Приложение на знанието

Константин Златев
“Знанието на ученика има сила само тогава, когато се прилага.”
“Всяка мисъл, която човек има, трябва да я постави на опит. И философията, която има, трябва да я постави на опит.”
(Учителят Петър Дънов)
Както призмата сякаш по вълшебен начин събира в себе си лъчите на светлината и ги пречупва според мястото им в спектъра, така и прилагането на придобитите знания по духовния Път фокусира целия натрупан опит на окултния ученик и го разпределя в зависимост от потребностите на ситуацията или на цялостното му развитие.
За Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно) единственото истинско знание е приложеното. Изводът е, че знанието се превръща в духовна сила само чрез приложението.
Приложението изисква от нас да подложим на проверка убежденията си, системата от знания, с които разполагаме и които сме придобили по еволюционния си път. Основната част от тях е резултат от натрупванията през миналите прераждания. Но във всеки нов живот в света на материята ние придобиваме нови знания, мирогледът ни се обогатява и разширява, способността ни да осмисляме фактите и събитията и да включваме есенцията им в интелектуалния и духовния ни багаж се усъвършенства. Ние израстваме крачка по крачка и като личности, и като духовни същности. И в този така дълъг и благодатен процес на индивидуално развитие и извисяване от решаващо значение е начинът, по който прилагаме наученото.
Житейската философия на един човек не може да бъде изградена за броени дни, месеци или дори години. Тя е плод на многократни изпитания в един свят на бариери и ограничения, какъвто безспорно е материалният. В случая имаме пред вид най-дълбокия пласт на човешкото мислене и на първо място – подсъзнанието. Точно то е, което съхранява в концентриран вид целия предишен опит на разумното същество. И във всяка нова инкарнация се проявява като определена вътрешна нагласа спрямо всички условия на средата и пътя на човека, изправен пред нови предизвикателства, предразполагащи го да научи нови уроци по дългата пътека на самоусъвършенстването.
Приложението на знанията и уменията би трябвало да произтича от дълбокото осъзнаване на главната цел на земния живот. Това разсъждение отново ни отвежда до древната езотерична максима, призоваваща ни да опознаем максимално добре самите себе си като предпоставка за пълнота на всеки друг вид познание. “Да познаваш другите – значи си мъдър; да познаваш себе си – значи си просветлен!” – подчертава и един от великите Посветени на древността, Лао Цзъ, автор на великото учение за Дао. Самопознанието е процес на проникване в най-съкровените дълбини на своето “аз”, където откриваш своята истинска същност и тайната на Божия план за самия теб в конкретното въплъщение. Учителят на Бялото братство (ББ) в България е изразил всичко това посредством свойствения си лаконичен стил: “Единственото нещо, което ученикът трябва да знае, то е Божествената цел на своя живот. Трябва да знае кои средства да подбере и как да ги използва. Когато душата е излязла от Бога, Той е писал нещо в нея и когато тя го прочетé, ще научи целта на своя живот.” Би следвало да обърнем особено внимание на подбора на средствата и умението да ги използваме по най-подходящия начин. Тези две изисквания към прогледналата за Истината душа са важна част от верига изисквания, водещи до реални духовни постижения. Последователността е следната:
1) Пробуждане на душата – 2) ориентация в условията на средата – 3) избор на правилен жизнен път (отговарящ на кармичната програма за съответния живот в плът) – 4) осмисляне на главната цел в живота – 5) подбор на средствата за осъществяване на тази цел – 6) максимално разумно и целесъобразно използване на средствата – 7) оптимална реализация на програмата за даденото въплъщение.
Всяко послание на Всемирното ББ към по-малките братя по разум е пропито с безграничната Любов на Създателя. Тя е майката на всички добродетели, на всички триумфи по духовния Път. Да прилагаш едно учение на Божествената Мъдрост и Любов ще рече да вкусиш от нектара на силата му да променя както малките човешки съдби, така и облика на огромните галактически светове. Именно в приложението ти се съединяваш с Промисъла на Твореца за самия теб и за Вселената като цяло. Именно в приложението е заложен като потенциал и полетът на твоята душа към съвършенството, назован в християнството “спасение”: “Силата на едно учение зависи от любовта, която прониква в него, в душите на последователите му. Няма ли приложение, няма и спасение” (Учителят П. Дънов).
В разговор със свои последователи Учителят П. Дънов се обръща към тях с въпрос, който съвсем не е риторичен: “Колко неща сте приложили от това, което съм ви говорил? Много малко сте приложили. Аз виждам къде е погрешката, зная защо не сте го приложили. Прилагане трябва. Мислите, които събирате, хубавите работи, които възприемете, приложете ги. Не да се натрупват само камъни и тухли, а трябва да има градеж. Каквото получите, градете с него. Трябва ви една школа.” И действително, хората, които се намират в началото на духовния Път, приемат с готовност и огромен интерес познанието, предлагано от великите Учители на Божествената Мъдрост. За тях това е Истина от първа инстанция, от най-висок ранг. Готови са да я споделят с всекиго, навсякъде, по всяко време. Ревностни са и в спечелването на нови привърженици на тази редакция на вечното Слово. Ала когато стане дума за прилагане, там нещата не стоят така оптимистично. Току-що проходилият по пътеката към съвършенството е склонен много повече към теоретизиране и проповядване, отколкото към ежедневно прилагане на наученото. У него все още не е съзряла диамантената воля на утвърдения окултен ученик. Той знае, че от придобиването на знание към прилагането му в живота има само една крачка, но не бърза да я направи. Стереотипите на миналото все още са твърде силни у него и го дърпат надолу – към далеч по-лесния за изпълнение модел на съзерцание и възхищение, но без реално приложение, сиреч без резултати. Старото все още стои твърдо на нозете си и не отстъпва водачеството на новото.
Наученото в духовната Школа би следвало да бъде прилагано по всяко време и на всяко място, без оглед на обстоятелствата, които евентуално възпрепятстват това прилагане. Или по-точно – с разумно отчитане на тези обстоятелства и съобразяване с тях, но без компромис спрямо убежденията. Убежденията се превръщат в начин на мислене и поведение, в начин на живот единствено и само чрез приложението. По този повод Мировият Учител, вселен в тяло на българин, изтъква: “Божественото трябва да се изпитва и прилага всякога. Когато един избави някого от водата – и единият, и другият имат силно преживяване. Но единият изпитва едно, а другият – друго. И двамата трябва да благодарят на Бога!” Благодарността, от друга страна, е естествено следствие от дълбокото осъзнаване на Божието присъствие и подкрепа в нашия живот. Когато търсещият в Духа разпознае в лицето на своя Учител пълновластен Пратеник на Бога, той отправя горещата си благодарност към Твореца на Вселената за всестранната Му помощ, отправена по всяко време към всички сътворени от Него същества, както и за това, че е прогледнал за истините на Битието благодарение безкористната всеотдайност на Неговия Пълномощник. Защото, както подчертава великият Посветен: “Бог е, Който работи в нас. Силата на човека седи в слушането и в приложението (курсивът мой – К.З.). Ако човек не слуша този вътрешен глас и не прилага, не може да има постижения. Човек се поправя, когато слуша Божественото, което говори у него – слуша и прилага. Който има добър и силен ръководител, контролира езика си.” Един от водещите девизи на Учителя П. Дънов е: “В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа.” От анализа на гореприведения цитат следва, че той отъждествява слушането и приложението на Божието Слово с изпълнението на волята на Бога. И наистина – волята на Създателя е концентрирана в Неговото послание към разумните същества. Когато те възприемат Словото – първо с външните си сетива, а после с вътрешните – и го превърнат в неразделна част от своето житейско проявление, именно тогава те изпълняват височайшата воля на Висшата космическа Сила и Плана ú за дадената личност. А контролът на езика, също от извънредна важност при култивирането на качествата и добродетелите на окултния ученик, е също елемент от превърнатото в жизнена необходимост приложение на наученото в Школата. Вибрациите на живата словесност изграждат ауричната среда, в която живее и работи човек. Ако неговата душа вече е пробудена за духовните закони и за неговия път към Истината, той е длъжен да осъществява изключително строг контрол върху всичко, което излиза от устата му.
Така както придобиването на знание бива предхождано от слушане на Словото, така и приложението е предвестник на съзиждането на една от главните добродетели на ученика – послушанието. В тази връзка кратката реплика на българския Учител на Любовта поставя взаимовръзките между понятията и духовните постижения на точните им места: “Знание се придобива чрез слушане, а послушание – чрез прилагане.” Както и във всяка друга област на човешката изява, посоката на реализация на духовните опитности е отвътре-навън, от Духа към материята, от душата към тялото, от невидимото към видимото. При това ако човек не е абсолютно убеден във възможностите си да приложи наученото, не бива да разгласява последното, нито да го коментира: “Новото ще се приложи отвътре. Ще говорите само за онова, което можете да приложите” (Учителят П. Дънов). Защото, според същия велик Учител: “Всяко нещо, което говориш, ако не си го преживял и приложил, няма сила.” Именно тук преминава фината граница между носителя на книжното знание, който не си прави труда да го прилага, а само бие барабан за своята непостижима, будеща възхищение осведоменост, и онзи, който не само е осмислил познанието, но и го прилага. Първият е все още на светлинни години отдалечен от действителното духовно постижение, а вторият вече овладява подстъпите му и се съединява с него. Вторият е истински окултен ученик, който без умора и с цялата сила на пробудения си дух обновява и обогатява непрестанно своята безсмъртна същност: “Туй, което ученикът знае, трябва да го приложи в живота си! Знаеш само това, което си приложил и опитал. И само това знание ще върви винаги след теб” (Учителят П. Дънов). Единствено приложеното знание се превръща в неотделима част от духовната съкровищница на придобитото в множеството прераждания, съхранявано недосегаемо в причинното тяло на човека.
Една от най-съществените характеристики на окултния ученик – според Словото на Учителя Беинса Дуно – е съсредоточена именно в способността му да се учи пълноценно и да използва натрупаните знания във всички сфери на живота си, по всяко време и с всички средства: “Ученикът трябва не само да придобива знания, но и да знае как да ги използва и винаги да е готов да прилага.” Началото на великия Път към Истината, както и продължението му, са белязани с малки, но последователни и редовни стъпки: “Трябва да се учи не само теоретически, но да се правят малки опити” (Учителят П. Дънов). Точно в малките опити е голямото умение и реалната полза, понеже чрез тях укрепва все повече увереността на търсещия в Духа, че е на правилен път. А малките наглед опитности, приложени в обхвата на цялото човечество, са в състояние да обновят облика на цялата планета: “Когато хората почнат да прилагат в малък мащаб това, за което говорят, тогава ще се обнови светът” (Учителят П. Дънов). Участникът в Школата цени повече от всичко Божественото Слово на своя Наставник и го превръща в реалност навред и при всяка възможност – и в малкото, и в голямото: “Думите на Учителя са свещени и ученикът слуша и прилага тези думи” (Учителят П. Дънов). А думите на духовния Учител са свещени, тъй като те извират от вечния Първоизточник на съществуващото и предават точно, ясно и недвусмислено волята на Бога.
Пробудената душа знае, че не е дошла на този свят, за да дири щастието, а с цел да се учи и да развива добродетели. И все пак, когато прилагаме наученото в Школата на живота, ние на практика, съвсем осезаемо се докосваме до щастието. Ала това не е измамната и често опасна илюзия на заложените в материята пъстри примамки, а дълбокото удовлетворение от самоосъществяването в Божественото. И цената на това докосване никак не е висока от гледна точка на положените усилия: “Ако можеш да приложиш една стотна от това учение, ти ще имаш щастието” (Учителят П. Дънов). Една стотна в случая означава само онова, което е абсолютно необходимо за ежедневна употреба и без което нямаме моралното право да се наричаме последователи на светлото Учение, избрано от нас като факел сред мрака на всеобщото безразличие и невежество.
Една от свещените книги на Духовно общество “Бяло братство” е “Заветът на цветните лъчи на светлината”, излязла изпод перото на Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно) през 1912 г. в с. Арбанаси, Великотърновско. Текстът съдържа избрани цитати от Библията, които според съставителя са непосредствено диктувани от Божия Дух на библейските писатели. Отделните глави на книгата са хронологически подредени в съответствие с десет различни проявления на Безначалния Дух: Духът на Любовта, Духът на Живота, Духът на Светостта, Духът на Мъдростта, Духът на Душата (или Вечният Дух), Духът на Истината, Духът на Силата, Духът на Благодатта, Духът Христов и Светият Дух. Учителят П. Дънов е разделил съдържанието на три части и е вмъкнал към библейските пасажи свои кратки допълващи или поясняващи фрази. Извън основния текст той е дал и необходимите наставления на своите последователи как да използват това безценно знание и да работят с лъчите на Светлината – и за своето духовно-нравствено развитие и усъвършенстване, и за Общото благо. Веднъж, в района на Седемте Рилски езера, той предлага на вниманието им лесна за изпълнение практическа задача, свързана с въздействието на отделните лъчи: “Например, за седем дена правете опити със седемте краски. Всеки ден наблюдавайте по една краска 15 минути и вижте какво действие ще има това върху вас. Да вземем синята краска. Тя ще внесе във вас мир, тишина.” Който е работил продължително време и достатъчно сериозно с цветните лъчи, познава отлично тяхното благотворно влияние и върху душата, и върху тялото на човека, включително способността им да изцеляват болести и телесни недъзи.
Приложението е компонент от първоначалния замисъл на Бога за съградения от него Космос и за съществата, които са достигнали етапа на разумна изява. В Неговия величествен План за Всемира предаването на Божественото учение на живите твари предхожда необходимостта наученото да бъде прилагано в действителността. В този смисъл приложението е мярка за духовна зрелост. В същото време приложението е и критерий за истинност. Тези две изключително важни заключения произтичат от следните думи на Учителя на ББ у нас: “Всички души излизат от Бога в различни времена и отиват да се учат. Състоянието на една душа показва до каква степен се е учила. Всяка душа използва условията според своето развитие. За нас е ясно де е направила погрешка. Не всичко, което човек мисли, е право. Това се вижда по приложението.” Да използваме условията на средата според равнището на своето индивидуално развитие ще рече да прилагаме до възможния максимум всичко научено.
Духовно-културното наследство на Учителя П. Дънов носи названието “Новото учение”. Същността на тази най-актуална за нашата епоха редакция на Божествената Премъдрост е описана от нейния Вестител по следния картинен начин: “Сега трябва да се приложи Новото учение. Новото учение седи в това: като минавате край някого, чийто кибрит е овлажнял, ще запалите свещта му. Не му говорете много. Една дума трябва да му кажете. Или гледате, че някому е студено. Зимно време е. Няма защо да му казвате, че Господ ще промисли за него. Носите кожух, метнете го на неговия гръб; кожухът ще почне да му говори, че Господ го обича. Вие казвате: “Господ ще промисли за тебе”, а кожух не му давате. Помнете: добрите ви дела ще останат с вас. Където и да отидете, те ще вървят подир вас.”Да запалиш свещта на един човек в лексиката на Мировия Учител ще рече да му помогнеш в процеса на пробуждането на неговата душа. А да му дадеш, без много-много да се замисляш за себе си, кожуха, смъкнат от собствения ти гръб, е израз на онази безусловна Любов към ближния, за която призовава Христос и за която така ярко и запомнящо се проповядва и българският Посветен от висш ранг.
Всичко, което един автентичен духовен Учител споделя със своите ученици и последователи, е частица от личния му духовен опит. То е безброй пъти преживявано и опитвано в онази фаза от духовната му еволюция, когато самият той е бил окултен ученик. И когато букетът от личните му опитности е изкристализирал в бисера на съвършенството, тогава той е прекрачил свещения праг на Учителството. Затова всеки Учител на Светлината има моралното право да съветва и наставлява своите следовници – понякога и със суров тон, ако това е наложително – за всичко в техния живот. Защото той е минал вече по техния път и познава в детайли всяка негова кривина, всеки завой, всички странични пътеки и пропасти покрай него. За своите ученици Учителят е носител и въплъщение на Божествената Истина. За това свидетелстват и следните огнени слова на Учителя на Новата епоха: “Всичко, което ви говоря, е вярно, понеже съм го опитал.” Ако не беше го опитал, не би го поднесъл като неоценим дар за тяхното възрастване в Божията Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел.
Приложението е израз на искрената ни вяра в Бога и в неоспоримата целесъобразност на идеите, методите и средствата, които Той ни предлага чрез Своите Посланици – великите духовни Учители, – за да извървим достойно и неотклонно Пътя към самия Него.
В приложението е концентрирана цялата могъща Премъдрост на Божественото, способна да пресътворява всичко съществуващо и да го насочва към осъществяване на неговото предназначение в света на формите.
Както и всички останали добродетели, приложението е рожба на Божията всепобеждаваща Любов, извайваща лъчезарния рисунък на пълното доверие и всеотдайност в отношенията между духовния Учител и неговия предан ученик. Учителят предава знанието, ученикът го възприема, осмисля и прилага – винаги за целите на всемирното Добро.
В приложението е скрит бисерът на смиреното преклонение пред величието на Божия План за Космоса и за всички същества.