космически етер е нула.
Научната хипотеза и очакване в този експеримент са, че скоростта на Земята ще се
прибави към скоростта на светлинния лъч, излъчван от лампата на интерферометъра по
време на нейното движение.
Експериментът показва обаче, че няма никаква промяна и забързване на тестовия
спрямо еталонния лъч. Следователно тестовия лъч не е повлиян от скоростта на
източника на светлина (лампата на интерферометъра поставена върху движещата се
Земя). Затова от господстващата електромагнитна теория в края на миналия век следва,
че ако при разпространението си през предполагаемия етер (за който освен това се
предполага, че е абсолютно неподвижен) скоростта на светлината не зависи от скоростта
на нейния източник - от това ще следва, че етерът не съществува. По-просто и ясно не би
могло да бъде. От всичко това Майкелсън и Морли мълниеносно правят заключението и
постулират, че в цялата Вселената етерът … не съществува! И за да няма повече научни
спорове по въпроса, скоро след това им е присъдена и Нобеловата награда, за да се
увековечи и бетонира техния резултат и да се парират всякакви по-нататъшни опити за
ревизии в тази област.
Къде е капанът на тази просветлена “логика”? Как именно двамата братя М&М успяха
да омагьосат и приспят цялата глобална академична общност? За да разберем по-добре
целия абсурд на експерименталната ситуация и комичната логика на тяхното заключение,
нека да си представим сега един аналогичен експеримент, повторен в подобни и много
по-лесно разбираеми условия. Нека да заместим етера от експеримента на М&М с
обикновена вода, а въртящата се Земя - с перката на проста перална машина. Вместо да
инсталираме интерферометъра върху Земята, нека да го инсталираме в пералната
камера, върху перката на машината. Вместо академичната общност, нека този нов
комедиен експеримент да бъде проведен от Академията на науките на … “Тримата
глупаци”, осмени така незабравимо във великолепната анимационна серия на Доню
Донев от близкото минало.
Използвайки точно същата “илюминирана” логика като братята М&М, и Тримата
глупаци биха могли експериментално да докажат, също по поръчка, че на Земята този
път не съществува … никаква вода. За нашите читатели, интересуващи се от
конспиративната страна на съвременната физика (като разводнената ширпотребна
версия на специалната окултна и херметична физика, задкулисно развивана от тайните
общества от хилядолетия) нека да проследим хода на тяхната логика:
За да изпълни поръчката на тайните общества, желаещи да се “докаже”, че на Земята
не съществува никаква вода, Академията на тримата глупаци би повторила експеримента
на братята М&М в работеща перална машина, използвайки за целта същата желязна
логика, която и те използваха, за да докажат “несъществуването” на етера около Земята.
За своя епохален поръчков експеримент Тримата глупаци биха поставили миниатюрен
интерферометър на повърхността на въртящото се перково колело на работещата
перална машина. (За да е пълна аналогията, най-добре би било това да стане в по-
старите модели перални с цилиндрична вертикална камера с капака отгоре, при които
колелото-перка се върти в центъра на хоризонталното дъно, около вертикалната ос.)
Каква ще бъде простата логика на интерферометричния експеримент, повторен от
Тримата глупаци? Първо нека да приемем, за пълна аналогия между двата
експеримента, че на Земята водата е също така “невидима” за простото човешко око,
както и физическия етер. Ето защо глупаците не биха могли лесно да разберат само с
оглед дали вътре в пералната машина има вода или не. За това те ще трябва да
проведат някакъв надежден и необорим физически експеримент. Това би могъл да бъде
именно знаменития интерферометричен експеримент на Майкълсън и Морли.
По аналогия на този експеримент, научната хипотеза и очакване и при глупаците ще
бъдат, че невидимата стационарна и неподвижна вода взаимодейства с преминаващата
през нея светлина. Ако има взаимодействие - значи водата съществува. Ако няма - значи
в камерата на машината няма вода. Значи и на планетата Земя няма вода.
След като светлината взаимодейства с водата, скоростта на светлината във водата
ще зависи от скоростта на движещия се (спрямо неподвижната вода) светлинен източник.
При еднопосочни вектори на тези две движения техните скорости се сумират, и скоростта
на светлината ще се увеличава, когато тя е излъчена напред по посоката на движещия се
светлинен източник. (В обратната посока векторите се изваждат.) Затова скоростта на
тестовия лъч се увеличава спрямо тази на еталонния. В интерферометъра това води до
завъртането на поляризацията на първия спрямо тази на втория лъч.
Или просто казано: ако тестовият лъч избързва спрямо еталонния, значи “невидимата”
стационарна вода съществува в машината. От там за Тримата глупаци би следвало, че и
на Земята съществува вода. А ако се получи обратното - значи тя … не съществува.
Провеждането на експеримента ще покаже на Тримата глупаци, че няма да бъде
отбелязана никаква разлика между двата лъча - няма да има никакво изоставане на
тестовия спрямо еталонния лъч. Както казахме, тестовият лъч се движи успоредно на
посоката на движение на перковото колело, заедно с него и с интерферометъра върху
него. Затова тестовият лъч и източника на светлината трябва да “разсичат” своя път през
стационарната” вода около въртящото се колело. Нали водата според теорията на
Тримата глупаци е закована за абсолютното пространство в пералната камера на
машината. Това е аналогично на експеримента на братята М&М, където пък етерът около
въртящата се Земя е закован за абсолютното космично пространство (абсолютната
координатна отправна система на това пространство), и където светлинният източник и
лъчът се движат и разсичат “стационарния” космически етер при движението на Земята.
Защо наистина този имагинерен експеримент в пералната машина би показал, че не
би имало никакво избързване (или изоставане) на тестовия спрямо еталонния лъч? Защо
скоростта на светлината, излъчена по или обратно на движението на светлинния
източник спрямо “стационарната” невидима вода не би се различавала. Защо
стационарната вода не би оказвала никакво влияние върху преминаващия през нея в две
различни посоки светлинен лъч? Дали защото в камерата просто няма никаква вода, или
по някаква съвсем друга причина? Аз мисля, че всеки ученик би могъл да намери сам
отговора на тези въпроси.
Ясно е, че причината не е в липсата на вода в пералната машина, а в липсата на
стационарност на самата вода. Ясно е, че вътре в камерата на работещата машина
просто не може да има никаква стационарна вода, закована за абсолютната и
неподвижна отправна (координатна) система на пералната камера. Причината за това е
проста - поради наличието на увличане на водата от перката, водата в камерата
постепенно се завърта от нея, докато започне да се вихри и вортексира практически със
същата скорост, както и перката.
От друга страна скоростта на перката е равна и на скоростта на източника на
светлината (лампата на интерферометъра монтиран върху перката). Това е така, защото
и водата, и перката, и интерферометърът върху перката, и светлинният източник
(лампата) върху интерферометъра се въртят с една и съща скорост. Значи няма да има
никакво относително движение на източника на светлина спрямо водната среда, през
която се разпространява тестовият лъч. Поради това той не би избързвал или закъснявал
спрямо еталонния лъч.
Ето защо няма да има никаква разлика между двата сравнявани лъча - между
тестовия лъч, който се очаква да пресича “стационарната” вода от борда на движещата
се перка; и еталонния, който не я пресича. ЗАЩОТО ПРОСТО НЯМА ДА ИМА НИКАКВО
ПРЕСИЧАНЕ НА НЕПОДВИЖНА ВОДА ОТ ИЗТОЧНИКА НА СВЕТЛИННИЯ ЛЪЧ. Защото
скоростта на източника на светлина и тази на вортексиращата (циклонално завихрената)
около интерферометъра вода, през която той се движи, са едни и същи.
Но от това, че няма никаква разлика между двата лъча; и от това, че няма никакво
влияние, оказвано на тестовия лъч от “стационарната” (според предвижданията на
теорията на тримата глупаци) и “невидима” вода, през която светлинният източник си
“пробива” своя път, видната “Академия на Тримата глупаци” би отсъдила мълниеносно,
че в пералната машина няма … никаква вода. Оттам тя би заключила още по-
триумфално, че на цялата наша планета вода … изобщо не съществува.
Нека да дадем още един пример за подобен експеримент, проведен от Тримата
глупаци, който е още по-абсурден и от този с пералната машина, за да разберем напълно
епохалния комизъм на цялата ситуация в модерната академична теория за
електромагнетизма. По същата илюминирана логика на експериментите с пералната
машина и този на Майкелсън и Морли този път Тримата глупаци биха могли
експериментално да докажат например, че на Земята не съществуват никакви …
ескалатори. За да има пълна еквивалентност с експеримента на Майкълсън и Морли, ще
приемем, че ескалаторите на Земята са “невидими”, както и физическия етер. Понеже не
могат да бъдат забелязани с просто око, тримата глупаци биха се опитали отново да
докажат тяхното съществуване, като използват някакъв физически уред. Биха могли да
направят измерване на скоростта на ескалатора, за да разберат дали той се движи. Ако
се движи, значи съществува.
Подходящ “измервателен уред” би бил един обикновен ръчен скоростомер - например
велосипедно колело с брояч, монтирано на дълга дръжка, подобно на тези, използувани
от земемерите. Ако колелото се върти и уредът показва някаква скорост - значи
“невидимият” ескалатор под краката на глупаците се движи - значи той съществува. Ако
не показва никаква скорост - значи не се движи. Значи … не съществува.
Да видим сега как се мери скоростта на един “невидим” ескалатор? Много просто -
физикът се качва върху него с брояча, и опира колелото на брояча в единия от
неподвижните странични бордове на ескалатора. Езикът с брояча и невидимият
ескалатор под тях се движат, а борда не. Колелото на брояча се върти, и уреда отчита
някаква скорост. По показанията му физикът би могъл да докаже, че след като скоростта
не е нула, значи “невидимият” ескалатор под него наистина се движи. Значи съществува.
А какво биха направили Тримата глупаци след качването си върху ескалатора?
Вместо да допрат колелото на брояча в неподвижния страничен борд на движещия се
ескалатор и да се опитат да измерят своята скорост спрямо него, те биха опрели
колелото му в стъпало пред себе си, движещо се заедно с тях, и така биха се опитали да
измерят скоростта на “невидимия ескалатор”. Много е ясно какъв ще е резултатът от
техния експеримент.
Стрелката на уреда им винаги ще показва нула, защото стъпалата под глупаците ще
се движат напред със същата скорост, както и те самите, както и техния скоростомер. За
да може той да отчита нещо при измерване на скоростта, единият му край (неговата
дръжка) винаги трябва да се постави върху движещия се предмет, а колелото му - върху
неподвижна точка за сравнение.
В аналогичната ситуация при първия експеримент на Тримата глупаци дискът-перка
под водата в пералната машина се върти със същата скорост, както и водата над и около
него. Затова е пълна глупост да се опитваме да мерим неговата скорост спрямо тази на
водата. Абсолютно идентично и в експеримента на братята М&М етерът до повърхността
на Земята и около интерферометъра се върти със същата скорост, както и Земята под
него, както и интерферометъра на нея. Ще бъде същата глупост да се мъчим да мерим
скоростта на въртене на Земята спрямо етера около нея.
Това, че скоростомерът в ескалаторния експеримент на Тримата глупаци показва
нулева скорост съвсем не означава, че … “невидимият” ескалатор не се движи и не
съществува. Или от това, че при другия техен експеримент, поставен върху диска на
пералната машина, няма отклонение между двата светлинни лъча на интерферометъра,
съвсем не следва, че в нея … няма вода. Още по-малко пък следва, че на планетата Земя
вода изобщо не съществува. По аналогия на тези комични опити на Академията на
Тримата глупаци, и от това, че няма отклонение между двата лъча в оригиналния
експеримент на братята М&М също съвсем не следва, че … невидимият физически етер
не съществува.
Какво е моето обяснение на грешката на двамата братя Майкълсън и Морли? След
имагинерните и комични експерименти на тримата глупаци ние можем наистина по-лесно
да прозрем как и господата М&М успяха да омагьосат и завихрят мозъците на цялата
световна физична общност. В космичното пространство просто не съществува такова
нещо като “стационарен” етер. Според монументалните физични откровения на книгата
“Оаспи”, дошли до нашата цивилизация от учените на вселенската “менажерска”
йерархия на Бог Йехова, във великата Вселена всичко тече, всичко се върти и вихри,
всичко вортексира. Не само всички материални тела, но също и техните неотделими и
неразделни етерни двойници или спътници - техните етерни чакри, или на модерен
физичен език - техните етерни циклонални вихри (вортекси) (Оаспи, 1882: Хорст, 1987).
Тези етерни спътници на планетите, на звездите, на галактиките и галактичните купове се
въртят и вихрят със същата скорост, както техните материални “господари”, най-малкото
там, където вортексът пресича повърхнина на материалното космическо тяло. Това важи
в пълна сила и за Земята като планета.
Когато Земята се върти, нейната чакра, нейният неотделим етерено-циклонален
вихър-спътник се върти около нея в екваториалната й равнина със същата скорост като
нея - поне измервано до повърхността на Земята. Причината за създаването на този
гигантски планетарен етерен вихър, на този циклонален планетен вортекс може би се
крие в увличането на етера от материята на въртящата се около оста си планетарна
маса. Точно както по аналогичен начин и перката в пералната машина на тримата
глупаци беше увлякла и завихрила водния циклонален вихър около себе си. Сега става
много ясно защо няма никаква разлика между двата светлинни лъча в поръчковия
експеримент на братята М&М - този най-известен експеримент по “завихряне” и
“изплакване” на мозъци в съвременната наука. Той не показа никаква разлика между
двата лъча, не защото етерът не съществува и не влияе на тестовия лъч, а защото нещо
много повече. Защото етерът не само че съществува, но и нещо напълно неподозирано
наистина (а по-вероятно може би и умишлено прикривано?) - защото етерът се вихри и
върти в гигантски циклон около Земята, със същата скорост, както и самата Земя (поне
там, където именно е проведен този експеримент - на повърхността на Земята). Според
книгата “Оаспи” (1882) границата на този етерен циклон - тъй наречената “линия на
Чинват” - се простира доста зад орбитата на Луната.
Ето как точно Илюминати разиграха този майсторски трик чрез своите послушни братя
и агенти, чрез “другарите” Майкълсън и Морли - твърде вероятно членове с висок ранг на
някоя тяхна секретна научна ложа. (Не трябва да забравяме, че всички членове на
ложата се обръщат един към друг с обръщението “братко” - оттука и моята употреба на
тази дума). Така те успяха да докажат “по поръчка” и по “партийно поръчение”
несъществуването на физическия етер по същия начин, по който експериментът на
Тримата глупаци с пералната машина успя неоспоримо да докаже, че на планетата Земя
не съществува никаква вода.
Колко ловко Илюминати бяха успели да потулят и да изхвърлят от уравнението на
гравитацията извечния етерен вихър, извечната етерна чакра на Земята. “Доказвайки”
несъществуването на етера по този начин, Илюминати не само успяха да излъжат цялата
глобална академична общност, но още по-важно - те успяха ефективно да блокират
всякакви следващи изследвания върху етера за повече от столетие. Именно поради
безкрайната простота и ниска цена (както се разбра от предишната глава) на
изследванията върху генератори на етерни циклонални вортекси, илюминираните физици
на тайните общества и банкерите зад тях ясно разбираха, че не биха могли да блокират
всички по-нататъшни изследвания в тази област просто като пресушат финансирането за
нея. Нещо което те направиха например с астрономически по-скъпата програма Аполо на
НАСА, след като американските астронавти видяха твърде много неща на Луната, които
не трябваше да виждат там.
В края на миналия век съществуваше опасността много “непосветени” във висшите
рангове на тайните общества физици да почнат да се ровят в теорията на физическия
етер и самосиндикално да проверяват простотата на генерирането на етерните вортекси
- и то с бюджет от няколко месечни заплати и малко вдъхновение отвътре или “от горе”.
Поради тази надвиснала опасност от неконтролируема конкуренция Илюминати се
нуждаеха от една по-ефикасна, по-надеждна спирачка от финансовата - от една
елегантна теоретична димна завеса, с чиято помощ да убедят завинаги и неоспоримо
досадната глобална физическа общност от непосветени “академични пролетарии” в
безплодността и безсмислеността на всякакви изследвания върху етера. Затова именно
те така ефектно “доказаха”, че той … не съществува, използувайки за целта услугите на
техните послушни братя, на “другарите” Майкълсън и Морли – членове с висок ранг на
някоя тяхна секретна научна ложа. За награда след това двамата бяха обезсмъртени в
залата на славата на модерната физика от същите тези задкулисни тайни общества и от
банкерите зад всички тях, финансиращи и до сега всяко по-важно изследване в
съвременната американска физика чрез техния параван и полицай - чрез Националната
научна фондация, National Science Foundation. Тя послушно следва партийната линия на
Илюминати в областта на теоретичната и експерименталната физика и не би отпуснала и
цент за незасекретени университетски научни изследвания, които противоречат на
нейните основни догми.
2.3.Взаимодействието между етерните циклонални вортекси на телата
като основа
за техните гравитационни и антигравитационни свойства.
След като размишлявахме в параграф 2.1. над крайната механична простота на
построяването на един антигравитационен двигател, нека да помислим сега върху даже
още по-простата теоретична обосновка на неговата работа и функция. Това е “теорията”
на взаимодействащите си етерни циклонални вортекси, или етерни спирални двойно-
засукани вихри. Или най-просто казано - етерни циклони. С всичките възможни почитания
и вечна слава на братята Майкълсън и Морли, току що обстойно разгледани, и на техните
илюминирани усилия преди 100 години да докажат, че физическия етер не съществува,
аз все пак мисля, че Земята все още се … върти. Между другото, тя все така милиарди
години се е въртяла и “плувала” вътре в същия този грандиозен и колосален слънчев
етерен вортекс, който носи и влачи величествено по техните орбити около Слънцето не
само Земята, но също и десетките останали планети от нашата Слънчева система (по
данни на извънземни контактьори). Етерните циклони - не само слънчевият вортекс, но и
всички останали големи и малки космически вортекси: вселенски и галактични, звездни и
планетни - винаги са били, по мое мнение, основните действащи лица в гравитационната
драма, разиграваща се в Космоса откакто свят светува.
Може би най-обстойното описание в литературата на етерните вортекси аз успях да
намеря в книгата-откровение “Оаспи” (1882). Както и книгата “Урантия”, тя е едно от най-
важните съвременни философски откровения, подарени на нашата планета от висшите
вселенски йерархии. Тя представлява следващото откровение след “Стария Завет” към
жителите на планетата Земя, предадено “по канал” в края на XIX век от земната
планетарна ангелска йерархия на Бог Йехова. Тя е разположена в многобройните
концентрични астрални светове около нашата планета. В обширните описания в книгата
“Оаспи”, посветени на проблемите на фундаменталната вселенска физика около нашата
планета, се споменава за повсеместното присъствие и неизбежност на физическия етер в
цялата Вселена изобщо, и неговото присъствие около всяко нейно материално творение
по-специално. Това “постоянно присъствие” се изразява под формата на един неотделим
етерен “двойник” или “спътник” на всяко физическо тяло - на един вечно въртящ се
етерен вортекс, вихър, циклон или чакра. От микроскопичните елементарни частици, през
молекулите и материалните предмети, та чак до планетите, звездите, галактиките и
галактичните купове - всички те притежават своите вечно въртящи се етерни циклонални
вортекси (Оаспи, 1882: Хорст, 1987).
При звездите наличието на тези могъщи етерни циклони “прозира” през третия закон
на Кеплер, който гласи, че всички планети не се въртят с еднаква ъглова скорост около
Слънцето. Най-близките до него се въртят най-бързо, а най-далечните - най-бавно.
Кеплер забелязва, че радиус-векторите (на популярен език - имагинерните “гумени
ластици”, които свързват всяка планета със Слънцето) на всички планети описват или
покриват за едно и също време еднакви площи върху плоскостта на въртене на
слънчевата система.
Понеже математиката, описваща водните вихри на земните водовъртежи и тази на
звездните етерни вортекси е една и съща, можем да онагледяваме невидимите и големи
колкото слънчева система звездни циклони с добре познатите на всички и удобни по
размер речни водовъртежи. Преведен на езика на етерните циклони и “водовъртежи” от
книгата “Оаспи”, Кеплеровият закон значи, че точно както и при водните водовъртежи с
отдалечаването от центъра им; така и при техните етерни събратя в слънчевите системи,
с отдалечаването от Слънцето се намалява скоростта на въртене на този звезден етерен
циклон. Затова в периферията на Слънчевата система, където слънчевият вортекс се
върти все по-бавно с отдалечаването от Слънцето, най-външните планети имат все по
дълги периоди на обиколки около Слънцето. Обратно, колкото повече се приближава до
Слънцето този етерен вихровъртеж, толкова повече се увеличава неговата скорост на
въртене, и затова вътрешните планети, носени от него, се въртят все по-бързо. Точно
както … увлечени във водния водовъртеж коркови тапи се въртят все по-бързо и по-бързо
с тяхното приближаване към отвора на канала в неговия център.
При галактиките същият този Кеплеров закон е съвсем ясно видим и с просто око, без
да има нужда да се опъват имагинерните Кеплерови ластици. При тях видимото
разпределение на звездната маса на стотиците милиарди звезди образува красивите
спирални ръкави на “звездо-въртежите”, които правят видими за нас тези монументални,
но невидими галактични етерни циклони, центрирани върху галактичния гравитационен
център. Наистина запленяващи звездни циклони, които са като копия на снимките на
земните атмосферни циклони. Или пък копия на “водовъртежите” в кръговете сред
житните ниви във Великобритания (а и по целия свят), оставени там от
антигравитационните циклонални вортекси на двигателите на кацналите в тях
извънземни чинии.
Като всички водовъртежи, циклони и въздушни вихри, и етерните вортекси се въртят
едновременно по две оси. Първо те жироскопират около главната централна вертикална
ос на симетрия на циклона. Освен това всяка от завихрените етерни частици се върти и
около своята вторична хоризонтална ос, която е перпендикулярна на главната ос, и
затова лежи в главната плоскост на въртене. Вторичните оси също така са тангентни на
окръжността на въртене.
От гледна точка на физическия апарат най-подходяща за анализа на етерните
вортекси би била специално създадената за тази цел вортексна имплозивна
хидродинамика на гениалния австрийски учен-самоук, лесничей по професия, и един от
най-продуктивните контактьори на този век, Виктор Шаубергер (Александер,
89;Шаубергер,96). Въпреки, че той беше работил не само в най-секретните проекти по
антигравитация и по безплатна енергия на тайните есесовски научни институти в Третия
райх, а след войната беше работил до своята насилствена смърт в най-секретните
американски проекти в същата област, в момента името му е изтрито от всички бази
данни и научни справочници. Книгите за него са иззети от академичните библиотеки в
САЩ и Европа, в най-добрата традиция на тоталитарните социалистически държави от
близкото минало. От гледна точка на най-удобния математически апарат за описване на
етерните циклонални вихри може би най-удачна би била математиката на торсионните
полета, базираща се на тензорната алгебра. Този апарат беше тайно или най-малкото
тихомълком създаден през последните 30 години от групата на академик Акимов в
Москва (Акимов, 94).
След като описахме вездесъщността на етерните циклонални вортекси във
Вселената, нека сега да обсъдим и “дългобойността” на техните взаимодействия. За
разлика от електромагнитните или по-дългобойните електростатични сили, които си
взаимодействат върху сравнително къси от космична гледна точка разстояния, етерните
вортекси могат безпрепятствено да си взаимодействат през огромните астрономични
дълбини на космичното пространство. В случая с нашата слънчева система например,
това се разбира ясно от необходимостта слънчевия етерен вортекс да се “протегне” чак
зад последната и най-външна планета, за да я задържи в обятията си, взаимодействайки
с нейния по-малък планетарен етерен вортекс. Така тя нито може да отлети по тангента в
пространството, нито пък да падне върху Слънцето. Вортексът на Земята, по аналогия на
слънчевия вортекс, се простира според книгата “Оаспи” чак зад орбитата на Луната, за да
може здраво да я държи в своите обятия. Външната граница на земния вортекс е т.н.
линия на “Чинват”, която представлява границата между земния и слънчеви вортекси
(Оаспи, 1882: Хорст, 1987).
Именно взаимодействието на етерните вортекси на двете космични тела определя и
обяснява тяхното гравитационно и орбитално поведение много по-дълбоко и по-богато,
на много по-висше йерархично ниво, отколкото умишлено кастрирания от Илюминати
ширпотребен академичен закон на гравитацията изобщо би могъл да предскаже.
Разбирането на гравитацията на такова по-висше ниво би позволило на конструктора на
летящи чинии много лесно да прозре, че от математична гледна точка единствената
разлика между гравитацията и антигравитацията като физични явления е само тази
малка думичка “анти”, която в математичните уравнения често се представя с още по-
малкия знак “минус”. Поставянето само на един знак минус пред уравнението за
гравитационното взаимодействие на две тела ще го превърне веднага в уравнение
описващо тяхното антигравитационно взаимодействие. Това е уравнението на тяхното
отблъскване от Земята и на волния им полет в небето. То е всичко, от което един
конструктор на летящи чинии се нуждае, за да може да ги накара не само да се вдигнат
от Земята, но и да полетят в Космоса.
За всеки физик веднага става ясно, че ако уравнението на гравитацията е написано на
толкова високо ниво, че да включва в себе си и двата етерни циклонални вортекса (на
Земята и на чинията) заедно с посоките им на въртене, то тогава може съвсем
елементарно да поставим един минус пред уравнението на гравитацията като просто
завъртим в обратната посока вортекса на чинията. Това е всичко, което трябва да се
направи, за да престане да действа върху нея закона на гравитацията и да започне да я
повдига нагоре закона за антигравитацията. Това е всичкото, което е нужно, за да
престане чинията да се привлича повече от Земята и да почне да се отблъсква от нея.
Да сторят обратното в уравнението на гравитацията - да спрат или да преобърнат
посоката на въртене на вортекса не на чинията, а на цялата планета, според книгата
Урантия, са в състояние само определен малък брой категории от архангелски същества
- гравитационни архитекти на голямата Вселена, на които това им е и работата. Чрез
умелото “настройване” и “акордиране” на етерните вортекси на цели галактики и на
техните стотици милиарди слънца те могат да осъществят например едно от най-
великите и невероятни чудеса във Вселената – преминаването на две “сблъскващи” се
галактики една през друга, без обаче в действителност даже и две от техните звезди или
планети да се сблъскат помежду си (Урантия, 55).
За всеки физик веднага става ясно, че ако уравнението на гравитацията се познава на
такова високо ниво, което включва и разбирането на етерните циклонални вихри, то
тогава става възможно не само повдигането на летящата чиния от земята чрез
решаването на това уравнение в неговите елементарни антигравитационни решения.
Тогава става възможно и интелигентно да се манипулира на едно много по-комплексно
ниво изкуствено-генерирания етерен вортекс на летящата чиния, за да може тя не само
да лети като планетите по една фиксирана орбита около Слънцето, но и да изпълнява
всички останали маневри от висшия пилотаж и даже слаломи около същите тези планети,
надлъж и нашир по цялата Слънчевата система.
до тука, 5.12.96.
2.4. Фундаменталната природа на взаимодействията на етерните
циклонални вортекси
Каква е наистина фундаменталната природа на тази антигравитационна сила,
генерирана от антигравитационния двигател - от този генератор и интелигентен
манипулатор на изкуствени етерни вортекси? Какво е естеството на различните
взаимодействия на тези циклонални вортекси с гигантския етерен циклон на Земята, или
с други подобни или различни сили в природата? На мен ми се струва, че този въпрос е
също толкова безсмислен за нашето ниво на познание на Вселената, колкото и въпросът
за фундаменталната природа на … електричеството например.
В неявен вид отговорът на последния въпрос може да се намери между шестте
хиляди страници контактьорски записки, които бяха продиктувани през последните 20
години на швейцарския контактьор Едуард Били Майер от неговите извънземни учители
от Плеядите. Те са му разказали например, че даже техните собствени инженери все още
чувстват, че не знаят почти нищо за най-фундаменталната природа на електричеството.
Въпреки тяхната ежедневна употреба на същото това електричество за машини на
времето, за свръхсветлинни двигатели на техните гравитолети, за телепортация, за
материализация на материя и предмети от физическия етер . Това са само малка част от
тези “спонтанни чудеса”, които те могат да постигат чрез проста телепатична команда до
техните бордови компютри, използувайки фундаменталните сили на електричеството и
на природата на много по-дълбоко ниво от нас. Въпреки всичко това, те все още смятат,
че не знаят почти нищо за най-дълбоката и фундаментална природа на електричеството
(Майер, 75).
Много други духовни учители са забелязали, във великата Вселена изкачването
нагоре по пътя на съвършенството на разбирането и опознаването на Мистериите на
Природата е наистина безкрайно. Иначе можем ли само да си представим отегчението и
скуката, когато най-накрая се изкачим там горе на върха, и се окаже, че по-нагоре няма
нищо повече за откриване и покоряване.
Имам интуитивното чувство, че в нашата земна наука има само мъгляви “етикети” и
академични дефиниции за всяка една от променливите, участващи например в
модерната теория на електромагнетизма, или пък в тази на гравитацията. Искам да
подчертая, че в повечето случаи това са умишлено замъглени и кастрирани дефиниции.
Това са мъгляви и размазани “етикети”, които са като … черни кутии, прикриващи от нас
почти безкрайния брой от още по-фини и напълно неизвестни нам по-дълбоки и по-
вътрешни променливи. Те са скрити на едно по-високо йерархично ниво на организация
на материята, скрити зад всяка една от нашите “фундаментални” и “неделими” физични
величини-черни кутии. По същия начин те са скрити и зад нашите физични “константи”.
Модерната илюминирана академична физика използува константата g на земното
гравитационно поле, за да контролира “спина” (в модерния американски политически
жаргон спин значи не само въртене, но също и дезинформация) и да фалшифицира
уравнението на гравитацията, като “изземе” от него извечния спин на етерните циклони
на всички материални тела. Зад тази най-важна за нашите дискусии константа g, която е
от същия този тип “черна кутия”, както и много от променливите споменати по-горе, са
скрити може би дузини, ако не и десетки по-висши и по-фини променливи, за много от
които тайните общества все още не разрешават на нашата академична наука даже и да
предполага за тяхното съществуване. До разбирането на много от останалите още по-
вътрешни променливи сигурно ни делят хиляди или милиони години като интелектуална
и социална еволюция на планетна цивилизация.
2.5. Антигравитационните двигатели като генератори на изкуствени
етерни циклонални вихри.
От дълго разработваната от мен и докладвана на много конференции през последните
2 години обобщена теория на жироскопните антигравитационни двигатели следва
простия извод, че те не представляват нищо повече от прозаични генератори на
изкуствени етерни вортекси или като вортексори на физическия етер (Терз, V.94). Нашата
още по-опростена теория, изказана на езика на самообразовалите се “автомобилни
механици”, не би нарекла тези антигравитационни двигатели с никакво по специално име
от обикновени груби завихрящи бъркачки, или просто казано … “валявици” на физическия
етер. Бъркачки-вортексори, които увличат, валят, завъртат и завихрят физическия етер,
първоначално неподвижен в пространството вътре в кораба и около него, за да създадат
изкуствения етерен циклонален вортекс на чинията. С след това той взаимодейства с
гигантския естествен етерен вортекс на планетата Земя, вихрещ се в противоположна
посока, като два магнита с противоположни полюси, за да произведе магическата
подемна сила на този ефект. Накрая ние тържествено и благоговейно залепваме на
целия този елементарен физичен ефект съдържащия много мистика етикет
“антигравитация”.
Антигравитационните двигатели са етерни вортексори, които използуват за
създаването и поддържането на етерния циклонален вортекс материалното увличане на
етера, упражнявано от всяка груба маса, която се движи или върти в него. Двигатели,
които в своите механични конструкции не са по-комплицирани от другите техни въртящи
се братовчеди - от бъркачките за вода - тоест от пералните машини. Особено от по-
старите цилиндрични модели с капак отгоре и плосък пропелерен диск, въртящ се около
вертикалната ос, в центъра на хоризонталното дъно на пералната камера на машината,
които завихрят водата в камерата в симетричен водовъртеж, жироскопиращ около
вертикалната ос.
Единственото различие между етерните вихрови генератори на антигравитационните
машини, и водовъртежните генератори на пералните машини е, че чиниите
представляват просто топологично инвертирани отвътре навън, или просто казано
обърнати наопаки и уголемени перални машини. Уголемени дотолкова, че “операторът-
пилот” да може да влезе и да се вози вътре в тях. Какво имам предвид? При домашните
нелетящи перални машини операторът остава отвън до тях, докато забъркването и
завихрянето на водата се провежда вътре в тях, в херметичната перална камера, зад
плътно затворения люк-капак. При “летящите чинийни машини” местата са разменени:
операторът-пилот влиза и се затваря вътре в тях, в херметичната кабинна камера, докато
забъркването и завихрянето на етера става отвън и около кабината, отново зад
херметично затворения люк-врата.
Въпреки че звучи странно, ми се струва, че всяка инженерна цивилизация, която е в
състояние да построи една перална машина, определено може да я уголеми по размер и
използувайки същата технология, да построи и … летяща чиния. Още повече, че теорията
и за двете устройства е горе долу идентична с “теорията” необходима за построяването
на една … водна валявица.
Как става забъркването и завихрянето на етера вътре и около антигравитационния
двигател? Както споменахме вече многократно, най-простото увличане, развъртане и
завихряне на физическия етер се осъществява посредством неговото материално
увличане от въртящите се тежки материални части на антигравитационния двигател, или
даже от целия въртящ се корпус на чинията. Следващият по-ефективен начин за
увличане на етера е използването на хибридното материално-полево увличане на
“електромоторните” антигравитационни двигатели. То позволява да се намали теглото на
техните жироскопиращи маси - на контраротиращите ротор и “статор”, като това
“намаление” на способността им да завихрят етера се компенсира с по-големия размер
на жироскопиращото поле, излизащо извън физическите очертания на двигателя и
действащо като по-голямо по площ и по-ефективно “полево гребло” или полева
завихряща бъркачка на етера. Този лек полеви вортексор има пренебрежимо-малко тегло
спрямо по-тежкия и чисто материален антигравитационен двигател със същата
разбъркваща етера мощност. На последно място идва най-ефективния начин за увличане
на етера - чистото полево увличане, което се получава чрез жироскопирането на
бързооборотни, леки и с по-голям диаметър (от този на чинията) полета, без обаче да
участват никакви въртящи се материални части.
Всеки пилот на летяща чиния може да използува нейния антигравитационен двигател
- този бордови генератор на изкуствения етерен циклонален вортекс, който преобразява
тази създадена от човека машина в истинска планета в миниатюра, за да може тя да лети
безпрепятствено през цялата наша Слънчева система с помощта на своя “бордови”
вортекс, използувайки могъщия слънчев вортекс като “опорна рамка” за отблъскване или
за привличане. По същия начин, по който го използуват и планетите, за да се въртят
около Слънцето по своите постоянни орбити. Интелигентното управление и насочване на
бордовия вортекс ни дава всичко, от което се нуждаем като подемна и двигателна сила,
за да може нашият междузвезден гравитолет свободно да кръстосва по най-
разнообразни орбити из цялата наша Слънчева система или дори Галактика.
2.6. “Голямата обединяваща GUT теория” на жироскопната
антигравитация.
И така, след толкова много описани левитиращи истории, защо да не се опитаме сега
да ги обединим всичките и да изградим на тяхна база една стройна обща теория на
жироскопната антигравитация? Имам предвид на едно забавно и популярно ниво разбира
се. В научния доклад “Теория и практика на антигравитационните двигатели”, който
прочетох през май 1994г. пред академичната конференция в Ленинград на тема “Време,
пространство и гравитация”, аз бях предложил за първи път в завършен вид моята GUT
теория - моята “голяма обединяваща теория” на антигравитационните жироскопни
двигатели (Терз,V.94). В доклада направих преглед на многобройни секретни
експерименти, продължаващи вече около 150 години, и проведени от частно-
финансираните изследователски и развойни програми на тайните общества по Земята.
Цялата информация за моите проучвания бях почерпил от редки литературни източници,
които все пак бяха в “обществения домейн” (или област) на информация, и съвсем не
бяха секретни (Терз, V.94).
Простото заключение в доклада е, че антигравитацията може да се постигне много
лесно, без никакъв “извънземен”, “черномагьоснически” или пък “научнофантастичен”
хардуеър. Обикновеното въртене около вертикалната ос намалява теглото на всяко
въртящо се тяло, независимо от какво е направено то. На всяко едно банално тяло, а не
само на тела, направени от екзотичния химически елемент с пореден номер 115р.
За този тайнствен химически елемент се твърди, че е от извънземен произход, и е бил
подхвърлен на американското правителство като технологичен подарък, по точно като
технологичен излишък, от извънземната раса на “малките сиви”, за да могат
американците да построят своя “първи” антигравитационен двигател, копирайки го от
чертежите на космическите кораби на своите учители. Всичко това се твърди в няколкото
поръчкови, или дизайнерски “изтичания” на информация до американската уфологична
преса през последните две години, произлизащи от мистър Боб Лазар -инженер в
американските секретни антигравитационни проекти. Той е бивш служител в компанията
EG&G и е работил в много секретен проект на военните в най-тайния американски
изследователски център в “Областта-51”, “Area-51″, северозападно от Лас Вегас, щата
Невада, където се извършва тайното сътрудничество и “коопериране” между
американските военни и няколко различни извънземни раси (Лазар,93; Таф,95).
Въпреки тези умишлено-подхвърлени на пресата откровения за извънземния произход
на откритията по антигравитация, постигнати в тайните американски военни проекти в
суперсекретната база в Невада, ако все пак се допитаме до старата провинциална
американска фермерска мъдрост за истинската тайна на антигравитацията, ние ще
видим, че за да победим земното притегляне, съвсем не се нуждаем от извънземната
помощ, или даже от ключовия и астрономично скъп елемент с пореден номер 115р. Не
случайно физиците от тайните американски проекти на шега са му дали името
“ънъбтейниъм”, Unobtainium, или елементът, който не може да се набави от никъде.
Истинската тайна на летящите чинии е значително по-проста и достъпна на широките
народни маси, отколкото умишлената димна завеса на това 115-то извънземно
левитиращо чудо, и всеки фермер от Небраска например, със зачервения си от слънцето
врат, би ни открил най-дълбоката народна мъдрост по въпроса за секрета на
антигравитацията - както казват американците: “If you spin the hell out of it” - “Ако
развъртим едно тяло толкова бързо, че и дяволите да се разбягат от него”, то ще се
издигне във въздуха и ще отлети в небето. Даже ако това тяло е и една спечена на
слънцето … извинете, кравешка … торта!”
На по-строг академичен език дефиницията за същото би била следната:
Антигравитацията като физическа величина е пропорционална на произведението на
ротационния инерчен момент на жироскопиращото около вертикалната ос тяло и на
неговата ъглова скорост. Или казано в по-прости термини - антигравитацията е
пропорционална на произведението на масата на ротиращото тяло и на оборотите му в
минута. В терминологията на омазаните с грес “самоуки механици” - на произведението
на маховичния момент и на оборотите на тялото.
След като развихме на едно популярно фермерско ниво нашата “Голяма
обединяваща теория” на жироскопните антигравитационни двигатели, и след като
обобщихме това многообразие от различни модели на жироскопни антигравитационни
двигатели или експерименти, които бяха анализирани до тук в предната глава, стана
възможно да отговорим заедно с читателите и на този древен и много фундаментален
въпрос: “Как да построим по-съвършена летяща чиния?”
Ето го този безценен отговор: “Чрез преминаване от бавното въртене на “груби” маси
(обикновено на целия масивен корпус на летателния апарат, заедно с двигателите и
резервоарите за гориво, или само на периферните части от корпуса) - през междинното
стъпало на едновременно въртене на по-малки маси и на по-големи и леки полета - към
най-ефективните конструкции, основани на високоскоростното въртене на фини
енергийни или високочестотни полета около лекия стационарен неротиращ корпус на
летателния апарат. Това е пътят към построяването на леки, икономични, “солид стейт”
летящи чинии, които не използуват въртящи се тежки материални части в своите
антигравитационни двигатели. Естествено е да няма ясно-очертани граници между тези
три категории, и в много от конструкциите да се използуват произволни комбинации и
съчетания от тези преплитащи се три основни категории двигатели (Терз, V.94).
С други думи, запазвайки постоянно произведението на масата и честотата на
въртене, ние можем да усъвършенстваме антигравитационния двигател като намаляваме
теглото на въртящата се маса и същевременно повишаваме нейната ъглова скорост на
ротация (нейните обороти), за да създадем летателен апарат с по-лек корпус. Или ако
използваме още по-бързо въртящо се около кораба поле, можем още повече да намалим
теглото му и да създадем в същото време един антигравитационен двигател напълно без
движещи се и износващи се жироскопиращи части. Без лагери, гресиране, триене и бърза
амортизация.
Разглеждайки природата на генерирането на антигравитационната подемна сила от
тези двигатели, и изхождайки от резултатите на толкова много най-разнородни
експерименти, описани в първа глава; а също и от казаното по-рано в точки 2.2 - 2.5. на
настоящата глава става ясно, че разбирането на вортексното взаимодействие между два
етерни вихъра - с различни или еднакви посоки на завихряне - би ни дало едно много по-
дълбоко обяснение, на значително по-високо йерархично ниво на познаване на
материята, на феномените не само на гравитационното притегляне, но и на
антигравитационното отблъскване. Значи когато двата циклонални вортекса са
разнопосочно завихрени и се привличат - ние имаме … гравитация. Когато те са
еднопосочно завихрени и се отблъскват - ние имаме … антигравитация. Точно както
привличането или отблъскването на два постоянни магнита с разноименни или
едноименни полюси. Колко просто наистина.
Така че, в зависимост от това в коя посока се върти нашата перална машина,
извинете, нашия гравитолет, ние можем да го накараме или да губи теглото си и да се
отблъсква от Земята; или обратното - да увеличи теглото си и даже … да се
“самозакопава” в земята. Наистина, някои от антигравитационните експерименти,
описани в предидущата глава, показват точно такова увеличаване на теглото, когато те
се развъртат в обратната посока. Например експеримента на проф. Лейтуейт - при него
теглото на двуосния жироскоп почти се удвоява (Терз, XI.93). Не само това, но в други
описани в алтернативната преса експерименти, като тези на Джон Кили в Съединените
Щати в края на миналия век, се говори че той експериментално е показал пред
журналисти точно такова “самозакопаване” на една голяма многотонна чугунена сфера
чрез обръщането на поляритета на неговия акустичен джобен етерен вихров генератор.
Докато преди това при правата полярност тя е левитирала свободно във въздуха.
В аналогия на етерните циклонални взаимодействия, и вертолетното витло
взаимодейства с атмосферата, като се “завинтва” нагоре в нея, използувайки енергията
на двигателя за това, и издърпва и вертолета след себе си. Ако обаче витлото се завърти
в обратната посока, тогава то би се “завинтило” надолу и вместо да го дърпа нагоре, то
би повлякло вертолета надолу и той би “натежал” повече от своето нормално тегло. Така
той ще започне да пада още по-бързо надолу, отколкото при свободно падане без
допълнителна тяга.
Значи можем да използуваме метафората на вертолетния винт и неговото
“завинтване” нагоре в атмосферата, за да опишем взаимодействието на етерния
циклонален “винт” на чинията и неговото “завинтване” в могъщия планетарен етерен
вортекс на Земята. Това създава подемната сила, която ние наричаме антигравитация.
За разлика от вертолета, който поради разреждането на земната атмосфера с
набирането на височина едва ли би могъл да се издигне даже и до връх Еверест, камо ли
да напусне атмосферата на Земята - за разлика от него антигравитационната чиния с
нейния етерен вортекс може свободно на напусне Земната атмосфера, може се издигне
до 100 км., до 1000 км., може да отиде даже и до Луната, поради значително по-големия
размер на Земния етерен вортекс. Според книгата “Оаспи” той се простира чак зад
Луната, до т.н. “линия на Чинват”, и е около … 4000 пъти по голям (или 400 хил. км спрямо
100 км) отколкото скромните размери на Земната атмосфера.
Докато планетите със своите константно-въртящи се етерни вихри се движат по
постоянни орбити около Слънцето, като че ли техните вортексни генератори нямат лост
за превключване на скоростите и имат само една единствена и непроменяема скорост на
въртене, то чиниите-гравитолети се движат по най-разнообразни и неповтарящи се
орбити и траектории, защото на вортексните им генератори може интелигентно да се
променя и поляритета, и интензитета на въртене, и честотата, а също и много други още
неизвестни на мен техни параметри. Така се получават не само красивите траектории на
полетите и шеметните им движения по небето, но и многото други съпътстващи ги
физически феномени като невидимост, телепортация, пътуване във времето или
генериране на безплатна енергия, и какво ли не още.
2.7. Космическият индустриален шпионаж на тайните общества в
Гравитационния спектър на вълните и … програмата СЕТИ за “търсене” на
извънземен разум.
Тук е мястото да продължим с невероятната история за “летящата тревокосачка”,
която разгледахме в предишната глава, в параграф 1.3.. Това ще бъде едно малко
развлекателно отклонение от нашите жироскопни истории. Защото тази случка разкрива
толкова много от “стила и метода на работа” на най-дълбоко засекретените американски
подслушвателни служби, верни оръдия в ръцете на Илюминати зад тях. Служби, за които
даже и шефът на … ЦРУ може би няма достатъчно висок допуск, за да му разрешат да
знае нещо за тях! И така, да видим точно какво се беше случило, и кой кого подслушва в
цъфналата ръж?
В тази малко комична история разказахме за експеримента с медния диск, развъртян
и откъснал се от вала на тревокосачката. Пред погледа на онемелия изобретател
левитиращият диск се беше устремил и изчезнал безследно в небето, обвит в
интензивното синкаво-виолетово сияние. Уплашеният експериментатор нито го чул, нито
го видял повече. Но затова пък много скоро чул някой да тропа заплашително на вратата
му.
Само няколко часа след безследното изчезване на неговата “летяща чиния” се
случило нещо още по-забележително. Най-неочаквано в къщата на нещастния механик
нахълтали дебеловрати правителствени агенти. Разпитали го най-грубо и безцеремонно,
с много заплахи към него и неговото семейство. Още от самото начало му казали, че
знаели, че той е изпробвал нелегално някакво непозволено антигравитационно
устройство. Тъй като това били “особено строго засекретени устройства”, за
провеждането на каквито експерименти той нямал никакво резрешение, го грозяла
голяма присъда. Но понеже агентите с решителни погледи все пак били интелигентни
хора, защото носели черни очила, те великодушно му предложили една сделка. Вместо
да го тикнат доживот в затвора, те поискали той да им предаде цялата си документация,
чертежи, и разбира се завършените опитни образци. “Веднага, намясто!” - изкомандвали
те. Е, естествено, че без никаква парична компенсация. Какво било тяхното удивление
обаче, когато нещастният механик им показал косачката със счупения вал. Обяснил им,
че това било всичко, с което разполагал.
Да хипотезираме какво се бе случило след изчезването на диска в небето. Малко
вероятно е тайните радарни подслушвателни бази даже на Националната Агенция за
Сигурност, National Security Agency, NSA, на тази значително по-секретна от ЦРУ
разузнавателна централа, да са засекли дори със своите най-модерни радари почти
мигновеното издигане на този “неидентифициран летящ обект” с твърде малък радарен
профил. За да са успели веднага да насочат техните “синеоки левенти” към точните
координати на мястото на изстрелването му. Та нали и десетки пъти по-големите по
радарен профил, и много по-бавни от малкия половинметров диск едноместни
моторизирани самолети-делтапланери изобщо не се засичат от радарите дори на една от
най-големите и секретни авиобази в САЩ - военно-въздушната база Едуърдз в
Калифорния. Както ми разказа инструкторът на такова частно делтапланерно училище,
един ден той полетял от другия край на пистата директно срещу диспечерската кула на
Едуърдз, и мощните радари на базата въобще не го засекли. Накрая единият от
уплашените диспечери го видял да завива остро под самия му нос, за да не се сблъска с
голямото стъкло на командната зала на върха на кулата.
Смятам за много по вероятно NSA да е засякла не с радари, а със своите детектори и
подслушватели на гравитационни вълни антигравитационното излъчване от светкавично
издигащия се малък диск. То е много по-мощно от неговия слаб отразен радарен сигнал.
Така много по-точно те са триангулирали точката на старта на този подозрителен обект.
Не трябва да забравяме, че гравитационните вълни се разпространяват не само
мигновено, със скорост безкрайно по-голяма от тази на светлината, но те също се
разпространяват и без затихване, без атенуация (Билек и Терз, IX.92). Така че и малкият
половинметров антигравитационен диск би излъчил достатъчно мощен сигнал, за да
може веднага да бъде безпогрешно засечен.
Токущо описаното тайно пеленговане с гравитационни вълни е нещо рутинно за
специалните служби, въпреки че официалната американска тежкокалибрена академична
физика от цитаделите на партийна линия на Илюминатите в областта на теоретичната
физика - от Масачузетския и от Калифорнийския технологични институти - вече дълги
години пуска “димна” завеса, че на Земята още никой не е успял да регистрира
гравитационни вълни. Поръчковото обяснение на учените-дезинформатори е, че такива
вълни или не съществуват във Вселената, или са толкова маломощни, че за да могат все
пак да се приемат от огромния наземен детектор, който те искат да построят за целта, те
трябва да бъдат излъчени от гигантски и бързо-движещи се маси. Едва ли не от две
сблъскващи се черни дупки, или от колабиращи и имплодиращи супернови звезди. Това
са събития толкова редки в Космоса, че могат да минат десетки години, преди този
предлаган от тях нов “супердетектор” на гравитационните вълни изобщо да успее да
регистрира нещо. Защото аз лично предполагам, че той умишлено е изчислен и ще бъде
конструиран в най-близкото бъдеще … да не може да приема практически никакви
гравитационни вълни.
И така в момента двата института са предложили само срещу … 150 милиона долара
от джоба на американския данъкоплатец да построят огромен детектор, с който да
“докажат” експериментално, че гравитационните вълни изобщо не съществуват. Или дори
ако все пак съществуват, те са толкова редки и неконтролируеми в природата, излъчвани
от такива колосални и неуправляеми природни явления-катастрофи, че практически е
напълно невъзможно да бъдат използвани за нещо полезно от хората. Затова те биха
били съвършено безполезни за целите на комуникацията, или за тези на радио-
локацията, по-точно на гравито-локацията.
Тази новопредлагана поредна димна завеса на Илюминатите ще скрие точно толкова
от истината за гравитационните вълни, колкото и програмата Аполо на НАСА ($30 млрд.)
скри от истината за физико-климатичните условия на Луната (виж глава 6.9.), и наличието
там не само на бази на десетки извънземни цивилизации, но и на почти всички земни
суперсили. Скри от истината, че вече един век продължава трескавото усвояване на
Луната от същите тези тайни земни общества.
Точно толкова ще скрие и пет пъти по-скъпия от програмата Аполо сегашен проект за
“Картографиране на човешкия геном”, The Human Genome Project ($150 млрд.) от
истината за човешкия генетичен код, и от факта, че вече почти един век продължават
суперсекретните илюминатски генетични експерименти за хибридизация на хора с
животни, за клониране на хора, за хибридизация на хора с извънземни и за създаването
на суперчовека на Новия световен ред.
Точно толкова скри и стария вече един век експеримент на братята Майкълсън и
Морли, на който се спряхме преди малко. Той “доказа” пред световната научна общност
несъществуването на физическия етер, скривайки по този начин истината за тайните
частно-финансирани проекти по антигравитация, провеждани от много земни тайни
общества още от средата на миналия век, които използваха същия този “несъществуващ”
етер за създаването на основната подемна сила на своите антигравитационни двигатели.
Точно толкова ще скрие и новата програма СЕТИ (SETI) за търсене на извънземен
разум във Вселената ($200 млн.) от факта, че от много столетия най-висшите ешелони на
тайните земни общества не само са знаели за съществуването на многобройни
извънземни цивилизации, не само са били в директен контакт с най-разнообразни
извънземни раси, но най-важното - че самите тайни общества са били организирани
преди хилядолетия на нашата планета като петата колона на същите тези извънземни
интереси (главно от Тъмната страна на силата).
Като продължение на тази вековна традиция да се прикрива на всяка цена истината за
окръжаващия ни Космос от “непосветените” в секретите на тайните общества, за да се
максимизира извлечената полза и изгода за техните тъмни цели; като достойно
продължение на тази бляскава серия от поръчкови експерименти-димни завеси може да
се прозре и истинската задкулисна цел на предлагания по-горе “детектор” на
гравитационни вълни. Като всички изброени токущо изтънчени академични димни завеси
на Илюминатите, той също е предназначен не да търси истината във Вселената, а
всячески да я потулва и потиска.
Вече половин век непосветената в илюминираните тайни академична общност търси
братя по разум в Космоса в радиочестотния диапазон на електромагнитния спектър.
Някой от учените почват да се съмняват, че това е най-удачната дължина на вълната за
тази цел. Полека лека до тях се прокрадват и истории за тайните проекти на военните в
областта на гравитационните комуникации. За да се парират всякакви самосиндикални
опити на учените за изследвания в същата област спешно е нужна и димната завеса на
“доказателството”, получено с новия гравитационен детектор, че гравитационните вълни
въобще не съществуват във Вселената. Тази димна завеса ще прати господата
непосветени учени да продължават все така упорито, както и досега, да “лаят на
грешната порта” на радиочестотните комуникации (както идиоматично се изразяват
американците), за да могат Илюминатите през това време да продължават с пълна пара,
прикрити зад тази димна завеса, своите много по-големи секретни програми на приемане
на чужди извънземни съобщения от Космоса, но в съвсем друг честотен диапазон, с
помощта на съвършено други излъчвания.
Няма коментари:
Публикуване на коментар