Нощ. Цялата планина е подвластна на тътнещата и страховита буря. Светкавиците раздират черното небе във всичките му посоки.
Дъждът забива тежките си капки в земната твърд. Дали от ураганния вятър, или от страхопочитание, дърветата превиват върховете си и се покланят неясно кому.
Свиквайки с тъмнината, окото бавно различава силует върху скалата. Той, загърнат в плащ, недокоснат от стихията, се взира пред себе си. Всъщност не, очите са почти затворени, лицето е спокойно, но сурово и твърдо.
Какво ли съзира пред себе си в тази тъма? Бъдещето?
Едва ли, та нали Той го създава.
На няколко крачки, вдясно от него, синьобяло облаче се разстила върху земята. Ледените капки дъжд се разтварят в светлината му, без да докосват спящото ú тяло. Миглите потрепват в дълбок и спокоен сън, необезпокояван от тътена.
От безкрайни времена Тя е част от Неговото Аз, а Той – от Нейното. Дишат заедно, движат се заедно, но най-вече – творят като цяло. Излъчват волята на Създателя си с Любов. Тази същата Любов, с която Той ги е създал и благословил.
Има ли край? А има ли начало…? – Никой не знае.
Суровостта на лицето Му изчезва, когато се обръща към нея и бавно отваря очите си. От гърдите Му бликва струя бяла светлина и като ореол засиява около Него.
Стон, предвещаващ събуждане, се отронва от устните ú.
Той вдига ръката си към небето, а решителният Му жест не позволява на последната светкавица да извърви докрай пътя си.
Черното небе отваря своята паст. Синевата залива и изпълва пространството. Хоризонтът порозовява. До изгрева остават минути.
Тя обича да посреща Слънцето от лазурно синьо небе, а Той ú го подарява всяка сутрин.
Първият слънчев лъч потърси вечно сплетените им ръце, премина през Тях и, обагрен с цвета на Любовта, се устреми към земята.
Роди се още един ден от Великата Реалност.
Лилия Мадолева
Няма коментари:
Публикуване на коментар