АЗ ОХРАНЯВАХ ВАНГА !

Езотеричният дневник на специалния агент от ДС /о.р. капитан/ Евлоги Петров

Б.Р. Три епизода от живота на Ванга - папски нунций, Бялото братство и Илия Павлов, много стегнато и увлекателно описани в този биографичен разказ, написан по дневника на  полицая - охранител на Ванга, който не пропуска да каже “Отче наш” преди хранене. От текста става ясно, че Ванга и героите на разказа, черпят сили от Сатаната. Изобличават се католицизма и масонството, като тъмни сили. Описва се тайна сбирка на Бялото братство свикана от Людмила Живкова. Освен Ванга присъстват Светослав Николаевич Рьорих и самият Сай Баба. Много точно е описана обстановката, характера и маниерите на Ванга. Източникът на текста е православният сайт Двери на православието . Публикуваме без съкращения.

Папският нунций за специални поръчения монсеньор Джовани ди Лагомаджоре се прекръсти и благодари на Бога за това, че полетът мина успешно и сребристият Ту-134 на българските авиолинии се приземи благополучно на Аерогара София. Мина без проблеми митническата проверка и излезе навън. Беше краят на юни; жегата бе притиснала иначе зелената балканска столица. Затова монсеньор Джовани не изчака автомобила на нунциатурата, а се метна в първото изпречило се пред погледа му такси. Регистрира се в гранд-хотел “България” и побърза да се шмугне под прохладния душ. Докато подсушаваше с хавлиената кърпа късо подстриганата си смолисточерна и къдрава коса, около елегантната тонзура, погледът му се рейна през прозореца: по диагонал, на отсрещната страна на улицата съзря трикольора, развяващ се пред италианското посолство. Вместо да облече отново черното расо, отецът извади от обемистата си пътна чанта дънки марка “Carrera”; вдигна ципа, закопча металното копче и нахлузи върху широкоплещестия си торс жълта тениска, на която се виждаха петте олимпийски кръга, един симпатичен мечок и се четеше надписът “Москва 1980”. Обу сандалите на бос крак, нахлупи на темето си бяла бейзболна шапка и слезе припряно по стълбите. От “Rent-a-car” нае един фиат и настъпи газта; след доста лутане най-после излезе на международния път за Солун… Четири часа по-късно фиатът спря пред една скромна неизмазана тухлена къщица в местността Рупите край град Петрич.
                                   *   *   *
Беше привечер, когато пред къщата спря един рент-а-карски фиат. Отвън, покрай телената мрежа на дворчето, се бе извила дълга-дълга опашка от подтиснати, облечени в тъмни дрешки женоря, примесени тук-там с някой чичо с шлиферен каскет; те си бяха платили в Петрич таксата и сега смирено чакаха да им дойде редът. Очевидно притеснен от чернодрехото нямо множество, чужденецът  седеше в колата и не знаеше какво да предприеме. Тогава отвътре долетя пронизителният глас на Ванга, която ме викаше:
- Евлогиии! Евлоги да дойде тука!
Влязох. За да облекчи непосилната задуха, в ъгъла жужеше електрически вентилатор с розова перка. Една от приближените жени, които се грижеха за леля Ванга, изнесе покрай мен леген с вода, в който врачката си бе разхлаждала краката.
- Евлоги, викни оня жабар, италиянчето дето чака у колата! - тонът й беше режещ и безцеремонен, не търпеше възражения.
През тези 16 години, откакто съм на служба тука, май научих почти целия регистър на гласовете, с които говори. Този път това беше нейният си глас. Друг път, обаче,  гласът й ставаше властен и суров - мъжки - променяше тембъра си, даже лицето и се изменяше; като дойдеше на себе си, Ванга въздъхваше: “Ох, пуснаха ме Силите!” Когато в нея влизаха Големите сили, после с дни се чувстваше зле, като парцал съм, оплакваше се тя…
Аз съм ченге по рождение, милиционер по душа; вярно, за да вляза в Системата ми се наложи да скрия някои биографични подробности. Като тази, че прадядо ми е бил заможен селянин, да не кажа – чорбаджия. Така от Евлоги Охниминчев станах просто Евлоги Петров.
За по-сигурно се махнах от родното си място. Установих се в Пиринския край. А през 1965 година началникът на Градското управление на МВР в Петрич ме постави да охранявам пред дома на Ванга, за да респектирам /да, точно тъй каза майорът!/, да респектирам чакащите и да не стават безредици. С мерак бях облякъл кафявата милиционерска униформа, приятно ми беше да усещам тежината на ТТ-то на кръста си. Обаче, след няколко месеца на новата служба взе да ми става чоглаво като се изтъпаня такъв, униформен и въоръжен срещу тези безобидни, попарени от скръб хорица. Обясних на началника положението, примолих му се и той излезе човек – разреши ми да охранявам в цивилни дрехи. Само една червена лента на левия ми ръкав подсказваше на народа, че съм длъжностно лице, на което се дължи респект. Вероятно големите ни началници са имали и някакви други подозрения относно Ванга, защото имах нареждане да не се отлъчвам от нея. Да, обаче, отвреме-навреме пристигаха едни очевидно важни птици и я откарваха в неизвестна посока с черните си лимузини. Тогава началниците го решиха – дадоха една волга и аз по съвместителство станах и шофьор на петричката врачка. С две думи – залепих се за нея като гербова марка. Така станах свидетел и на нейната кариера – как от недолюбвана от комунистическата власт след Девети “шарлатанка”, през 1967 година Ванга стана първата щатна гадателка в комунистическа България, а може би и в целия соцлагер!

Ето как стана това: през 66-та големиот български поет Венко Марковски беше поканил леля Ванга в София да стане кръстница на внучето на Иван Аржентински, имаше такъв един писател. Тия двамата много я тачеха и я заведоха да я представят лично на Първия. Не знам Тодор Живков какво я беше питал и тя какво му бе отговорила, ама се харесаха. И така Ванга бе назначена със заплата на старши научен сътрудник I степен в Института по сугестология. Тоя институт, пък и самата тая наука “сугестология”, ако питате мене, си бяха чиста проба “шменти-капели”. Ама нали Людмила си падаше по всичките тези йоги-фоги и прочие, а пък татко й не даваше косъм да падне от главата и – та затова си беше дал благословията за института на проф. Георги Лозанов. Обаче цялата тази дейност я вършеха почти в нелегалност – пазеха се да не разберат правоверните учени от БАН. Или пък – чукай на дърво! – да не научат батюшките в Москва; че тогава не само Людмила щяха да вдигнат на балон – стопроцентово щяха да изстрелят и Тато с ракета в Космоса! Както и да е, исках да кажа, че Ванга бяха я назначили на длъжност “обект за изследване” в оня институт; и всеки месец на 25-то число тя се разписваше срещу 220 лв. във ведомостта. Верно, честен кръст!

Ама не беше само Първия, дето го беше омагьосала Ванга. Като магнит привличаше тая сляпа жена хората. И се стичаше народ не само от цяла България, ами и от Югославия, от Гръчко, даже две американки бяха пристигнали през 1969-а. На следващата година ни изпратиха по пощата един пакет – книга били написали за Петричката врачка; едно наше момиче с английска филология ни каза за какво става дума. “Психически явления зад Желязната завеса” било заглавието, а пък американките се казвали Шийла Острандер и Лин Шрьодер; хвалели способностите на леля Ванга и я сравнявали с някакъв холандец Джерард Кройзет и една друга американска гледачка, не и запомних името.

Обаче, това стълпотворение ето до какво доведе. Всеки ден аз бях длъжен да пиша доклад: колко посетители са минали, има ли някакви подозрителни лица… И, очевидно, някой от шефовете се беше усъмнил дето минават толкова много хора от Югославия. Тогава нали не бяхме в добри отношения с комшиите, имахме разногласия по Македонския въпрос и прочие. И една привечер пред къщата на Ванга спряха две софийски волги; слязоха осем цивилни колеги и взеха да тършуват вътре – обиск! Най-вече проверяваха подаръците, донесени на врачката от Югославия. След това разбрах, че имало съмнения дето по този начин евентуалните вражески шпиони можело да си разменят информация… Да, обаче, Ванга се оплакала на Тато и тогава ела гледай как хвърчат милиционерски фуражки и пагони! Ама случаят навярно се е размирисал чак до Москва, защото наскоро след това изпълнение се чу, че на проф. Лозанов му щракнали белезниците на летището демонстративно, като в американски филм. Тъй както щял да отлита за Щатите, милият. После го пуснали, обаче Института по сугестология го закриха тихомълком, а документацията му я конфискували нашите от милицията…

Такива ми ти работи. Но височайшите посещения при нашата гледачка не секнаха. Спомням си, че през 1979-та беше дошъл един индиец, изпратен лично от министър-председателката Индира Ганди да пита нещо. Миналата есен пък идваха едни дипломати от никарагуанското посолство. Да не говорим за Лили Иванова…

                                       *   *   *
- Евлогии, викни оня жабар, италиянчето дето чака у колата!
Абе какъв ти жабар – пременил се във фланелка с мечока Миша; ама щом Ванга казва, че е италианец, значи е такъв. Въведох го в стаята и той смотолеви на развален български:
-  Добра виечер…
И не си свали шапката от главата, ами запристъпя от крак на крак и взе да се кокори в мен многозначително.
-  Ааа, Джовани! Яз от Евлоги немам тайни. Как е отецът? А, ке се оправи, ке се оправи! Кой е Горилата, дава ми се тука това име?
- Това прозвище на наш човек – Пол Марцинкус се казва, той управлява капитали на Ватикан.
-  Много пари, 10 милиарда ми казват. Ама добре сте ги вложили – 60 фирми, в Холивуд, във фабрика за противозачатъчни. К’вой туй противозачатъчни?
-  А, да не забременили жени…
-  Ами туй нещо угодно ли е на Господа, тъй питат силите… Ами кой е Синдона и Калви?
- Роберто Калви, шеф на “Банко Амброзиано”. Микеле Синдона от Сицилия, финанси… посредник… Работили с Марцинкус… Преди години… две години Синдона изчезва.
- Не е изчезнал той, ами е в Америка. Виждам тука един да му дава фалшив паспорт. Казват, че е Джон Гамбино, шеф на коза ностра. К’вой туй коза ностра?
-   Мафия, престъпник…
-  Ааа! Виждам, полицията търси Синдона по вилите край Рим. Ай, красиви къщи имате бе! Какво – Ванда и Личо… Кои са тез, българи ли са?
-  “Ванда” наричат вила на Личо Джели.

-  Бе той опасен човек тоз Личо! Показват ми ги тука как ги събира около себе си много хора, важни хора. Ами к’ви са тез престилки, дето си ги препасват – да не са касапи?!
-   Зидари, масони наричат.
- Пе две какво значи? Дават ми пе две…
- Значи “Пропаганда 2”. Ложа на масони.
-  Казват ми – 952 души в нея. А, виждам и ваши хора - в расо, пък отгоре престилка… Двама души искат да напечатат списъка във вестниците. Така, така – да… За да потулят скандала, тези хора с престилките дават пари на турчина да стреля срещу папата, тъй казват силите…
-  Мамма миа!
-   И да кажеш на отеца, че българинът Сергей Антонов е невинен. Тъй ми казват – Кутоло от камората току-що отиде при Али Агджа в затвора, да го подучи да натопи България за атентата. К’вой туй камората?
-  Камора – мафия в Неапол…
-  Айде, Джовани, със здраве. И са стягай, ти ке бидеш следващийот папа!
                                   *   *   *
Една вечер, беше около 9 часа, звънна телефонът. Обикновено аз приемам разговорите. Обаждаше се самата Людмила Живкова; искаше утре да се срещне с Ванга. В София.Тръгнахме с волгата рано, да използваме утринната хладина.
Обикновено срещите на Ванга с щерката на Първия ставаха в извънградската вила на фамилията в подножието на Витоша. От прозорците на уютната гостна – традиционното място за техните разговори - се откриваше пасторална гледка към гористия склон на планината, по която пасяха вакли овчици. Понякога се срещаха в един апартамент до Докторския паметник. Този път Людмила беше уредила да се срещнат в резиденцията Врана. В 10 часа черната волга се гмурна в прохладата на величествения лесопарк на бившия царски дворец. Посрещнаха ни наистина царски. Разположихме се в удобните старинни мебели стил “сецесион”; поднесоха ни добре охладени напитки и леки закуски, приготвени с кулинарна фантазия. Духовете на миналото веднага наобиколиха Ванга и тя започна да описва онова, което виждаше вътрешният и поглед: една ръка с пръстен, която чука по прозореца, циганския оркестър и танцуващите циганки…
-  Ха – ето че дойде и принц Кирил! Бре, че снажен, ама и мургав – няма разлика от танцувачките… - позасмя се врачката.
- Безделник. – уточни скептично Людмила Живкова; после насочи вниманието ни към четвъртия присъстващ в приемната. – Лельо Ванга, искам да те запозная с един наш съмишленик – това е Евгени Немиров; посветен е в Учението, маг и био-лечител. Но най-изумителни са неговите звездни пътешествия…
-   Не, нямам нищо общо с космонавта Георги Иванов! – подсмихна се тъничко спортният тип с вид на авантюрист. – Става въпрос за пътешествия в Астрала…
Людмила леко се сконфузи от това уточнение.
-  Така, така… Ето, дойде и тейко му – Добри Немиров съм, казва. Държи книги, препасан е с престилка. Що е работил он?
-   Беше известен български писател… И масон.
В този момент бързо, но безшумно като привидение в прохладния салон влезе един мъж от охраната, който ни бе посрещнал на входа на резиденцията; прошепна нещо на ухото на домакинята и тя скокна припряно след него…Няколко минути по-късно и двете врати на приемната се разтвориха широко и Людмила въведе новодошлите. Пръв влезе един синеок, брадат и белокос пъргав дядо на видима възраст около 70-те. Имаше излъчване на дворянин и мужик едновременно - в някаква трудно установима пропорция. Другият беше силно мургав, със смолисточерна брада и тюрбан на главата – очевидно индиец. Людмила сияеше; в погледа и се четеше благоговение, когато ги представи: самият Рьорих, Светослав Николаевич и знаменитият гуру Сай Баба!
Евгени Немиров стана от стола, ръкува се с Рьорих, след това се поклони доземи на индиеца. В отговор Сай Баба направи същия земен поклон. После новодошлите насядаха също около стилната виенска кръгла маса.

-  Е, приятели, добре сте дошли! – думите на Людмила не се отнасяха единствено за моята скромна персона; аз присъствах на тази височайша езотерична сбирка единствено заради настояването на Ванга. – Мисля, че нещата вървят повече от добре и наистина скоро ще имаме повод да празнуваме. Добрата новина е, че вече ни е предоставена сграда за създаването на Международния Рьорихов център. Българската научна делегация, която посети миналия месец долината Кулу в Хималаите вече ми представи своята концепция за възстановяването на Рьориховия институт “Урусвати” /”Утринна звезда”/ в нашата страна. Концепцията, заедно със справката за необходимите средства, е одобрена!

Светослав Николаевич тихичко изръкопляска и каза възторжено:
-  Поздравляю вас! Вы превращаете Болгарию в передового поста Белого братства!

- Всички религии ще изчезнат. – намеси се и Ванга; но това не беше нейният глас. – Ще остане само учението на Бялото братство. Като бял цвят то ще покрие Земята и благодарение на него хората ще се спасят. Учението е като огнена Библия, не може вече да се крие. Като огнена лава то ще се отприщи към хората… А ти, Людмила правилно си разбрала, че семената на Учението ще се разпространят чрез децата навсякъде. Затова твоите детски асамблеи са много важни!
Дъщерята на Първия направи голямо усилие, за да прикрие удоволствието си от тези думи, но не успя. Руменината плъзна нагоре по иначе бледото и, аскетично лице, увенчано със стегнат бял тюрбан. В този момент уникалният стенен часовник с кукувичка отмери 12 по обед. Людмила плесна с ръце:
-  Има ли гладни?
Рьорих преведе въпроса на гуруто. Сай Баба направи няколко почти неуловими движения с ръцете си и пред всеки от нас – ей-така, сякаш от нищото – се появи по една порция ориз, подправена със специални аромати и завита стегнато в бананов лист! Стреснах се, честно… Сложих длан над ориза – беше горещ, сякаш е приготвен току-що. Гледам, другите започнаха да ядат. Аз скръстих ръцете си под масата и започнах наум: 

Отче наш,
Който си на небесата!
Да се свети Твоето име,
да дойде Твоето царство;
да бъде Твоята воля,
както на небето, тъй и на земята;
насъщния ни хляб дай ни днес;
и прости нам дълговете ни,
както и ние прощаваме на длъжниците си;
и не въведи нас в изкушение,
но избави ни от лукавия!

Така ме е учил дядо – молитва преди всяко хранене. При последната дума порцията ориз пред мен с едва доловимо съскане се изпари! Дяволска работа… По същия начин след миг изчезнаха и другите порции. Всички, с изключение на Ванга, останаха със зяпнали усти; индиецът взе да ломоти нещо, беше недоволен…
Излязох навън, под предлог, че трябва да оправя нещо по колата. След четиридесет минути излязоха и останалите от компанията. На сбогуване с Людмила индиецът раздвижи по особен начин ръката си и в дланта му се появи – пак така от нищото – един платинен пръстен с вграден тъмносив камък.
- Ах, но това е топаз! – изуми се тя. – Той отгатна, моят камък е топаз!
Пръстенът премина от ръка в ръка. Докато го държах, топазът оцвети пръстите ми в лилаво; това беше някаква свръхестествена материя. Върнах пръстена, но дланта ми продължаваше да излъчва лилава светлина в продължение на няколко минути. Дяволска работа ви казвам…На връщане към Петрич, във волгата Ванга се разприказва. Видяла ги – силите помагали на индиеца да прави своите чудеса. Същите сили, дето говорят чрез нея. А пък до Евгени Немиров видяла един висок мъж с необикновено хубаво лице, от когото лъхал студ като от ледник.
“Кога некой дойде при мен заедно с тоя същийот мъж, разбирам, дека дните му са преброени. Ама не ми дават да му кажем.” – рече врачката.
                                     *   *   *
След една седмица Людмила се обади по телефона. Беше развълнувана
– Евгени Немиров не се завърнал от поредното си пътуване в Астрала, духът му не се прибрал повече в тялото! Официалната диагноза на лекарите била “инфаркт”, но те нищо не разбирали… Ах, тя очаквала да се случи нещо лошо, защото един ден преди това топазът от пръстена и променил цвета си, почернял целият като смола!..
- Яз нели ти рекох! – Ванга тържествуваше. – Нели ти казах за оня леден красавец, дето стоеше все зад лявото рамо на Евгени?!
  - Лельо Ванга, притеснявам се, че може да ми се случи нещо лошо и на мене… – чувах гласа на Людмила от слушалката на деривата в съседната стая. – Знаеш ли, тази сутрин топазът пак почерня като смола; после изчезна, ей-така – разтопи се във въздуха! А преди два дни имах много неприятна среща в съветското посолство с Константин Черненко от КГБ… Сега нещо става – не мога да открия никого в резиденцията…
- Нема страшно, тъй ми викат силите. – успокои я Ванга.
На другия ден – беше неделя – научихме от радиото, че Людмила Живкова, председател на Комитета за култура и член на Политбюро на Българската комунистическа партия е починала внезапно…
                              *   *   *
- Евлогиии! Покани да влезе Илия! – извика ми Ванга.
Излязох навън и попитах:
-  Кой е тука Илия? Илия да влезе – Ванга го вика…
Едно здраво, набито и широкоплещесто момче разбута чакащите пред телената мрежа бабички и влезе.
-  Добър ден… – каза той като не знаеше къде да си сложи ръцете.
-  Е, Илия, дошъл си да питаш кой ти открадна ладата, а? Прежали я. Виждам я – блъсната, крадците изполомени, добро нема да видат… Не, нема да станеш шампион на България. Зарежи я борбата, другаде ти е силата на тебе, момче. Генералска керка ке земеш; генералот много ке ти помогне. Богат ке бидеш, повеке пари от Тодор Живков ке имаш. И тав-ма-тург, тавматург ке станеш… К’вой туй тавматург -  Ванга очевидно питаше силите.
-  Ааа, казаха ми – масон от 33-та степен. Ти ке доведеш нашийот цар от Мадрид, он “братко” ке ти дума… Ама големата ти севда от Казанлък ке дойде, тъй да знаеш… И да го пазиш сорцето си. На 7-ми март все у вас да си седиш, тъй ми казват силите… Пази се и от Геме Димитров! ( *1) Тоя що – роднина ли ти е? Айде, тръгвай сега, че одвънка ми е дошел на крака съветскийот посланик…
—
*1) На бул. “Г.М. Димитров”, пред офиса на своята “МG корпорация” на 7 март 2003 г. бе прострелян в сърцето Илия Павлов

ОТ Двери БГ: Настоящият текст-мистификация е откъс петата книга на Петър Марчев,  “Идеалният роман или Невероятните приключения на д-р Охниминчев” (2007), която е носител на наградата за най-добър роман в конкурса “Фантастика през 100 очи” на издателство “Аргус”. Благодарим на автора за доброволното му забъркване в хулиганската ни инициатива и за любезно предоставения текст. Желаещите да си закупят “Идеалния роман”, могат да щракнат тук. Желаещите да посетят личния сайт на Петър Марчев, да заповядат тук.