В търсене на себе си

Люсиена Алексиева

Стихове

Настроения

***

Природата в пастелни цветове

нанася по земята краски,

копнея да достигна бялото небе

и върху него мойто име да надраскам!

***

Пресъхнал чучур, гнили плодове

и каменна чешма в крещяща жажда –

единствено бръшлянът си плете

със клончета прическа важна.

***

Със необятност пълна е душата,

без граница между любов и ярост свята –

красива радост буйни чувства пали

и дива болка в скута ú се гали!

***

Златно лято, от клас натежало,

бликащ порив в зелени листа

и небето е толкова бяло!

С нова радост осмислям света.

***

Да стигнеш до върха и да лавираш,

пълзейки по ръба на острието,

да гълташ трудностите, без да спираш…

Това осмисля ли ти битието?

Молитва

Издухай здраво черните ми мисли,

изгълтай яростта от мойте тръпки,

изпий страха от живите ми вени

и пресуши морето ми от отчаяние!

Бъди със мен във моята промяна

и удари в сърцето ми камбаната,

стъпи дълбоко в мойте нови стъпки -

със теб съм силна, Оптимизъм мой!

Признателност

Нахлу в душата ми внезапно,

безцеремонно с чувствата ми се разпореди,

създаде ми вълнения и трепети…

Не ти се сърдя за това, което стори,

а благодарна съм дори,

че мойте черно-бели делници

във ярки тонове ти оцвети.

Започвайки отново

С останала дълбоко в мен чувствителност

усетих в твоята приятелска душа

готовност заедно да споделим мига

на ново осъзнаване и порив.

Бъди до мен и подкрепи ме,

да стана силна помогни ми!

Молба

Бръкни в душата ми до дъно,

излей от нея чувствата горчиви,

със нежни длани раните ú погали,

за да усетя, че съм жива…

И будейки се призори,

да се почувствам пак щастлива.

Тиха обич

Да обичам спокойно и с нежност,

без раздираща, кървава ревност,

любовта да е мойто изкуство –

искам тихо да я почувствам!

Научи ме да шепна със устни

и да галя със стоплящи длани,

в любовта да потъвам отпусната

и от мен да избяга страха ми.

Горчива обич

Горчива обич, пълна с диви чувства –

привличане, отблъскване, борба,

да бъдем заедно е истинско изкуство,

без него няма свобода.

Да бъдеш мой, да бъда твоя -

отдадени един на друг,

взаимно свойте пътища затваряме

и нашта обич свършва тук.

Да вземем, без да сме отдали,

във егоизъм се стремим -

и обичта ни става на парцали

в борбата да я разделим.

Любов и щастие не се поделят –

те само общо се споделят!

Бягство

Стопявам се невидима за теб,

разтапям се, изгубвам се, изчезвам,

изплъзвам се от твоя страх

и вече няма кой да ме преследва!

… Когато не усети, че ще бягам,

ти не понечи да ме задържиш

и аз изчезнах, във Духа стопена,

остана само свобода от мене.

Обновление

От огъня остана само пепел -

димът предателски се бе изнизал…

…и аз отново се заемам

да пременя душата си във бяла риза.

В търсене на себе си

Главата ми – разцепена на две,

и мислите ми – раздвоени в две посоки;

пропадам във бездънни светове

и търся свойта идентичност напосоки.

Вървя напред и връщам се назад,

във ляво, в дясно, после горе, долу …

… и всеки път откъсват се от мен

парченца от душата ми оголена.

Къде съм аз – ни тук, ни там…

Не мога да се събера отново –

разпръсната навсякъде, аз знам,

че да се сблъскам с всичко съм готова.

Разливам се в простора необятен –

така за себе си съм по-понятна.

Бяла топлина

Снегът вали и времето е тъжно,

приплаква вятърът отвън

и мойто настроение се мъчи

да се събуди от кошмарен сън.

Снежинки бели спускат се полека,

целуват нежно влажната земя

и стелят се в постелка мека –

във нея искам да се пременя.

Да бъда бяла и красива,

завила своята душа –

да стопля като с мека риза

студа на мойте сетива.

В жестоката безмълвна зима

аз търся топлинка любима.

Освобождение 1

Във този свят се лутам неразбрана

сред хора дишащи, но без лица –

попаднала във тесните пространства,

аз искам пак да излетя!

Във старите утъпкани пътеки

аз пътя си не мога да съзра –

не искам да пристъпвам напосоки,

а да преследвам моята звезда!

Да бъда безгранична, волна,

частица от света голям –

аз се изтръгвам като мълния,

неустрашима в своя плам!

Освобождение 2

Усещам тялото си странно –

със много болка и наслада.

Заслушвам се в сърцето си –

то пее ми прощална серенада.

Разливам се със мислите си блеснали,

проникващи отвъд и възхитени.

Напускам те, обвивко земна –

изхвръквам, за да бъда пак родена.

Полет в безкрайността

Стоя на ръба на висока скала –

пред мен е безкрай, а зад мен е пустиня.

Не искам ни стъпка да върна назад

от моя предишен живот изстинал.

Дотук се довлякох, от болки раздирана,

със рани кървящи и мъка неспирна,

с последни усилия стигнах ръба –

сега аз затварям очи и летя!

Свободна и лека, прозрачна и мека,

пречистена, светла, просторна, уханна,

изпълнена с устрем, пияна от щастие –

прегърнала вятъра страстно!

Не се боя от дивата безкрайност,

а търся да докосна ново тайнство!

Объркан свят

Потъвам във сърцето на Земята,

усещам пулса ú горчив

да ме разкъсва на парчета…

О, Господи, защо съм жива!

От болка се задъхвам, стена,

сълзи в очите ми блестят –

жестока смърт, измъчено рождение,

проклет живот на кръстопът!

Със всеки удар болката нараства,

плющи и шиба като бич

в опустошеното пространство,

раздирано от моя вик:

„Поспрете, хора! Накъде вървите!

Върнете времето назад!

Станете нови, за да сътворите

от ада – нежен земен свят!”

В търсене на Бога

Душата ми зъзне, скована от страх,

сърцето ми бие лудешки…

В главата ми мислите блъскат се пак –

проклинам живота човешки.

Обръщам се плахо и диря опора

във Бога, и моля се с плам:

за прошка, за сила, за обич, за вяра –

готова съм всичко да дам!

Какво ли пък имам, та тъй да е скъпо,

че пазя и браня с война,

когато съм тук мимолетно и зная,

че както всички, и аз ще умра….

Без „искам”, без „трябва”, без грубост и власт

смирение търся в душата си аз!

Оживление

Ти искаш ли да бъдеш нещо друго:

например, да си светеща дъга

или пък малка бяла птица,

разперила криле в нощта?

Ще кажеш, че това е невъзможно,

че няма смисъл от мечти,

но може ли човек да е доволен,

ако не се стреми към висини?!

Очи затвориш ли, ще видиш,

че няма граници в света,

ще вдишаш ново вдъхновение

и ще изгрееш в светлина!

Многоцветна

Белият цвят е красив, но безгласен –

със него аз тичам в снега,

със синьото тайнство преливам в безкрая,

с червения писък крещя.

Със черен воал се прикривам от мрака,

със жълтото в пламък горя,

кафява аз жадно потъвам в земята,

в зелено раста под дъжда!

Самодива

Когато затворя клепачи,

потъвам в безкрайна вселена –

там песни на диви свирачи

събуждат природата в мене.

Танцувам и пея в забрава,

а после с ръце уморени

посаждам в земята корава

едно мъничко, светещо семе.

На мойта любов засияла

сърцето пулсира в пръстта

и аз се завръщам тъй бяла

в спокойната нощ на съня.

Надежда

Отново нещо в мен се е родило

и с нова жажда за живот

аз давам му от мойта сила,

за да порасне и узрее в плод.

Една надежда ярка, дръзновена

прокрадва се на моето небе –

посрещам я щастлива, вдъхновена,

обиквам я като дете.

Оставям я да ме изпълни цяла,

да цъфне в моята душа

и да ме претвори във бяло,

дори несбъдната да си остане тя.

Мъдрост свята

За да напишеш стихове за красотата,

ти трябва да си весел и щастлив,

да не усещаш самотата,

а да се радваш, че си жив,

че твоите очи съзират

във всеки нов ден – нов късмет,

а не да се оставиш да умират

мечтите ти, сковани в лед.

Студът далеч от твоята душа да бяга,

във чувства нежни тя да разцъфти

и хората за тебе да са братя,

а ти все по-високо да летиш…

Окрилян с вяра в по-доброто,

ти щастие да подариш

на другите – самотни, слаби, бедни,

протегнали ръка в нощта,

и да усетиш, че си им потребен,

съгрявайки ги с твойта топлина –

да ги научиш да съзират светлината,

дарявайки ги с Мъдрост свята.

В стихове душата си люлея

За всяко настроение поема

звъни във моята душа

и нов бял лист аз вземам,

за да се утеша.

Що крие се във мене, става явно –

било то щастие или тъга –

и се освобождава място празно

за нови чувства да растат.

Не знам дали това, което пиша,

ще стигне някога до вас,

но вътре в мене нещо диша

и ме обзема с нова страст.

Със стиховете аз живея,

във тях душата си люлея.

Поезия в полунощ

На рафта книгите ми тихо спят,

затворили корици мълчаливо.

Часовникът тиктака във нощта,

за да не би на пръсти времето да се изниже.

Аз пак съм хванала тетрадка и листа –

да запечатам моето безсъние,

а кучетата вият във нощта

и от небето грее пълнолуние.

Мечтание в стихове

Когато музата ми пак ме посети,

ще я поканя да остане дълго,

ще си говоря с нея до зори,

а после ще я придружа до ъгъла.

Ще ú помахам със ръка

и ще се върна в мойта стая –

сама, но не самотна, ще творя

и в стихове аз пак ще си мечтая.