Страданието

“Страданието е път към Любовта.”

“Страданията откриват вътрешния смисъл на живота.”

“Страданието е единственият начин на земята, по който ние можем да познаем Бога.”

“Страданията ще дохождат и ще си отиват, докато човек научи урока си.”

“Страданието трябва да дойде, за да дойде доброто. Доброто трябва да дойде, за да дойде Божието благословение. Божието благословение трябва да дойде, за да дойде Любовта.”

“Страданията са метод за растене. Страданията се превръщат в любов. Чрез страданията душата се изявява като любов.”

“В страданията се ражда мисълта, там човек се учи да мисли правилно. Страданията са необходими за човека – те са подтик да мисли. След страданията идва радостта. Тя е награда за работата, която е извършил човек по пътя на страданията.”

“Всички страдания не са нищо друго освен безразборно изразходване на Божествена енергия, която е дадена за вашия живот.”

(Учителят Петър Дънов)

Какво е страданието? – Стон на сърцето, вопъл на душата, болка за тялото, несбъднато желание, неудовлетворен порив на плътта, стремление, чийто полет е угаснал в океана на неосъществимостта… Или нещо друго. Или може би всичко това наедно…

Как да измерим страданието? Как да го преодолеем? Как да се поучим от него? Какво място да му отредим в палитрата на психическия живот?

Къде е началото на страданието и къде свършва то? От какво се поражда и как замира? Ураган, земетръс или мощно вулканично изригване подхранва корените му в нас? Кой е неговият родител? Как да му станем настойник? Как да го отдалечим завинаги от нас?

Колко много въпроси, на които непрестанно търсим отговор, откакто сме се осъзнали като индивидуалности… Самият факт, че не спираме да си ги задаваме, говори най-красноречиво за актуалността на проблема. Да, всеки от нас е познал страданието. И всеки се е борил с него. С променлив успех… И всеки би желал да разбере как да спечели не отделна битка със страданието, а войната. Каквото и да означава това…

Учителят Петър Дънов (Беинса Дуно) е разкрил най-важното от Божественото учение, посветено на страданието. Разнищил е същността и произхода му, извадил е наяве тайните на съдържанието му, дал е прекрасни рецепти за неговото надмогване. В тази лекция ще се опитаме да проследим мислите и заключенията на великия духовен Учител на България относно страданието с надеждата да го проумеем по-добре и да използваме скритата му енергия за целите на всемирното Добро.

Според Учителя П. Дънов страданието ни води към Любовта. Не човешката, а Божествената Любов. Ако се престрашим да сравним тази Любов с красиво цвете, поникнало на плодородна почва, то безспорно страданието е торът, позволил му да израсте и да разцъфне в цялата си прелест. Тор, използван разумно и навреме.

Следователно трябва много и много да страдаме, за да се научим да любим така, както Бог очаква от нас да го правим. Познаваме болката, която разкъсва сърцето, за да познаем и Любовта, която го въздига в света на Духа. Второто очевидно не може без първото. Налага се да започнем именно със страданието, за да завършим с онази Любов, за която няма никакви ограничения и чиято мощ разтърсва дълбините на Творението и ражда нови вселени.

Смисълът на живота би останал непостижим за нас, ако не преминем през страданието. Страданието не осмисля живота, а го прави понятен. Не живеем, за да страдаме, а страдаме, за да разберем защо живеем.

И така, препъвайки се и страдайки, напредвайки мъчително крачка по крачка, достигаме до Божественото. Понеже на последната спирка на страданието – там, където завършва това така дълго и горестно пътуване към Истината – стои Той, Властелинът на всичко съществуващо. Неговото най-искрено въжделение е всички ние, Неговите порядъчно непослушни деца, да бъдем щастливи. И ще бъдем! Но след като сме преодолели и последното страдание, след като сме научили и последния земен урок. Тогава, едва тогава – но не и по-рано – ще ни поеме Той в бащината Си любяща прегръдка и ще ни се изяви в Своята неизречима пълнота. Страданието ни е помогнало да Го познаем. А това означава – да станем едно с Него. За Вечността…

В земното училище страданието е строг, но принципен и съвършено справедлив учител и наставник. Той преподава едни от най-важните предмети: “Кротост”, “Послушание”, “Търпение”, “Смирение”, “Помъдряване”, “Самокритичност”, “Правда” и “Божествена Любов”. За да преминеш в по-горен клас, е необходимо само едно – да си научил уроците си и да вземеш изпитите в края на учебната година. Ако не си го сторил, не ще ти помогнат никакви връзки и ходатайства. Пред страданието такива просто не минават! Или ще учиш както трябва, или си търси друго училище! В нашето, сиреч на нашата планета, условията са такива и не подлежат (поне засега) на промяна.

Страдание – Добро – Божие благословение – Любов.

Такава е последователността на житейските опитности, които следва да усвои, да осмисли и да приложи всеки човек. Градацията е зачената в болка – често непоносима. В детската си възраст тя достига бреговете на космическото Добро, където растат и дават щедър плод всички добродетели. В зрелите си години тя получава благословението на Всевишния, Който не оставя без последствие нито едно от нейните благородни усилия. А в края на своя път през материалната вселена се слива с Божието сърце, в което не открива нищо друго освен безкрайна, всеобхватна, всеопрощаваща и възвисяваща Любов.

В страданието не просто и не само учим уроци. В него и чрез него израстваме в Духа. В отражението на неговото огледало душата вижда себе си като Любов.

Един действително много голям българин – Радой Ралин (1923-2004), измежду безбройните си блестящи епиграми и сентенции остави и следната: “Отнемат ли ти нещо, започваш да мислиш.” Страданието като правило отнема душевния ни мир, разкъсва фините фибри на сърцето и затулва с черни облаци слънцето на нашия ден. За по-кратко или по-дълго… Но пък в замяна ни дарява с нещо така ценно – потребността да мислим. Да премисляме отново и отново причините за неговата поява и в обективния самоанализ да ставаме по-мъдри. Ако изгорим страданието в огъня на мъдростта, ще достигнем до правата мисъл. А тя от своя страна ще ни възнагради с неизказаната радост от надмогването на онова дребнаво човече, което се спотайва у всекиго от нас и все ни дърпа надолу. Радостта от полета на свободния дух…

“Всичко е енергия!” – твърдят Посветените от всички времена. Който живее според космическите закони, спестява и натрупва енергия в изобилие, от чиято позиция може да раздава и на останалите. Който се съпротивлява срещу тези закони – поради невежество или (не дай, Боже!) съзнателно, – прахосва нахалост собствената си безценна енергия и неизбежно започва да деградира. Затова разумно посрещнатото и осмислено страдание се превръща в източник на нов, свеж енергиен заряд. А неразбраното или посрещнато с озлобление страдание изсмуква жизнените сокове и на тялото, и на душата. Енергията на Космоса наистина е безгранична, защото непрестанно се поражда и възобновява от неизтощимия Източник на живота – Бога. Мъдрецът черпи от нея с пълни шепи и предлага на разумните да поемат толкова, колкото могат. Глупакът или духовният слепец я хвърля на свинете – т.е. на собствените си неразумни желания и страсти.

Разглеждайки от всички страни проблема за страданието, Учителят П. Дънов установява, че в неговата психологическа основа лежи загубата на нещо, което е скъпо за човека, претърпял тази загуба: “Страданието произтича от това, че човек е изгубил нещо. Колкото изгубеното е по-ценно, толкова страданието е по-тежко. Най-голямото страдание е смъртта и в туй усамотение ти ще влезеш в новия живот.” Репликата на Мировия Учител разкрива и твърде важна информация за смъртта от космическо гледище. Той я сравнява с най-голямото възможно страдание, което би трябвало да свързваме с прехода на душата от един свят в друг, далеч не винаги преминаващ без сътресения, особено за ниско еволюиралите в духовно отношение човешки индивидуалности. Усамотението по всяка вероятност е периодът на задължително пречистване на душата след изпитанието на поредния живот в плът на материална планета като Земята. Влизането в новия живот от своя страна в лексиката на великия Посветен би трябвало да означава преминаването на пречистената вече душа в по-извисените зони (подполета) на астралния и менталния свят, където тя при несравнимо по-ясно от земното съзнание събира плодовете от добрите си мисли, чувства и дела през последната инкарнация, анализира с помощта на по-напреднали от нея същества опита от това въплъщение и също с тяхното съдействие подготвя следващото.

Цикличността на всички равнища в Битието е извечен закон на съществуващото, отразен в V херметически принцип – този за ритъма. Правилото е, че страданието предхожда радостта и обратното. Неслучайно за редица човешки постижения заявяваме, че те са “изстрадани” – т.е. хвърлили сме много сили и време за тяхното осъществяване и в болката на раждането им сме направили желаната крачка напред. Българският Учител на Любовта рисува този процес с прости и ясни думи и добавя към него нещо особено съществено: “Страданията идват най-първо, а после – най-хубавите неща. Туй, за което човек никога не е мислил, иде на края.” От думите му разбираме, че най-голямата радост, най-възвишеното щастие в живота като правило увенчават нашия земен път. Те идат в неговия край, когато сме преминали достойно през всички страдания, теготи и несгоди на материалните ограничения, и поставят точка върху епитафията на нашия живот. В някои случаи те – по своето съдържание и позитивно въздействие – биха могли да надминат и най-смелите мечти на заслужилия ги човек. Страданието е свързано не само с личната, но и с колективната карма на човека. Познанието за тази твърде сложна взаимообвързаност би трябвало да ни облекчи при тяхното приемане и преживяване, както и при осмислянето на глобалните процеси във всемирния Живот: “Ще държиш съзнанието си високо над условията и ще се радваш на страданията толкова, колкото и на радостите. Човек носи не само своите страдания, но и на домашните си, после на народа си, после на всички народи. Някой път страда, за да опита положението на другите. Ще стоиш над страданията. Ще ги наблюдаваш от друго гледище. Ще гледаш как Господ работи. Ангелите, като гледат как човек страда, казват: “Не бой се, едно време и ние имахме твоите страдания, но сега вече не страдаме, сега се радваме” (Учителят П. Дънов).

Страданието ни подтиква да осмисляме и конкретните житейски обстоятелства, и живота си като цяло. Разумното справяне с болките и страданията по земния ни път предхожда изкристализирането на нашето предназначение в неговата прекрасна пълнота: “Философията на живота се състои в това, да дойде човек до онова звено, което свързва и осмисля всички неща в света. Все трябва да се намери човек при някаква мъчнотия, за да се осмислят работите му. Мъчнотията е такова нещо, което събужда в човека мисъл. Ако страданието не предизвиква в човека някаква мисъл, то не е страдание. Под думите “скръб”, “страдание” аз разбирам само това, при което може да се роди нещо велико. Ако човек скърби и страда дълго време и нищо не се ражда в него, това не е никакво страдание. Само този човек страда, у когото се е родила някаква основна мисъл. При това положение той непременно ще забрави страданието си” (Учителят П. Дънов).

Божествената Мъдрост очаква и изисква от нас да посрещаме страданията не само с разбиране, но и с благодарност. Последната произтича от осъзнаването на окултния факт, че всичко, което се случва в земния ни живот, е за наше добро и че наш дълг е да извлечем от него есенцията на духовно-нравственото развитие и усъвършенстване. Ако се оплакваме от страданието или го проклинаме, само му придаваме допълнителна сила на въздействието (“Вие сте изпитали страданието само наполовина. Докато човек роптае, той не е опитал страданието.”). Да се радваме на страданията в този смисъл означава да ги преработваме в градивен материал на безсмъртната си природа и да се разделяме с тях по най-бързия възможен начин. В противен случай гостуването им при нас би могло да се удължи до болезнено дълъг срок: “Ако благодарите за страданията, неволята, мъчението, те ще ви напуснат по-скоро, отколкото ако роптаете” (Учителят П. Дънов). Разумният подход към страданията е гаранция за последващите ги блага. Страданието е стъпалото, на което трябва да поставим нозете си, за да сме в състояние да направим следващата стъпка напред и нагоре по духовния Път: “Нашите страдания са градивен материал за един по-висш живот, който сега се строи. И ако не участваме в страданията, не можем да участваме и в благата. В другия свят всички ваши страдания ще ви посрещнат и ще бъдат ваши ангели. В страданията човек печели (курсивът мой – К.З.). Това е Божествен закон. Царството Божие наближава. Бог е, Който трябва да се изяви в света. Има вече едно зазоряване” (Учителят П. Дънов). Зазоряването в лексиката на Учителя на Бялото братство (ББ) у нас можем да разтълкуваме като поставянето фундамента на Новата Култура на VI коренна раса – главната задача на неговото появяване в земно тяло през втората половина на ХIХ век в нашата страна.

Според Учителя П. Дънов ние имаме нужда от страданията не само за духовното си израстване, но и за поддържането на физическия си живот: “Страданията са необходими при развиване на органическия живот.” Ако задълбаваме излишно в издирването причините за конкретно страдание, с нищо не си помагаме. Но ако го приемем със съзнанието, че то ни е пратено от Всевишния за наше добро, тогава наистина имаме полза: “Не питайте защо ви е дошло едно страдание, но кажете: “Да бъде Волята Божия!” Така ще придобиете нещо ценно” (Учителят П. Дънов). Така, крачка по крачка, зрелият духовно човек, окултният ученик превръща своите страдания в бисери от короната от светлина, която изковава в битката за съвършенство. Неговото отношение към страданието го отличава недвусмислено от останалите земни люде: “Страданията носят велики блага за човешката душа. В страданията човек се учи, облагородява, развива. Всички велики и силни хора в света са били подложени на големи страдания, вследствие на което те се развиват бързо и се отличават от окръжаващите” (Учителят П. Дънов). И действително, само онзи, който е надмогнал страданието си ведро и спокойно, който се е поучил от него, можем да наречем благороден. Неговото благородство се дължи на есенцията от Божествена Любов, в която той е трансформирал своите болки и страдания. Тази констатация е в пълно съзвучие и със следните думи на българския Посветен от най-висок ранг: “И великият човек, и обикновеният страдат, но великият страда и се повдига, а обикновеният се ожесточава.” Към вече изтъкнатото бихме могли да добавим и извода, че величието на един човек в най-висока степен се определя от начина, по който той преминава през страданията.

Страданието е, освен всичко останало, Божий дар, обладаващ колосална вътрешна сила. Да понесеш мъдро едно страдание означава да станеш по-силен – именно чрез неговия скрит конструктивен заряд: “Всяко едно страдание, ако го анализираш, то ще ти донесе силата, която е скрита в него” (Учителят П. Дънов). Към методите на анализа, отбелязан от Учителя на ББ в България, следва да прибавим и концентрацията, размишлението и медитацията, отправени към същността и смисъла на страданията. От друга страна, наличието на страдания в нашия живот, и то в такова изобилие, е свидетелство, че нещо не ни достига: “Всички недъзи и страдания, които сега светът има, всеки човек, който страда, това показва, че е пропуснато нещо” (Учителят П. Дънов). Често пъти, не бидейки в състояние да оценим смисъла на едно страдание, ние затъваме в него и го задълбочаваме. В същност повечето от ситуациите в жизнения ни път, които ни причиняват страдания, са предвидени в кармичната ни програма за настоящия земен живот. Те са част от големия урок, който следва да научим през това прераждане. А този голям урок от своя страна е съставен от множество други, по-малки: “Вие се намирате в един свят, където всички неприятности, които ви се случват в живота, са нарочно устроени. Вас ви турят препятствия, за да се научите да работите. Страданията в живота са разумни препятствия, които Природата поставя на пътя на хората, за да опита доколко тяхната разумност е развита (курсивът мой – К.З.). Тя иска да види можете ли да използвате тия препятствия, или не” (Учителят П. Дънов).

Страданието притежава външна (физическа, материална) и вътрешна (невидима, духовна) страна. В основата на неговото възникване лежат причини, породени на умствено и емоционално равнище – съответно в менталния и астралния свят. Дори и когато причинителят на страданието е от материално естество, зад него стоят разумни причини, произхождащи от невидимия свят. Всяко страдание, както свидетелства и Учителят П. Дънов, има за крайна цел постигане на баланс у човека като психо-физическо единство: “Страданието е духовен процес – то представлява най-великото нещо в живота и предизвиква най-голямо раздвижване на силите в човешкия организъм, докато те се уравновесят.” В този аспект страданията са истинско благословение за онзи, който успява да проникне в съдържанието и смисъла им: “Няма по-голямо благо в света от страданията (курсивът мой – К.З.). Те са най-голямото благо на Земята. Защо идат страданията? Да ти донесат блага. Докато си на Земята, ще страдаш. Щом напуснеш земния живот, положението ти ще се измени” (Учителят П. Дънов). Разумното и смирено приемане на страданията спомага за разрешаването на кармичните обвързаности, намалява кармичния товар на пробудения човек: “Когато хората те бият на Земята, това показва, че една нишка, която те свързва с твоята зла съдба, се скъсва. Ето защо Христос казва: “Ако те ударят от едната страна, обърни и другата.” (Учителят П. Дънов).

Преходът от човешката форма на Любов, през духовната, към Божествената е дълъг, мъчителен и съпроводен с безчет страдания. (“Никой не може да познае Любовта, докато не мине през големите страдания и изпитания.”) Но тази последователност на духовните постижения на човека е неизбежна. Тя е и най-полезна за придобиването от негова страна на безценен опит. Постигането на Любовта в нейното Божествено измерение поставя завинаги точка на страданията: “Човешката любов започва добре, с големи планове, но свършва със страдания. Тези страдания са подготовление за Божествената Любов. Като дойде Любовта, туря се край на страданията; те вече се свършват. Трябва да изтърпиш деветдесет и девет страдания, за да имаш едно благо на Любовта” (Учителят П. Дънов). Затова именно Учителят на ББ в нашата страна е в правото си да заяви: “Онзи, който е минал през голямата скръб, той вече е разбрал Любовта.” Щом си познал великата Любов, щом живееш в нея, чрез нея и за нея, тогава за страданията вече няма място в живота ти. Ала за да постигнеш този връх на собствената си еволюция, ще страдаш много, ще осмисляш ролята на страданията по своя път и ще благодариш на Всевишния, че ти ги е изпратил, за да те направи по-мъдър: “Това, което спъва хората, е, че казват: “Не може ли да минем по друг път – без страдания?” Може и без страдания, но когато има Любов” (Учителят П. Дънов). След тези разсъждения става съвсем ясна и следната констатация на Предвестника на новата планетарна култура: “Защо страдаш? За да добиеш Любовта. Защо ти е Любовта? За да нямаш страдание.” Въз основа на този придобит опит, който няма как да бъде заличен – нито във всемирната летопис (Акаша), нито в каузалното тяло на човека, – усвоилият го става несравнимо по-полезен не само за себе си, но и за своите ближни: “След като изпита човек Любовта, ще отиде да помага на другите хора; той е вече свободен, може да вземе дял от страданието им” (Учителят П. Дънов). В случая Учителят на Любовта има пред вид служението на една велика индивидуалност, която вече е приключила със земния етап от своето духовно развитие и е преминала в кохортата на Свръхчовеците или Учителите на космическата Мъдрост. Всички те са в състояние да поемат върху плещите си част от кармичния товар на въплътените същества, намиращи се на по-ниско стъпало по еволюционната стълбица.

За всекиго от нас според Божия план при всяко земно въплъщение са създадени оптимални условия, за да направим крачка напред по пътя към съвършенството. Или, казано с други думи – да научим уроците, за които сме пратени тук и сега. В този предварително уточнен сценарий (кармичната програма на душата) има място и за страданията. Тяхната роля е особено важна в процеса на земното обучение. Този езотеричен факт е подчертан специално и от българския духовен Учител: “Бог дава условия на човека, за да учи. Когато той не използва тези условия, идват страданията. Те са изпратени, за да го спасят от по-голямо зло. По този начин Провидението иска да предпази човека от някоя глупост.” Когато в живота си извършваме правилен избор – т.е. избор в съответствие с Божия план за света и за самите нас, тогава докосваме щастието. (“Само когато издържиш страданията правилно, те ще те издигнат на една висота, за да можеш да вървиш по-нататък във Вечния Път.”) И обратното – при неправилен избор, сиреч при нарушаване на Божиите закони, страдаме. Така именно изкристализира в съзнанието ни един от най-меродавните критерии за правилността на прилагането на свободната ни воля: “Радостта идва, когато изпълним Божия закон, а скръбта – когато не го изпълним. Това е мярка, за да познаваме кога го изпълняваме и кога не” (Учителят П. Дънов). Трайността и силата на въздействие на страданието са еквивалентни на трайността и силата на радостта, която ще го замени (“Дойдете ли до страданието, не искайте времето да се съкрати. Защо? – Защото на всяко страдание отговаря радост. Колкото време трае страданието, толкова време ще трае радостта.”). Пътят към съвършенството е осеян с неизчислими страдания, но всички те са за наше добро. Когато прекрачим прага на Божественото съвършенство, всички страдания мигом ще се трансформират в неземно блаженство: “Докога ще страдате? Докато се усъвършенствате! Докато страданията ви се превърнат в радост” (Учителят П. Дънов). Човешката издръжливост спрямо страданията е показателна за силата на волята, както и за равнището на еволюционно израстване, което сме постигнали: “Човек, който може да издържа страданията, има по-силна воля от този, който може да издържа радостта. Чрез страданията се проверява доколко нервната система е добре организирана. Гениалният не се смущава от тях. Когато някой се ожесточава при страданията, това показва, че едвам сега започва да се развива” (Учителят П. Дънов).

А как на практика да се справяме със страданията? Че сме длъжни да ги посрещаме с разбиране и смирение, това на всички пробудени души е пределно ясно. Но как да разрешим възникналия проблем, пораждащ страданието? Учителят П. Дънов отговаря точно и едновременно задълбочено и на този парлив въпрос: “Спрямо страданието не трябва да си пасивен. Като дойде, приеми го тихо и спокойно. Така положението ти ще се уясни и ти ще извлечеш полза от него. Същевременно активно ще работиш, за да се справиш с него. Додето то трае, ти не изгубваш равновесието и мира си. Ти имаш разумно отношение към него, разбираш вътрешния му смисъл и значение. Така ти ще превърнеш страданието си в хармония.”

Който страда в името на благородна кауза, на висок идеал, излиза от изпитанието си по-силен, по-мъдър, непобедим. Образец и в това отношение е най-възвишеният Учител на Космоса – Христос: “От страданието не сте опитали. Който е страдал, той е як. Христос казва: “Скръбна е душата Ми до смърт.” Какво е чувствал Той в Себе Си? Опитайте се да влезете в такова състояние, да преживеете това, което Той е преживял. Силни са били Неговите преживявания! Да минеш през едно положение, без да си виновен, и да свършиш живота си като виновен, без да се оправдаваш. Това е характер. Това е посвещение” (Учителят П. Дънов). В този ред на мисли осъзнаването целта на страданията свидетелства за висотата на служението на преданоотдадения на Божието дело: “Щом страдате, от невидимия свят са ви намерили достойни за известна служба и са ви я поверили” (Учителят П. Дънов).

Страданието няма да бъде неизменен спътник в еволюционния възход на земното човечество. Щом като изпълни ролята си за духовното израстване на хората, то ще ги напусне завинаги. Това ще стане окончателно при утвърждаването на VI коренна раса на нашата планета: “Страданията, през които човечеството минава, са временни, те са илюзии на временния живот. Няма страдания, които да засягат изцяло човечеството. Външно човек може да бъде ограничен, но в душата си да е свободен” (Учителят П. Дънов). Последното изречение от тази реплика на Мировия Учител доказва, че външните ограничения са валидни само за тялото, но не и за душата. Човек може да бъде в окови, но ако духът му достига Божия Престол, той вече е постигнал своята свобода за вечността. Учителят на ББ в България твърди, че в противоречията е заложен огромен потенциал за духовно-нравственото развитие на човека. Разумният разрешава мъдро противоречията и извлича несравнима полза от тях, докато неразумният се оплита в тях и неизбежно страда. Страданията съществуват, не за да се опитваме всячески да ги избягваме, а за да ни научат на нещо, което ще ни проправи нови пътеки към утрешния ден и ще ни донесе искрена, духовна радост: “Живот без противоречия няма. Хармоничният живот е едно стъпало по-високо над живота на страданията и скърбите. Щом разбираме смисъла на страданията и на радостите, ние ставаме силни. Тогава иде другото положение. Който е разбрал какво е страдание и какво е радост, той е силен и двете ще ги впрегне на работа. Това са две сили, това е поляризиране. А вие според вашите схващания искате да избягате от страданията. Като избягате от страданията, ще се лишите и от радостите. Който бяга от страданията, изгубва и радостта. И всеки, който търси страданието, намира радостта. А който търси само радостта, намира страданието. Отглеждайте страданието, за да намерите радостта. Ако така не мислите, вие ще бъдете хора, които са по-близо до света на животните” (Учителят П. Дънов).

Когато човек върви последователно по духовния Път, в него постепенно се развива особено изострена чувствителност. Тя е в сила и за външните въздействия, и за неговия душевен живот. (“Страданията, особено при духовните хора, се дължат на тяхната чрезмерна чувствителност, на това, че етерният, астралният двойник излиза повече, отколкото трябва навън, вследствие на това приема повече впечатления и, разбира се, страда повече.”) Ако човекът не е достатъчно укрепнал в психическо отношение, той става лесно раним и твърде уязвим за отрицателните фактори на средата. Човекът със силен и кален дух – обратно, успява да пресее зърното от плявата при всяка житейска ситуация. Нищо извън него не е в състояние да го нарани. Изпитанията и трудностите само го правят още по-силен и целеустремен. Той превръща своите страдания в отговори на най-важните въпроси на Битието: “Страданията правят човека чувствителен, а пък чувствителността е необходима за възприемане и разбиране на любовта. Страданието развива корените на любовта, а радостта развива клоните на любовта. Хората искат живот без страдание. Това е дребен живот, то е безсмислен живот, защото страданията са причина да се разрешат големите въпроси. В страданията се разрешават въпросите и се каляват чувствата” (Учителят П. Дънов). И по този начин онзи, който е преминал достойно през неизбежните страдания, култивира ценни добродетели. Непозналият страданието пък плаща данък на първичност и грубост: “Човек, който не е страдал, е груб, а който е страдал, има нежност, мекота, милосърдие” (Учителят П. Дънов).

Страданието стои в тясна връзка с грешките, които правим на всяка крачка в живота си. Нищо лошо и фатално няма в тях – важното е да се учим от последствията им и да се стараем да не ги повтаряме. Некоригираните в настоящето грешки са отровни семена за бъдещето. Учителят П. Дънов ни поучава как да посрещаме грешките в ежедневието и как да разглеждаме страданията, произтичащи от тях: “Като направиш някоя погрешка, ти не трябва да бягаш, но ще се спреш и ще я поправиш. В същност страданията не са нещо реално. Огледаш се в огледалото – образът реален ли е? Можеш ли да го хванеш? Той е отражение. Реалния човек ще намериш, като издигнеш перпендикуляр от образа.” На друго място в учението си Посветеният от най-висок ранг доразвива горните разсъждения: “Страданията на съвременните хора са фиктивни, те са страдания насън, в тях няма нищо реално.”

В своето Слово великият Учител на България отделя специално място на правилната мисъл (наречена от него “права”). Тя според него лежи в основата на всички духовни постижения. Да имаш правилна мисъл, означава да си надмогнал страданията още в зародиш. И обратното – ако не си я култивирал като тенденция във вътрешния си живот, ще страдаш и ще бъдеш нещастен: “Страданията, които съществуват в сегашния живот, се дължат на това, че ние не мислим. …Единствената причина за нещастията в живота е неправилното мислене на хората.”

Човек страда най-много поради своята обвързаност с материята. Сиреч – когато плаща данък заради угаждането на телесната си природа, а не на духовната. Учителят на ББ у нас разкрива окултната картина на този най-труден за преодоляване източник на страдания: “Днес хората страдат и боледуват, защото много връзки ги държат за земята. Ако погледнете човек с око на ясновидец, ще забележите, че той е обвързан с хиляди нишки – някои единични, някои двойни. Пожелае ли да се издигне нагоре, веднага нишките го дърпат надолу. Всяко теглене му причинява болка, затова трябва да си намери опитен, вещ лекар, който да знае как да прерязва тия нишки.” Ролята на “опитен, вещ лекар” може да изиграе както външно лице – духовен Учител и наставник, така и собствената желязна дисциплина и самоконтрол на търсещия по духовния Път. Окултният ученик знае как да се отнася към материалното начало в живота. Той умее да извлича най-доброто от неговия потенциал. На езотеричен език това се нарича “организиране на материята”: “Неорганизираната материя създава работа. Трябва да се работи. Трябва да има нещо, което да се организира. Защото в света новите идеи трябва да се приемат. В съвременния свят всички страдате, понеже сте пълни с неорганизирани идеи” (Учителят П. Дънов).

Друг постоянен извор на страдания е човешката алчност за притежания. Който не е съумял да я преодолее, няма право да се нарича “духовен човек”: “Страданията, които съвременните хора преживяват, се дължат на тяхната лакомия. Страданията показват, че всеки човек е взел от благата повече, отколкото му трябва” (Учителят П. Дънов). В корените на алчността и лакомията се спотайват вечно неудовлетворените човешки желания. Ненапразно друг велик Посветен – Буда, свързва именно с надмогването на желанията постигането на нирвана (от санскрит – “устойчив ум”). Взаимозависимостта между броя и интензивността на желанията и последващите ги страдания според българския духовен Учител е право пропорционална: “Колкото по-големи и повече са желанията, толкова по-големи са и страданията. …Съвременните хора се оплакват от неразположение на духа, от изтощаване, от нервност. Коя е причината за тези състояния? Многобройните им желания. Те имат много желания, а малко почва. За да израсне, да даде плод, растението се нуждае от земя.”

Който вярва искрено в Бога, се оставя изцяло в Неговите ръце. Това далеч не означава пасивност, а, напротив – активна работа за осъществяване на Божия Промисъл за човешкия род и конкретната личност. Ако, обаче, се уповаваме не на Твореца, а на творението – макар и на разумната му част, – тогава няма как да избегнем страданието: “Ние страдаме и се уповаваме на хора, които са като нас изменчиви” (Учителят П. Дънов). Само Всевишният е винаги постоянен, без всякаква промяна – затова и следва да Му гласуваме пълно, безусловно доверие. Докато вървим по пътя на усъвършенстването, ние, хората, във всеки един момент сме подвластни на външни влияния, т.е. изменчиви и несигурни сме – и към самите себе си, и към околните.

Една от главните причини за човешките страдания е отношението на повечето хора към животинското царство. В негово лице те съзират единствено източник за задоволяване на потребността си от храна. Човек, който не обича животните, не може да обича и хората. Както е готов да причини болка или да отнеме живота на някое невинно животно, по същия начин – при определени обстоятелства – той би могъл да се отнесе и към своя ближен. Ето обяснението на Учителя П. Дънов в тази насока: “От това, че се колят безразборно животните за ядене, в астралния свят настава голяма бъркотия, разбърква се цялата атмосфера, а ние при това положение искаме да бъдем здрави. За тази несправедливост, че отнемаме живота им, още дълго, дълго ще страдаме.” И още: “Питате: на какво се дължат нещастията в живота ни? Една от съществените причини за това е безразборното изтребване на млекопитаещите, на безразборното убиване на хора. Когато душите на убитите отидат в астралния свят, те внасят условия за нервни болести и разстройства между хората. Убитият разбойник се движи свободно между слабохарактерните хора и им внушава чувство за отмъщение.” Точно затова от гледна точка на духовно-езотеричното познание смъртната присъда е недопустима. Колкото и усилия да ни струва, длъжни сме да се опитаме да превъзпитаме и най-закоравелия престъпник, вместо да го екзекутираме и да му предоставим свободата на действие от най-ниските астрални подполета.

Учителят П. Дънов различава три вида страдания: на ума, на сърцето и на волята. Те биват причинени от неправилно отношение към физическия, емоционалния и душевния живот на човека: “В стомаха не трябва да приемате всякаква храна, а такава, каквато е необходима за целия организъм. В ума не трябва да се праща каква да е мисъл, а само мисъл, която е за общото благо. И в сърцето не трябва да се праща какво да е чувство, а само такова, каквото е необходимо за общото благо. Вие сега, като не разбирате това, си създавате ненужни страдания. Страданията могат да бъдат умствени, сърдечни и на волята. Една лоша постъпка ще произведе във волята същата дисхармония, както една лоша мисъл в ума.” Когато подходът ни към страданието отговаря на манталитета на старозаветния човек, то се задълбочава и се трансформира в мъчение: “Има разлика между мъчение и страдание. Когато при страданието се ожесточаваш и обезкуражаваш, то се превръща в мъчение” (Учителят П. Дънов). Ако ли пък в основата на страданието лежи благородна подбуда, то съдейства за еволюционното израстване на понеслия го достойно човек: “По някой път човек страда по причина на това, че помага на другите. Тези са висшият род страдания. Носиш погрешките на другите и знаеш, че ги носиш. Това е помощ. А друг път на никого не носиш погрешките и страдаш. Тогава е тежко” (Учителят П. Дънов). Най-яркият образец на висшия род страдания в човешката история е кръстната жертва на Голгота на Иисус Христос, Който пое на плещите Си цялата планетарна карма, т.е. съвкупността от всички погрешки на хората за всички времена. Такова възвишено до небесата страдание наричаме “саможертва”.

Окултният ученик е достигнал до правилно, положително отношение към страданията. Той посреща всички изпитания в живота с гордо вдигнато чело, учи се от тях и им се радва. Извор на радостта му е осъзнаването, че посредством тях придобива ново знание, нова поука, нова духовна сила. Той знае, че страданието ще изчезне на определен етап от еволюцията на земното човечество. Понастоящем то не просто е необходимо, то е задължително за изпълнението на Божия план за планетата Земя. В подобно направление са разясненията на Учителя на ББ в нашата страна: “Ученикът трябва с радост да посреща страданията и да се радва, защото от тях ще научи нещо Добро. Разбере ли тъй страданията, той ще се подмлади. Човечеството само в една фаза на своето развитие минава през областта на страданията. Те каляват нервната система, за да издържи новата Светлина, която ще дойде.” Именно в страданията вървящият по пътеката на окултното ученичество калява и изгражда своя характер. Негов неизменен и светъл пример е Христос, а могъща опора – Божествената Любов. Наградата, която го очаква в апогея на духовния хоризонт, носи името “безсмъртие”: “Ученикът трябва да се кали в страданията, за да придобие характер, който да устои на смъртта. Мислено преживей страданията на Христа; тогава ще се калиш в тях. При страданията ученикът дълбоко в себе си живее в радостта. – Защото обича и знае, че има Един, Който го обича. Никой не може да понесе страданията, ако няма Любов!” (Учителят П. Дънов).

Да бъдеш окултен ученик, освен всичко останало, означава, че обладаваш максимално точно самонаблюдение и строг самоконтрол. Вътрешният ти глас е твоят най-верен водач по житейските друми. Не е нужно някой извън теб да ти казва кое е истина и кое – не, кога си постъпил правилно и кога си сгрешил. Равнището на самоосъзнаването на ученика от окултната Школа граничи с пълното разгръщане на Божественото у него: “Най-строгият съдия е вътре в самия човек. Най-голямото страдание, което съществува за един ученик, е, когато той съзнава, че не е направил това, което Бог му е казал” (Учителят П. Дънов). Връхната точка в самоосъзнаването на окултния ученик довежда до състояние, което би било парадоксално за средно и ниско еволюиралите хора – той обиква страданието. Разбира се, не става дума за външната му форма, а за благоприятните последствия от разумното му надмогване. По този начин духовният ръст на ученика бива определян в най-висока степен от неговото отношение към изпитанията и страданията в земния живот: “Страданието на земята е най-великото нещо за ученика. Защото чрез него той научава най-добрите уроци. В страданието ученикът се повдига. В страданието се пробужда съзнанието” (Учителят П. Дънов). Правилното отношение към страданията, според Учителя на ББ у нас, въвежда окултния ученик в чертозите на Божествената Истина: “Щом ученикът разбере правилно страданията, той ще научи Истината.” А Истината, както е известно от езотеричното познание, е венецът на всички усилия по духовния Път.

Мярката на ученика относно страданията не е тяхното количество и трудностите, които носят със себе си, а уроците, които е усвоил от тях: “Няма да питат ученика колко страдания е минал, но какво е научил от тях” (Учителят П. Дънов). Веднъж разбрал смисъла на страданията, ученикът, от една страна, благодари за тях на Бога, а, от друга страна, у него започва да възраства готовността да помага на онези същества, които все още са безнадеждно затънали в блатото на страданията. Тази форма на активно съпричастие към съдбата на по-малките в духовен план братя и сестри е наречена “състрадание” от Мировия Учител Буда. Българският Учител на Любовта Петър Дънов (Беинса Дуно) разкрива този процес на трансформация в съзнанието на окултния ученик по следния начин: “Който се мъчи, той трябва да счита мъчението за една привилегия. Първото нещо, което ще почувствате, когато ще започнете да слизате в дъното на мъчението, е една тишина. Тя ще прониква в душата на всяко страдащо същество и то ще започне да разбира колко голямо е страданието и ще си каже: “Колко криво съм мислил досега!” У вас ще се събуди едно съжаление към всички същества, които се мъчат, и ще пожелаете от това място, дето сте паднали, дето стоите, да започнете да повдигате другите същества нагоре или поне да им облекчите мъченията. Онзи, който не е разбрал мъчението, той туря другите хора под краката си, качва се върху тях и казва: “Слез долу, аз ще възляза нагоре!” Учението, което Христос е учил, е да почувстваш, че всички същества се мъчат. Това разбира великото християнство.”

Окултният ученик би трябвало да различава и източника на страданията. Подобна ориентация би била от значителна полза за неговия подход към решаване на проблема, предизвикал страданието: “Има страдания, които се причиняват от същества, които седят по-ниско от човека. Страдание, което ожесточава човека, е от по-ниско същество. А пък има страдания, които се причиняват от по-висши същества” (Учителят П. Дънов). В своето разгръщане страданието достига до граница, отвъд която то не може да премине, запазвайки същността и съдържанието си. Пресече ли я, то се превръща – според българския духовен Учител – в движение: “За всяко едно страдание има предел. Щом отмине, то се превръща в движение. Защото там, дето има движение в Природата, страданията изчезват. Спре ли движението, има страдания. Затова човек се дразни, когато се спъва движението му. Направете опит с най-спокойния човек, който си върви по пътя. Ако го спрете внезапно, той се дразни. У него се заражда едно неприязнено чувство.”

В извънредно напрегнатата епоха, в която живеем, съпроводена с небивала интензивност на всички процеси в обществения живот, нервното напрежение е достигнало своя връх. Потребността да решаваме непрекъснато от важни по-важни задачи на множество равнища в своето ежедневие, както и неизбежният провал спрямо някои от тях, довеждат съвременника ни до почти непрестанен стрес. А стресът означава душевно страдание и невъзможност за пълноценна изява на човека. Съветът на Учителя П. Дънов в тази насока е: “За да се продължи животът, необходимо е сегашните страдания да се намалят. Ние страдаме чрезмерно, с което разрушаваме своята нервна система.” Изходът в съответствие с проповедта на същия велик Учител е в разумния, природосъобразен начин на живот. За последния той е дал безчет норми и правила, които в своята съвкупност осигуряват физическото и психическото здраве на личността.

Страданието е път към Божествената Мъдрост.

В заключение нека се върнем отново към въпросите, които поставихме в началото на настоящото изложение, и да се опитаме да им отговорим въз основа на всичко, представено дотук като Мъдрост на един велик Посветен:

1) Какво е страданието? – Изпитание и урок от невидимия свят, който има за цел да ни направи по-силни и по-добри.

2) Как да измерим страданието? – С мярката на Божествената Мъдрост, която изисква от нас да го посрещнем смирено и да извлечем най-доброто от него.

3) Как да преодолеем страданието? – Със спокойствие и търпение, с активна работа върху себе си и върху обстоятелствата, които са го предизвикали.

4) Как да се поучим от страданието? – Като проникнем до най-дълбоката му същност и разберем на какво точно невидимият свят е искал да ни научи чрез него.

5) Какво място да отредим на страданието в палитрата на психическия живот? – Място на верен другар, който ни разкрива слабостите и грешките и ни помага да различаваме доброто от злото, истината от неистината, светлината от мрака.

6) Къде е началото на страданието и къде свършва то? – Началото му е в нарушаването на някой от Божиите закони – в сегашния или в минал живот. А краят му е в научаването на урока, който то иде да ни преподаде.

7) От какво се поражда страданието и как замира? – То се поражда от обективното действие на космическите закони, а замира, след като е изпълнило предназначението си.

Какво подхранва корените на страданието у нас? – Духовната незрелост.

9) Кой е родителят на страданието? – Неизбежните грешки, които допускаме по пътя към съвършенството.

10) Как да станем настойник на страданието? – Като овладеем причините, които са го породили, и непрестанно се променяме и израстваме духовно към по-добро.

11) Как да отдалечим страданието завинаги от нас? – Като извървим докрай пътя на посвещенията.

Страданието, както вече стана ясно, е временно явление за хората в света на материята. При глобалния преход на земното човечество – и по-точно на онези от него, които са подготвени за това – към по-високо еволюционно стъпало, в периода на разцвет на VI коренна раса върху нашата планета, страданието ще стане излишно. Пред новия човек – пробуден и максимално духовно осъзнат – ще се разкрият постепенно хоризонтите на развитие и разгръщане на неговия потенциал, за което в момента само бихме могли да мечтаем. Ала такъв е Божият План за нас. И той ще бъде осъществен в пълнота. Амин!

Константин Златев