“Познай себе си, за да познаеш Вселената и боговете!”
(Орфей, ХIII в. пр.Р.Хр.)
В историята на планетата Земя има два вида Посветени в тайните на духовното познание, които провеждат идеите на онази космическа общност от велики Същества, които направляват еволюцията на цялата Вселена: 1) Посветени с такава обществена мисия, чиито мащаби ги правят популярни в обхвата на страната, континента или целия свят; техните имена са записани със златни букви в летописите на човешкия род и делото им бива изучавано, осмисляно и оценявано според степента на своята непреходност; 2) Посветени, чийто жребий е да останат почти или напълно невидими за общественото внимание и като правило да не бъдат признати приживе; наследството им получава справедлива присъда едва след векове или дори хилядолетия. Именно към втората група просветлени пратеници на Божественото си позволяваме да причислим българина Николай Райнов (1889-1954). Импулсът да се опитаме да възкресим паметта за живота и духовно-културния му принос в националната ни и планетарна съкровищница свидетелства за актуалността на творческите му постижения, за които – надяваме се – най-сетне е настъпил моментът да заемат полагаемото им се по стойност място сред върховите изяви на народностния ни гений.
Никак не е лесно да нарисуваш портрет на личност като Н. Райнов, пък макар и само словесен. Достигналите до нас негови фотографии от семейния му архив, портретите, шаржовете и скиците на именити негови съвременници, като Райко Алексиев, Никола Мирчев, Александър Жендов, Илия Петров, Добринов, Живко Чолаков, бюстът на Марко Марков и др. подобни изграждат образа на човек със строг, суров и аскетичен характер, на който обаче не липсва вътрешна топлина. Скритият дълбоко в него пламък, който еднакво сполучливо умее да грее и да стопля, е достъпен за откриване единствено от малцината, които го познават най-добре. За останалите той е непроницаем като сфинкс и също толкова неразгадаем като мислене и поведение.
Израснал в постоянни лишения и мизерия, Н. Райнов още от малък развива силен и независим дух. Безмилостната школа на живота не само че не успява да го пречупи, но – напротив – подтиква го да култивира у себе си качества и добродетели, които в зрелия период от битието му съдействат да постигне небивала творческа продуктивност. Сред този букет от характерологически придобивки с особена мощ се откроява неговата пословична несломимост. Така постепенно Н. Райнов се превръща в човек, който си служи с твърде малко думи, заредени обаче с твърде много смисъл. Личност с ярко изразена непроницаемост и дълбока вглъбеност във вътрешния си свят. За оформянето му в тази насока специална роля изиграват и престоят и обучението му в духовната Семинария. Той никога не става църковник по начин на мислене и маниери, но самата духовна среда на богословското учебно заведение го стимулира да поеме навътре в себе си, където и открива всички най-достойни пътища за самоосъществяване.
Всички, които действително го познават, откриват в негово лице истински стоик, съвършено чужд на светската суета и шумотевица. Той като правило избягва всяка показност, празните думи, безцелно пропиляното време. И в същото време никога не остава безразличен към страданията на хората, дори и външно да не го показва. Във всички такива случаи се старае да помогне според възможностите си, и то по начин, който задължително да съхрани достойнството на подпомагания.
За външния наблюдател Н. Райнов е “кабинетен тип” изследовател на Космоса, на духовните закони и човешката душа. Заклет враг на безделието, изпълнен по всяко време с неизтощима енергия за работа. Той е извънредно проницателен по отношение на човешката същност. На практика не е възможно някой да го заблуди относно истинския си морален облик или намерения. Същевременно самият той е изключително пестелив на емоции, на резки обрати в поведението си. В контраст на външната му невъзмутимост е несравнимо по-богатият му и разностранен вътрешен живот. След години, вече като преподавател в Художествената академия, той общува много повече с учениците и студентите си, отколкото с колегите си професори, художници и писатели. Сред последните обаче има неколцина, с които го свързва искрено и всеотдайно приятелство за цял живот.
Още приживе личността на Н. Райнов е обгърната от легенди и фантастични сравнения, някои от които антагонистично противоречиви. Оценките за него варират от безусловното възхищение, граничещо с преклонение, до пълното отрицание и охулване. Той приема и едните, и другите с еднакво спокойствие и ледено безразличие. Поне външно… Какво да се прави?! Такъв е жребият на всички действително необикновени хора, които с няколко глави са се извисявали над духовния ръст на своите съвременници. А те, без изключение, го възприемат като чудак, странник, твърде често непонятен и недостъпен за разбирането на окръжаващите го, отдалечен на хиляди светлинни години от безумната дребнавост и скудоумието на делника. В разноликата социална среда той съумява да създаде свой малък остров на творческо уединение, своя лаборатория на мистично общение с царството на Духа.
Н. Райнов презира елементарните преценки, изказвани по повод на сложни ситуации и трудни за осъзнаване факти. Предпочита мъдростта на мълчанието пред прибързаните и субективни изявления. Най-ценните му материални притежания са книгите. Единствено за тях е готов винаги да отдели от постоянно недостигащите си средства без замисляне. Никога не е живял в охолство, а след ранната кончина на съпругата му Диана скромният му дом постепенно придобива занемарен вид. Не обръща никакво внимание на удобствата. Дори и храна приема, само когато му предложат, без да държи сметка за качеството й. Отдаден е изцяло на писателските си занимания – в тях влага неизчерпаемата си енергия, познания и устрем.
Н. Райнов чете най-разнообразни видове литература: художествена, езотерична, философска, историческа, книги по изкуство, археология, ботаника, астрономия, социология, психология, етика, история на религиите и много други. В семейството му и извън него го смятат за жива енциклопедия. По всяко време е готов да предостави изчерпателна информация за всякакъв род интереси и търсения. Понякога съвсем непознати хора го търсят за съвет или упътване в конкретна насока. И никой не си е тръгвал разочарован, дори и да се е наложило да почака за отговора, ако е попаднал в дома му в неподходящ момент. Н. Райнов изразява ясно и безапелационно собственото си мнение, но без да го натрапва.
Не е скъперник, нито даже пестелив, но отлично знае цената на парите. И ако проявява твърдост и избирателност по финансовите въпроси, те са породени от необходимостта човек да се отнася максимално разумно към скритите в парите енергия и изкушения, както и от възпитателни съображения спрямо двамата си сина след смъртта на жена му. Н. Райнов респектира околните не с гръмки фрази и помпозни словоизлияния, а с личния си пример, с безпощадната си принципност, която онагледява безпогрешно представата му за добро и зло, за красиво и грозно. Лошото той не приема и не търпи нито у себе си, нито у другите. Най-ниско в списъка на човешките слабости и пороци поставя мързела и егоизма. А след тях: лъжата, грубостта, самохвалството, нечистотата във външния вид, в изразните средства или в поведението. Самият той е образец както на безукорен външен вид, така и на завидна работоспособност и нравствена и творческа самодисциплина.
Н. Райнов се отличава с енциклопедичен ум, огромна ерудиция, колосални познания в областите на човешкото познание, в които е специалист. Но над всичко това е неговото дълбинно духовно прозрение, което осмисля, насочва и увенчава всичките му разнопосочни знания. В състояние е да отговаря на всякакви въпроси от най-различни сфери на религията, изкуството и науката. Владее всички европейски езици – и древните, и новите, с изключение на унгарския и скандинавските. Изучил ги е сам, без учители, само с помощта на ръководства за усвояване, и макар че не ги ползва говоримо, ги владее в достатъчна степен, за да чете без речник.
Той е един странен и неразбираем за повечето хора самотник, който прекарва по-голямата част от отреденото му на Земята време, творейки и населявайки красивите вселени на съзидателното си въображение. Презира земните богатства и боготвори небесните. Не одобрява бездуховното живуркане на богаташите (които презрително нарича “света на бакалите”), осмива недъзите на царедворците и духовенството, яростно се разграничава от силните на деня и отхвърля категорично техните ценности. За романа си “Между пустинята и живота” е отлъчен от Българската православна църква. Възгледите му отстоят твърде далеч от църковната форма на религиозност и еснафската набожност. Девизът на живота му е: “Няма религия, по-висша от Истината!” (източна мъдрост, възприета като мото на теософското общество, основано през 1875 г. в Ню Йорк от Елена Блаватска).
Идеалист и естет до последната фибра на душата си, Н. Райнов не остава безразличен към идеите на епохата от зрялата му възраст. Тогава към жизненото си верую той добавя подходяща доза реализъм, която обаче заживява непротиворечиво в съзнанието му редом с дълбоко присъщия му мистицизъм. Неизтощимата му вътрешна сила и целенасоченост му помагат да овладее умението да внушава позитивни мисли, да те подтикне да се засрамиш от самия себе си и когато си започнал да затъваш в житейското тресавище, да ти протегне ръка. Не милосърдно, нито високомерно, а съвършено естествено, сякаш ти казва: “Здравей!”
В историята на българската култура и духовност Н. Райнов ще остане като изключително талантлив белетрист и поет, график и декоратор, историк на изкуството и теоретик на стиловете, изследовател на фолклора и философ, автор на научни и литературни популяризации, сказчик и преводач. Без всякакво съмнение той постига върхове в естетиката на словесността. Над всичко, обаче, е търсач на Истината. А до нея има безброй пътища, значителна част от които той се стреми лично да изследва и преброди.
Периодично посвещава месеци наред на рисуването. И в тази област на човешката творческа изява той е носител на новаторски идеи и постижения. Не обича да започва нещо, без да си е подготвил работата до последната подробност. До такава степен е отдаден на заниманията си, че нищо не може да го откъсне от тях, даже и тежките бомбардировки над София по време на II св. война. Така се раждат всичките му съчинения, достигнали внушителния обем от 80 тома.
Н. Райнов изпитва най-искрена обич към природата, но поради огромната си заетост е в състояние да й отделя твърде кратко време, най-вече през лятото. Избягва големите и шумни курорти, където парвенютата демонстрират дебелашката си разточителност, и поема към планините. Любими са му най-усамотените кътчета на Рила.
Страстен изследовател на чужди култури и цивилизации, той носи у себе си и една по детски чиста любов към Родината и българското. Познава всички билки по нашите земи – и не само по име, но и по лечебните им свойства. В продължение на две години изследва всички копривщенски надгробни плочи и надписи, върху която тема публикува изчерпателна монография, чиято читателска аудитория едва ли надхвърля стотина души. Същата съдба споделят и монографията му “Орнамент и буква”, както и обстойните му трудове върху българската дърворезба и древната наша история. Независимо от хладния прием на този дял от наследството му той убедително доказва същността на автора си като енциклопедист по отношение на обема и знанията му, както и според размаха на творчеството му.
Сложна и противоречива натура, Н. Райнов цял живот се бори със слабостите си, но неизменно намира пролука, за да продължи напред. Работи без отдих, в трескав порив да постигне невъзможното; и в същото време се трови от неудовлетвореност, че не е постигнал и възможното.
През 1924 г. писателят става главен редактор на новото списание “Орфей”, чиято задача е да популяризира теософските идеи, а в края на 20-те години на ХХ век той създава теософската ложа “Орфей”. Списанието излиза само две години. Теософската ложа, функционираща като образователен кръжок за окултни знания, съществува около три години, след което постепенно се разпада. В началото на 1933 г. тя вече е разтурена. Н. Райнов става Първомайстор на масонската ложа “Парсифал” (българска секция на френския орден “Велик Ориент” в рамките на ортодоксалното свободно зидарство). Включва се и в дейността на т.нар. комасонство (смесено свободно зидарство, в чиито редове има и жени). Получава масонско посвещение на 10.12.1929 г.
Непосредствено след 09.09.1944 г. Н. Райнов е избран за председател на съюза на българските художници, а през 1945 г. е избран за академик (действителен член на БАН; според други сведения той е бил академик в периода 1927-1950 г.). Повечето изследователи на живота и творчеството му го определят като теософ, но той самият твърди, че подобно определение е неточно. Пристрастията му са насочени най-вече към учението на Агни-йога или т.нар. “Жива етика”.
В панорамата на времето, в което живее и твори Н. Райнов, изпъкват величествените фигури на плеяда видни синове и дъщери на България, които извайват в съвкупност облика на онази бурна, превратна, многоцветна епоха. С повечето от тях Н. Райнов има личен контакт, а с неколцина – трайно и дълбоко приятелство. Негови колеги от Художествената академия, писатели, поети, скулптори, интелектуалци от научния елит – всички те по свой начин се вписват в битието му и го обагрят по своему. А самият той дава от себе си на всекиго именно онова, което му е най-нужно.
Обективните историци и биографи ще запомнят и ще предадат образа на Н. Райнов на поколенията като човек с железни принципи, от които не отстъпва никога, дори и в най-критичните моменти от живота си. Останал неразбран от мнозинството свои съвременници, той не твори, за да пожъне слава или материално благополучие, а за да изпълни дълга си към Великата Разумност във Вселената. И понеже е абсолютно безкористен в творческите си търсения, неговият венец бива поставен над името му не приживе и не е лавров и искрящ от злато и скъпоценни камъни, а от нетленна духовна светлина.
Николай Райнов – на пръв поглед, човек като мнозина други. А в същото време толкова различен…
Мистикът търси Истината вътре в себе си – в собствената си безсмъртна духовна същност. Там именно, в неизповедимите дълбини на Божествената искра, вложена у човека от Създателя на всичко съществуващо, открива самия себе си и призванието си Н. Райнов. И го следва неотклонно до последния си дъх…
Роден и отраснал в недоимък, живял съвършено скромно и ненатрапчиво, той е духовен водач по съдба и Божие повеление.
И неговите, и нашите съвременници не го възприемат еднозначно. От своя страна историята рано или късно ще каже тежката си дума при съграждането на паметната плоча, съдържаща истината за неговия живот и дело. И все пак последната и решителна отсъда принадлежи единствено и само на Бога – премъдрия и всесправедлив Съдник на всички човешки дела. И реалната преценка на фактите и духовно-културното наследство на Николай Райнов, и гласът на интуицията настойчиво ни нашепват, че там – в Царството на вечната светлина – за този велик българин вече е отредено най-достойно място в подножието на Божия Престол.
София, 25.03.2007 г.
Константин Златев
Няма коментари:
Публикуване на коментар