Людмила Живкова – философ, мислител и деятел на Новата епоха

Константин Златев

В човешката история има спорни и безспорни личности. И едните, и другите по свой начин са оставили диря в човешкото битие, внесли са някаква промяна в нашия живот. За тях се говори и приживе, и след смъртта им. Людмила Живкова без съмнение принадлежи към първата група – на спорните…

Тя остана неразбрана, докато беше сред нас. По-точно – малцина се опитаха да я разберат. А само най-близките й, сродените духом с нея наистина я разбраха. Ала не успяха да й помогнат да избегне съдбата, която я сполетя. Не бяха в състояние да удължат полета на ранената до смърт птица.

Тя дойде между нас в семейство, на чието глава (Тодор Живков) бе отредено да властва над България в продължение на 33 години. В период от време, наречен комунистически тоталитаризъм. Само този факт бе достатъчен да й спечели омразата на мнозина. И да поддържа унищожителния й огън даже и след кончината на тази толкова крехка телом и толкова силна и целеустремена духом жена. Обичта и взаимността, отдадени й от малкото на брой истински приятели (а не угодниците и блюдолизците, с които са заобиколени всички хора на върха през всички времена), едва ли можеха да компенсират завистта и отрицанието на мнозинството, които не я познаваха. Ако я опознаеха, със сигурност щяха да променят отношението си към нея. Но не би… Едва сега, четвърт век след заминаването й от този свят, можем да разгърнем отново – спокойно и обективно, тази страница от съвременната българска история и да се опитаме да прогледнем за истината за Людмила Живкова.

Самата тя никога не се бореше за признание или за нечие уважение. Достатъчно й бе това, че е открила целта на своя живот и че се е устремила към нея с цялата шеметна скорост на своя висок идеал. Самата тя идеалистка до мозъка на костите, не се нуждае от идеализиране – нито днес, пост фактум, нито утре, нито никога. Имаме само дълга да възкресим паметта за нея, и то такава, каквато действително е била в своя кратък, но бурен земен път.

С тези редове не си поставяме за задача да подредим хронологията на един биографичен очерк, а единствено да споделим мисли за присъствието на Л. Живкова в панорамата на една противоречива, ала ярка епоха за българския народ, за родната култура. За блесналия метеор в мъгливия, ураганен и често мрачен ХХ век – съдбоносен в множество направления за държавата, наречена България.

Не е изключение историк по образование (каквато е Л. Живкова) да надзърта и в областта на философията, да изразява съждения и да изгражда програми за естетическо възпитание, да променя представите на съвременниците си за взаимоотношенията между етика, политика, култура и съвременно мислене. Ала несъмнено изключение е личност, ангажирана в сферата на културното строителство, да си постави за цел радикална промяна на идейните устои, върху които се крепи цяла една държавност. Това именно е жизненото верую на Л. Живкова, за осъществяването на което тя не жали нито сили, нито време, нито възможности, с които разполага като висш представител на управляващата партия и на правителството. Цел, която в крайна сметка, й струва здравето и живота…

Хората, които си поставят най-мащабни цели в живота, обикновено са принудени да срещнат самотата. И не само поради неразбирането и естествената инерция на околната среда, за които вече споменахме. А и поради обстоятелството, че влагат всичко от себе си в името на тази жизнена цел и просто не им остава време за по-дребното, незначителното в живота. Към което спада за тях и суетата на празнословието, тунеядството, доказването на самия себе си за щяло и нещяло. Включително и отдаването на дължимото към социалната среда, към която принадлежиш. Особено ако тя е върхът на обществената пирамида. Людмила Живкова не можеше да избегне напълно формалностите, произтичащи от високите постове, които заемаше. Но доколкото зависеше от нея самата, ги съкращаваше до минимум винаги, когато това бе възможно. Имаше далеч по-важна работа да върши. И тя не бе свързана с излишна показност или изтъкване на собственото мнимо величие, а с къртовски труд в собствената лаборатория – умствена и творческа. Там, където допускаше само най-приближените си, споделящи нейните идеи и подкрепящи плановете й. Сред тях не беше височайшият й баща, нито което и да е от вкаменелостите, поставени начело на държавния кораб. Само шепа истински приятели и съмишленици…

Откърмена с философията на марксизма-ленинизма, Л. Живкова, навлизайки в зрелия период на краткия си живот, осъзна нейната безпочвеност, социална неприложимост, недъгавост по отношение решаването на най-важните проблеми на съвремието. Успоредно с това тя постепенно се отврати от порядките в собствената си партия, от фалша и лицемерието на водещите лица в нея, от безпардонната битка за самоутвърждаване, от безличието, кариеризма и компромисите спрямо съвестта, предлагани в замяна на издигането и облагодетелстването. И завинаги скъса в душата си със своите съпартийци. Не можеше, обаче, да скъса със семейството си. Нужно й бе да остане в него, за да може да реализира Промяната, на която бе мотивирана да отдаде всичко от себе си.

Същевременно тя внимателно започна да се оглежда около себе си и да търси Истината извън шаблоните, с които бе затрупано онова безпросветно тоталитарно време. И я откри в едно учение, предадено на човечеството от посветени в духовното познание люде няколко десетилетия преди самата Людмила да се появи на света. Живата етика. Агни йога – йогата на космическия огън, на огненото преобразувание, на личностната и планетарна трансформация. Тя се интересуваше и от всички останали езотерични науки и школи, отнасяше се към тях с огромно уважение и признаваше постиженията им. Ала докрай остана вярна на Живата етика. И на онзи велик Учител, Който я бе предал на семейство Елена и Николай Рьорих. Вярност, която – естествено – оставаше неизвестна за съпартийците й. Макар и някои от тях да се досещаха и да се опитваха да гадаят накъде именно “залита” щерката на Първия. Застинали в невежеството си, те все пак в максимална степен вгорчиха живота на Людмила – всеки според силите си, и всички вкупом… “О, свещена простота!” – възкликна преди няколко века Ян Хус при вида на старицата, едва крепяща се на краката си, която хвърли дребен наръч съчки на кладата му. “О, духовна слепота и умствена недостатъчност!” – сме склонни да въздъхнем ние, оценявайки днес по справедливост сивата маса, сред която е била принудена да отстоява себе си и идеите си Л. Живкова в онези времена. И не само да ги отстоява, но и чрез тях да гради Новото, които виждаше единствено в мечтите си.

Затова тя, като древен апостол на изгряваща религия, проповядваше на своите съвременници да живеят и да творят според законите на красотата, да развиват творческото начало у себе си, да проявяват висока етичност и благородство в отношенията си към ближния. Тя знаеше, че естетическото възпитание е фундамент и в материалния, и в духовния живот на обществото. Че то е между факторите, засилващи нетърпимостта към антисоциалните прояви, към безвкусицата, към недостойното и грозното в поведението на хората. Затова посвети време и сили за изграждане на система за естетическо възпитание, при това – поставено върху научна основа. Нейната програма за естетическо възпитание имаше за задача да обхване всички възрастови групи и слоеве на населението и особено младежта, да спомага за формирането на високо образовани, културни, хармонично развити личности. В документа тя заложи като основа идеите на духовното учение, което бе възприела като своя пътеводна звезда в живота. Разбира се, тези идеи не можеха да бъдат изложени в чист вид поради господстващата в България по онова време комунистическа, сиреч атеистическа, идеология. Затова тя ги бе завоалирала обилно с актуалната за деня фразеология, гарнирала ги бе с термините и постулатите на социалистическата лексика. Само по този начин те бяха в състояние да преминат ситото на идеологическата цензура в онези мрачни тоталитарни години.

В рамките на тази своя програма Людмила осъществи проект, който по своята смелост и обхват далеч надхвърляше представите и на най-отявлените оптимисти в нейната партия – детската асамблея “Знаме на мира”. Един от водещите девизи на нейната духовно-културна дейност – “Единство, творчество, красота”, намери своето пълноценно въплъщение в този извънредно авторитетен международен детски форум. Нашата страна бе посетена от хиляди деца от целия свят, които разкриха в атмосфера на непринудено и свободно общуване своите разностранни таланти. Бяха създадени контакти и приятелства между подрастващи от петте континента, някои от които – за цял живот. Нашата родина по естествен начин се превърна в притегателен център за детското творчество в планетарен мащаб. Заслугата за това е изцяло на Л. Живкова.

Нейният личен опит, натрупаните познания и главните насоки на учението, което следваше, я бяха научили, че работата в областта на културна следва да бъде обвързана с реалните потребности на съвременната действителност, с човека на новото време. Че най-важното е да се повиши решително качеството на културната дейност. Нейно основно направление трябва да бъдат най-животрептящите проблеми на епохата и на живота. Затова Л. Живкова насърчаваше разглеждането на съвременната тема във всички сфери на изкуството и културата като притежаваща ключово значение за изграждането устоите на обществената и планетарна трансформация. Не спираше да изтъква важността на правилното използване на нашето културно наследство. И не оставаше ангажирана единствено на идейно равнище, а полагаше нужните усилия и за развитието на материално-техническата база на културата.

Тя не можеше да отмине – като мислител, философ и деятел на Новата епоха – участието на жената в националния културен живот в качеството му на красноречив показател за социалната характеристика и за културното равнище на дадена страна. Бе запозната и с тезата на българския духовен Учител Петър Дънов (известен и с духовното си име Беинса Дуно), че именно жената ще спаси света. Самата тя принадлежаща към този пол, бе дълбоко осъзнала, че именно издигането на социалната роля на жената, нейното пълноценно участие в обществения живот като цяло и в културната дейност, в частност, ще допринесе решително за утвърждаването на новия цивилизационен модел. И доколкото успя, и доколкото й бе позволено от обективните фактори на средата да разгърне изявите си и в тази насока в рамките на своя кратък жизнен път, Л. Живкова допринесе за изграждането на образа на жената от Новата епоха – напълно равноправна с мъжа, не просто труженица на трудовото поприще, а равностойна участница в строителството на социума и културата, с повишено самочувствие и разгърнати докрай творчески способности.

Специално що се отнася до отношението на българката към националните традиции и приемствеността в тяхното съхраняване и отстояване, Л. Живкова неведнъж подчертаваше нейната заслуга за тяхното пренасяне и предаване през вековете. Тя дефинира духовния свят на съвременната българска жена-творец като богат и красив. Като разкриващ потенциала си да обхване всички най-съществени проблеми и духа на епохата, в която живеем. Л. Живкова допринесе за утвърждаването на обществената оценка, че в своето творчество българската жена е съпричастна на най-парливите актуални въпроси на нашата планета, че тя взема дейно участие в тяхното конструктивно решаване. Същевременно тя си остава и жена-майка, носител на любовта, даряваща и съхраняваща живота. Щастлива за и от това, че живее и твори в името на живота.

С каквото и да се заемеше Л. Живкова, довеждаше го до край. Нейната решителност, целеустремеността на духа й променяха в крачка разбиранията за темповете в изграждането на обществения живот, мобилизираха за кратки срокове сили и потенциал, които дремеха непробудно в летаргията на тоталитарното безхаберие. Така само за три години – по нейна инициатива, след като постави до стената и архитекти, и инженери, и строителни специалисти с непримиримостта на своето перспективно мислене – бе изграден Народният дворец на културата (НДК). След внезапната й кончина той бе кръстен на нейно име. А след началото на демократичните преобразувания през 1989 г. остана отново безименен. Днес, 25 години след заминаването на Людмила Живкова от тази земя, е дошъл моментът великолепният храм на българската култура, разположен в центъра на столицата, отново да си възвърне нейното име. Тя е напълно достойна за това, макар и позакъсняло, признание.

Не бива да отминем без внимание и изключителния принос на Л. Живкова за достойното отбелязване на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Благодарение именно на нея, на продължителните й, целенасочени и самоотвержени усилия светът се запозна с безценни образци от културното наследство на нашите земи. Поредица от внимателно и с вкус подбрани експозиции обиколиха четирите посоки на планетата, станаха достояние на ценители, събудиха интереса на милиони хора от множество държави на петте континента. В центрове на международния културен живот като Москва и Ленинград (днес Санкт Петербург), Париж и Виена, Лондон и Ню Йорк, Токио и Делхи се заговори за българската култура, за откриването и преоткриването на културно-историческото наследство на българските земи. То бе поставено единодушно от специалистите на достойно място в историята на културата и цивилизацията в Европа и света. Тук си заслужава да отбележим изложбата “Тракийското изкуство и култура” в Британския музей (Лондон). Не на последно място – и изложбата “1000 години българска икона”, представена у нас в Националния исторически музей. Тази експозиция утвърди историческия факт, че България е първата от славянските православни държави, където иконата получава масово разпространение. По всички точки на земното кълбо политици, държавници, дейци на културата и обикновени хора заговориха с уважение за духовния облик на България, за нейния реален принос в съкровищницата на планетарната култура и изкуство. Мнозина от тях допреди това дори не бяха чували името на нашата страна. А от този момент нататък те бяха изправени пред обективната необходимост да променят отношението си към България и българите в посока на повишено уважение и признание на нашия творчески гений, оставил твърде дълбоки следи във всички направления на творчеството. И да признаят, че българските земи са естествен кръстопът между Изтока и Запада, наследник на богати, древни цивилизации, сред които блести с неподражаема красота тракийската. Всички тези безспорни постижения и завоевания на нашето духовно-културно наследство щяха да бъдат немислими без инициативността и непримиримостта на Л. Живкова спрямо поставените цели.

Жизнената философия на Л. Живкова може да бъде определена като сплав от висок идеализъм, утвърдени през хилядолетията духовни стойности, известна доза прагматизъм и здраво ядро от хуманизъм, алтруизъм и изтънчен естетизъм. Към всичко това следва да добавим нейната неизбежна мечтателност, така характерна за личност, далеч надхвърлила според мащабите на своя кръгозор измеренията на своето време. И която на моменти я правеше беззащитна пред суровия рационализъм и безпощадната идеологическа закваска на нейните съпартийци, редица от които виждаха в нейно лице заплаха за устоите и на партията, и на тоталитарната държавност. И бяха прави…

Партийните и държавни величия от нейното време, затънали до гуша в собственото си невежество и закостенелост, не бяха в състояние да проникнат в душата на тази забележителна, огнена жена. Страдащи от хроническа интелектуална недостатъчност, те не можеха да разберат нито идеите й, нито пък одобряваха начините, посредством които ги осъществяваше. Скрити на завет зад паравана на войнстващата посредственост, те се задоволяваха да определят мирогледа на Людмила като “окултен”, обвиняваха я в залитане по мистицизъм, по непознати на тях, но звучащи като заплаха източни религиозно-философски концепции. Естествено, никой от тях не се осмели да заяви претенциите си към нея директно в очите й. Страхуваха се най-вече от баща й, ала не по-малко и от самата нея. Затова си шепнеха по двойки зад гърба й и се стараеха с всички сили да осуетяват начинанията й от позициите на своята власт и влияние. Нерядко успяваха. И все пак в повечето случаи Л. Живкова съумяваше да надмогне тяхната съпротива и да доведе замислите си докрай. От което спечели и българската култура, и авторитетът на държавата ни в световен мащаб.

Уважаваща всички автентични духовни учения, Л. Живкова все пак се придържаше най-вече към Живата етика на Агни-йога. Оттам произтичаше и огромното й уважение към родоначалниците на това учение в земен план – семейство Елена и Николай Рьорих. При откриването на изложбата с картини на Н. Рьорих у нас през 1978 г. тя заяви на всеослушание: “Знамето на мира, което преди 50 години високо над планетата издигна Николай Константинович Рьорих, ще бъде вечно живо, защото на него са запечатани образите на великите Учители на човечеството!” Под “велики Учители на човечеството” в случая Л. Живкова съвсем нямаше пред вид Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Владимир Илич Ленин или Йосиф Висарионович Сталин, а извисените Същества от земната духовна Йерархия, наблюдаващи и подпомагащи еволюцията на човешкия род, Учителите Мория, Кут Хуми, Джуал Кхул-Тибетеца и др. Никой преди нея не бе си позволявал подобна нечувана дързост – на форум с национално и международно значение, какъвто безспорно беше откриването на изложбата на Н. Рьорих, да бъде прогласена истината за духовното настойничество, осъществявано от великите Учители на човечеството спрямо нашата планетарна цивилизация. И то в една тоталитарна комунистическа държава, най-близък сателит на Съветския съюз!? Безумна смелост и упование в една непоклатима система от убеждения – това бяха опорните точки на ораторката. И далеч не само в този епизод от обществените й изяви.

Тя обрисува в своята реч Н. Рьорих като поет, мислител, изследовател, художник, общественик, пътешественик, археолог, философ и борец за мир. Като неповторима величава личност, която живее с проблемите на човечеството, чието сърце пулсира с пулса на планетата и чието съзнание се стреми да се обедини с огненото дихание на Вселената. Космополитна личност, която непрекъснато търси в творчеството си – заредено с героичен романтизъм – общочовешкото, вечното и трайно присъствие, осмисля основните еволюционни процеси на планетата, полита към светлината и постига единство с действителността. Мотото в жизнената изява на руския творец – “Мир чрез култура!” – го прави радетел на универсално знание, защитник на световния мир, който в съзнанието му се отъждествява с висшите представи за красота, хармония, единение и сътрудничество. Същите възгледи споделяше и самата Л. Живкова. Радикалния завой от класово-партийния подход спрямо живота и марксистко-ленинската идеология към принципите на истинската хилядолетна духовност и Живата етика можеше да извърши само една напреднала в еволюционно отношение, пробудена душа. Каквато без съмнение се бе въплътила в крехкото тяло на Людмила…

Нейната цялостна дейност, колкото и скоротечно да премина жизненият й път, даде основание на сина на Н. Рьорих – Святослав, да оцени Людмила Живкова като единствения политик и международен деец от ХХ век, който на дело е включил истините, методите и средствата на Живата етика, на учението Агни-йога в обществения живот, в строителството на културата на Новата епоха. Наш дълг е да се присъединим към тази справедлива оценка.

Колцина от най-изявените български политици от близкото минало и настоящето могат да се похвалят, че са се срещали на най-високо равнище с личности-легенди като Индира Ганди, тибетския духовен водач Далай-лама, тогавашния генерален секретар на ООН Курт Валдхайм, тогавашния президент на ФРГ Карл Карстенс, американския бизнесмен д-р Арманд Хамър, художника Святослав Рьорих и още плеяда държавни глави, ръководители на правителства и на културни министерства, духовни лидери, изтъкнати дейци на изкуството и културата от цял свят? С тях и с още мнозина други личности, които извайват облика на ХХ-то столетие, се е срещала Людмила Живкова. И не само формално, но с пълното съзнание, че те са между най-извисените строители на Новата епоха. Пред чийто олтар тя положи безкомпромисно, в жест на осъзната саможертва своя млад и прекрасен живот…

София, ноември 2006 г.